|
Представяне на стихосбирката "Шкурка за душата" Благодаря на автора.->**** |
|
Шкурка за душата
Колко грапави напоследък сме станали. Груб материал е обгърнал душите ни С груби чувства живота сме хванали И го мачкаме.Грубо изцеждаме дните си.
Казвате, няма как, тъй са ни правили. Калфи вилнели са безнаказано. Блъскали, чукали и са я смазали - малкото Нежност накратичко казано
Шкурка ни трябва, говорим ядосано. В стържене виждаме вяло спасение И ремонтираме, ала все нескопосано, за да отложим горко падение.
Висота
Ужасно е да нямаш сантиметър. Ужасно да ти липсва висота. Да няма как да скочиш метър и да надскочиш всяка суета.
Ужасно е да е джудже душата... мъник да е и жалък лилипут.... И да усещаш болката позната, че си в очите на останалите шут
А за това да е виновен сантиметър. Ей толкова да липсва от плътта. И миг в живота си да нямаш светъл, че никога не ще си на върха.
Ала нима сме слепи ние? Не е ли красотата в дребните неща? Дори и в сантиметър може да се крие голямата, прекрасната душа.
Та мисля, малките неща крепят земята! Отдавна динозаврите са просто мит. Когато нищо нямаш във душата и великан да си, не си велик.
Въпрос
Започваме живота си на чисто, без грях, или пък зъл порок и мислим си с надежда искрена “Нов шанс ни дава Господ бог”
А после винаги забравяме, че с мисия сме в този свят. Да го редим, да го поправяме, и с обич да го правим по- богат.
За себе си единствено живеем, с едничка мисъл и един стремеж да лапаме, да лапаме и богатеем забравили мечтите и копнеж.
Но щом изправим се пред Бога пак шанс го молим да даде. Оплакваме жестоката прокоба. Молитви шепнем си на колене.
Дали ни чува питаме с тревога? От дъното достига ли до него глас? И озовем ли се на тъмното и в гроба ще има ли Спасение за нас?
Остригана душа
Душата ми остригаха и тя заплака. Захлипа като мъничко дете. Залутана попадна в мрака с треперещо от страх сърце.
Че как ще може с къси чувства да има мисия в света да пръска семена в земята пуста и тъй да вае светлина.
Не може с къси чувства да създава дори от прах звезда Любов И както Господ повелява. На бучката от кал да вдъхва зов.
Душата ми остригаха ала за кратко. Отново всичко в мене закипя. И забълбука чувство сладко че пак ще мога да Творя.
Избори
Един отец лепи плакати “По левче дават”- казва той Дори от тях да гледат дяволи рогати “По левче дават, Боже мой!”
И тъй днес всичко се продава. Дори и вярата е със цена Нима това ви Възмущава? Просия е за келява пара
Един отец лепи плакати. Старателно облепва съвестта. Под расото му нещо горко плаче, ала едва ли чува го света.
Стълбата
Цял живот към върха се стремях. Ето - вече докосвам небето. Стръмно по стълба нагоре вървях без пощада да дам на сърцето.
Цял живот виждах там на върха фея бяла и пръчка вълшебна да отгатва всяка моя мечта да превръща в принцеса девойката бедна
Но вълшебства дори и едничка следа не намерих в небесните двери. Само клоун захилен, протегнал ръка ми посочи огледални еферии.
Там видях две познати очи на момиче, но вече старица. И дочух как с насмешка шепти “Отлетя младостта като птица”.
И какво, май достигнах върха ала там не намерих утеха. Стойност имали други неща, долу се виела светла пътека.
Тъй на клоуна мъдрия знак да последвам реших със въздишка и надолу по стълбата тръгнала пак гледах бялата зимна покривка.
Пътеката на ада
Как до ада се достига? Има лесен начин за това. Изкушението ти намига, и примамва те с ръка.
Подличко вода подливай! Нож забивай с хъс в гърба! Вярата в честта убивай! С кал затрупвай нежността!
Нов световен ред създавай! Всичко според мярката си отрежи! Майка си дори предавай! На приятеля жената прелъсти!
Бий! Размазвай и убивай! Мускулите покажи! Без спирачка злобата изливай! С кеф доброто накажи!
Да, до ада лесно се достига. По пързалката, направо през глава Нещо друго трудно се постига, паднеш ли, да се изправиш след това.
Мъртва вода /Българска народна приказка/
Тръгнал някога беден човек злото да бори с голи ръце. Възможно било в прастария век. Трябвало само юнашко сърце.
Скитал се дълго той по света. Бедните с късче надежда дарявал. с шепите пръскал жива вода. Нищо за себе си той не оставял.
Мислех си: “Боже мой, бил е герой! Исках на него в душа да приличам. Ала ми казаха, хахо, луд бил той. И по химери затуй се увличал.
Казаха, кой тръгва с голи ръце? Кой без изгода живота рискува? Кумири днес стават силни мъже. Чувствата вече нищо не струват.
Аз им повярвах века, че е друг. Твърди да бъдат трябва сърцата. Ала душата заплака без звук: Жадна съм, вика, а е мъртва водата.
Его
Когато си силен не мислиш за слабия. Прекрачваш го, буташ в калта. Ограбваш без милост, посягаш на хляба му в Его уверен и дребни права.
Когато си силен не мислиш, че някога и ти ще превиеш без дъх рамена. Ръка ще протягаш и брулен от вятъра молитва ще шепнеш за милост една.
Когато си силен не виждаш пролуката, разбиваш стената надянал рога. А после разбираш, но късно поуката, било не стена, а самотна душа.
Безсловесно муле
Отвратих се от времето Нагло ме стъпка, плюна в лицето ми Яхна ме, сложи ми стремето Шпори наби и изхвърли сърцето ми
Каза “Не” на мечтите ми. Много тежали, пространство заемали. Празни химери изпълвали дните ми. Ценна енергия те ми отнемали.
Шибна гневно достойнството. Без пари, викна, нищо не значело Празна работа като геройството, в наши дни не се тачело
Отвратих се от времето Ала дума не казах, стоях онемяла Примирено нарамих бремето - МУЛЕ, понесло безсловесно товара.
Дон Кихот
Снощи забързан минавах край театъра. Спънах се в просяк протегнал ръка. Щях да подмина, че брусеше вятъра, ала се спрях от позната черта.
Чудих се дълго -на кой ми прилича бедния, дрипав, нещастен човек. Може би близък, че тъй ме привлича, и съвестта ми поставя нащрек.
Близък ли? Вгледах се смаян в очите, в ръста на този присвит идиот. В погледа търсещ лъча на звездите Ахнах:” Пред мен стои дон Кихот!”
После разбрах, той не просел монети. Молел да купят едничък билет. А те отминавали прекалено заети в своя забързан, потребителски век.
Той им сочел вратата на храма, дето в изкуството тлеела още искра. Осветявал прожекторът човешката драма. Съхранявала сцената нежна душа.
Не го доизслушах. Отминах нататък. Видях насъбрала се нервна тълпа. Купуваха нещо, заблъскани в мрака. Продаваше Санчо наръч дърва.
И слезе Господ на земята!
Веднъж, било дълбока зима, на път из Стара планина, загубили се неколцина, понеже паднала мъгла.
И скупчени като овцете, треперели от яд и студ зарязали били си домовете дори пиячката, да мръзнат тук.
Тъй както псували съдбата, и “благославяли” наред, внезапно появил се от мъглата и приближил до тях човек.
“Ти кой си?” изръмжал един сърдито. Не му харесал пътникът висок Но странникът усмихнал се честито И тихо казал “Аз съм Бог!”
“Нима си Бог? Изритаха ли те от храма?”, присмял се злобно друг, “Или си, както всичко в този свят, измама. А може би си просто луд?
Ако си Бог ще те осъдим. Създал си свят подобно ад. Ако си луд ще те пропъдим. И за нормалните не е останал хляб.”
“О, той бил Господ, дявал да го вземе”, извикъл трети с пяна на уста, “Какво очакваш? Да ти паднем на колене? Да чукаме земя с глава?
И без това живота наредил си така, че правдата да бъде мит. И вярата в честта убил си. А ни се правиш на велик!
Оставил си разкоша да се шири. Богатството да ражда правила. А бедният трохичката да дири и да протяга, коленичейки, ръка.
И ти ни гледаш, ей така, отгоре, забъркани в духовна нищета. Накарал си ни с мозък болен докрай да се загубим във мъгла.”
“Но аз съм Бог макар и грешен”, с тъга Отецът промълвил, “Дори несъвършен и безутешен живот отново бих творил.
Ала не съм единствен аз, творецът. Човекът носи дарба в своята душа. И той подобно, Мен, Отеца извайва всякоя среда.
Дали ще вае ад или пък рая, дали от кал ще сътвори звезда, това човекът сам си знае и сам избира да е във мъгла.”
“Тогава, Господи, защо си тука? Да си глумиш ли с нас, кажи! Захвърлил си ни на боклука, а ни говориш за звезди.”
Въздъхна странникът и каза: “Попаднали сте в СВОЯТА мъгла, а тя пълзи като проказа. Дойдох, за да ви изведа, деца”
Трета възраст
Изпуснахме влака, ей така, за минутка разсеяни. Мислехме той ще ни чака. Боже, какви сме били завеяни!
Като куфар очукан забравени, в разкривена до глупост гримаса уверявахме тихо отчаяни, че не искаме в първата класа
И за втората няма стремление, в третата ще се свием в кьошето, само да сме в движение, в такт с влака да бие сърцето.
А те сякаш напук ни забравиха. Ей така като вещ изхабени шанс единствен дори не оставиха на душите ни от обида сломени.
Стена
Тя извисява се-здрава, груба и сива. Безразлична към тебе и мене стена. Високомерна, презрителна сила. За нея сме червеи низши в калта.
Не ще я разбием, роптаеме глухо. Безмислено само трошиме глави. Почукваме. Зад стената е кухо. Крещиме до болка- стената мълчи.
Какво ни остава? Да скочим не можем. Тунели да рием задавени в пръст Да чуваме в тъмното писък тревожен Накрая да срещнем гробовния кръст
Какво ни остава? Да вземем боите, в платно да превърнем тази стена И свят да изваем подобно мечтите, във който да има Голяма врата
Истина
Видях я. Плахо надничаше иззад излющена стара врата. И с очите си гузно ми сричаше: “Позакъснях, но нали съм дошла?”
Видях я. Не повярвах на думите. Мислех, че тя е поредна лъжа. Тъй свикнах с кошмара на глумите, та ми изглеждаше нереална мечта.
Видях я. А бях я отписала. С камък надгробен затиснах скръбта. Траурен марш бях й написала и заживях с по- спокойна душа.
Видях я, но й врътнах ключалката. Да! Накрая дойде. И какво от това? Беше уплашена и безпомощна, малката. Макар да й викаха Истина.
Вариация на тема “Песен за човека”
Осъдили на смърт човек. Убиец, то се знае. Убийци много в този век. Историята туй ще го признае.
Та, казали му, да си избере в килията едничка книга. Смирено да я прочете преди да му направят панахида.
А той не искал да избира, че с четенето не вървяло. През целия живот с шишенце бира пред телевизора се блещел вяло.
От телевизора научил морафети, че нищичко човек не значи. И не загубени поети, трепачите светът днес тачи.
Та казали му все пак да избира из между Библия, Платон и Достоевски. Но погледът му никъде не спирал. Напъвал се с въздишки тежки.
Да вземе Библията, някак си не смеел. Макар да е презирал Бога, необясним боязън смут в душата сеел, че на небето е присъдата му строга.
Да се заеме с Платон чак се ужасявал. Не искал да признае пред смъртта си, че цял живот полека затъпявал и че убил е най - напред ума си.
За Достоевски даже се усмихнал. Единствено май ставал да играе с талант, незнайно откъде си плиснал, основна роля в “Идиот”. Е, то се знае.
Но трябвало е все пак да избира преди смъртта си нещо да научи. Защо ли? Кой ли ще пледира че е умрял подобно безпросветно куче?
Защото наказанието му било такова: Преди да чукне сетната минута да му просветне погледът отново дори и мъртъв да е взел поука.
Та сторило му се за Плантон, че е късно. Ще бистри в другия живот нещата. Ако душата му добие право да възкръсне ще търси същността богата.
Освен това перото щял да хване да нищи истините за живота. Навярно Достоевски нямало да стане, но да чертае вярната посока.
И тъй към Библията с длан посегнал Но пак ви казвам, някак плахо. Прекръстил се. На нара легнал. На глас засричал като Хахо.
А там говорело се за човеци грешили точно като него. А после придобивали заложби свети, отказвайки се от злощастното си его.
И там говорело се, че душата е пътница между звездите. И можело да дойде на земята ако на злото заличи следите
Тъй с Библия в ръката четял и филосовствал, и мечтаел. Когато вечерта дошъл палачът, че друг човек е вече знаел.
Умрял, но с Библия в ръката. Замислен за Платон и Достоевски И може би ще дойде на земята но помислите му ще бъдат честни.
Мълчание
Мълчим, когато стяга ни чепика. Когато в другите съзираме вина. Мълчим, когато някой ни налита. Покорно свеждаме глава.
Мълчим, когато яко ни прекарват И лъжат, че било е за добро. Мълчим, когато в рая вкарват с аплодисменти дяволското зло.
Мълчим, когато евтино купуват земята ни и нашите души и слушаме, че нищичко не струват от миналото нашите деди.
Мълчим, когато някой ни заключва. Без ум съдбата ни реди. Мълчим, каквото и да ни се случва. Зареян в нищото духът ни спи.
А то се трупа робското мълчание, удавя малкото останало от гордостта и търсиме напусто оправдание, че кармата ни тъй била.
Кога ли, питам се, това мълчание ще вземе с гръм да се взриви, за да получим от света признание Не сме народ заспали мъртъвци.
Магазинче на дребно
Какво е животът ни - магазинче на дребно. Пълен с всякакви стоки, който някой подрежда.
Опаковка за тебе, за мен опаковка, ала твоята лъскава, моята проста.
И продават ни всичките, все едно, че сме вещи Рекламират ни, лъскат ни, после стискат ни в клещи.
И се гърчим, проклинаме, ругаем живота май за продан сме станали със изтекъл срок стока.
Убиец
Уби човек! Не трепна му ръката. Дори изпита гордост от това, че във герой превърна го съдбата от комиксите за деца.
Уби човек. Но всеки днес убива. Не е ли джунгла нашият живот? Пестниците от гняв не се ли свиват? За разправия люта всеки е готов?
Щом просяк от трошичката ти вземе, макар за теб ненужна е била, проклинаш “Ей какво крадливо племе” и се подготвяш за война.
Раздаваш правосъдие по своите закони Светът прегазил, кършиш рамене. Ала тогава съвестта започва да те гони. И като червейче не спира да гризе.
Тотална слепота
Има тотално ослепяване май че Цяла планета от пълни слепци. Зомбита има навсякъде знайте! Слепи човечета, уж със очи.
И оголяване има безсрамно. Гледаш изтупан е някой със фрак, а под одеждите сякаш рекламно крие се просто грозен голтак.
Хората вече крила не признават. Трябва да влачиш увиснал корем. А пък крилата така закърняват вече излишни са в новия ден.
Гордият дух тихо пенсия чака жълти стотинки, левче едно. Някак ненужен потъва във мрака стискайки здраво паче перо.
Кой ще ни каже какво се е случило? Нещо е станало с този наш свят. Нещо в душата ни сякаш е счупено. Дяволът май че надигнал е врат.
Да пием
В объркано време живеем. Разбираме всички това. С пиянско веселие пеем. Туй наша е обща съдба.
Спокойно, ще кажете вие не сме се затрили, нали? Народът ни винаги пие И тъй гръб обръща на злите беди.
Да пием, да пеем, какво ни остава? Ще има ли някога край. Честта ще си върнем ли, минала слава дали ще пожънем, никой не знай!
Клетва
В гърдите ми отдавна няма място за слепи чувства, за любов Решила съм, така, негласно умът ми да е хладен и суров.
И ако може бих вградила компютърен надежден интеграл. С метален чип бих заменила сърцето си без капка жал.
Защо ми е да се тревожа от всяка сторена злина? Стоманеното острие на ножа да реже моята душа?
Отдавна искам да живея в измислен, виртуален свят Илюзията да владея изкуството да ставаш по- богат
И все пак нещичко ме спира. Зъл червей рови в моята душа. Човешкото отдавна не намира. А без това изгубена е тя.
Двойните планети
Веднъж залутана сред тъмната вселена, обзета от космическа тъга, потърсих лек за своята душа ранена от скуката, носталгията по дома.
Видях звезда с живителен отблясък с танцуващи планети две. Досущ еднакви. На живота дали тласък Надежда зърнахв тези светове.
И през глава се втурнах към едната. Не жалех своя малък космолет. Когато стъпих, бях си на земята в един прекрасен девствен лес.
Навред искреше съвършенство Кристални ручеи, гигантски цветове А тишината раждаше блаженство. Спокойствието носеше ме на криле.
И все пак в рая нещо не намирах. Залутана в неземната гора, помислих си щом разум не съзирам, кому е нужна тази красота.
С надеждата да срещна братя към втората планета полетях, ала убийствена, жестока радиация изхвърли ме сред облак звезден прах.
И сякаш с пръст показа ми съдбата на двойката планети участта. В едната виждах миналото на земята, а в другата зловеща бъднина.
Клошарят
Той беше клошар. Крадец по неволя. на дребно хитрец, но поет по душа. С насмешка подритваше ориста своя, небрежно напъхал я в стара торба.
Крадеше от псетата сухи корички. Глупаците мамеше, уж че е хром. Извръщаха поглед с презрение всички. Вратите му хлопна човешкия дом.
А вечер си лягаше в ъгълче скрито до пейка самотна под тъмно небе премръзнал и гладен.Сърцето му свито зовеше със болка отвъд светове.
Клошарят желаеше топли завивки. Крадецът – кесията пълна с пари. Хитрецът царуваше уж с помисли чисти над свят построен от наивни глупци.
И само поетът загледан в небето дочуваше звуци от жива вода. Извайваше огнени, светли комети Рисуваше своя прекрасна съдба
Така и осъмна. В мечтите унесен, с изстинало, бяло от скрежа лице, заслушал се сякаш в космическа песен надеждата скътал в разбито сърце.
Тревожно
Изправени пред смъртната заплаха, едва ли някой, някога ще разбере, защо, прославяйки Аллаха, към ада тръгват вярващи мъже.
Светът замаян още гледа, как рухват символите на мира. Над злото обещаната победа като мираж потъва във прахта
И май надеждата отново ще остане да чука дълго пред затворена врата. Ще ближем нервно старите си рани. Врага ще търсим в чуждите лица.
Тревожно ще поглеждаме нагоре. Един въпрос ще ни гнети. Ще пишем ли история на бъдещето свое? Или и то ще си остане в нечии мечти?
Ще оцелеем само ако Антихриста, заключим здраво в своите сърца и тръгнем по една пътека чиста обратно дирейки изгубената си душа.
Да оцелееме
“Да оцелееме на крачка от провала. Да оцелееме”- крещи човешкият геном “Да оцелееме”- шепти земята стара. Но как да оцелеем и запазим своя дом?!
Когато разумът ни е объркан, когато истините са лъжи, когато богът на доброто е изтъркан и всичко се постига със пари.
С пари дори душата се купува, а камо ли на вярата митът. С парата златна демонът пирува, крещейки, че слуга му е светът.
Залутани във търсенето на успеха попаднахме в пустинен ад лице в лице със кармата проклета, че сме пионките на дявола рогат.
Забравихме призванието на човека, че мисията на живота е една - Подобие на себе си направил е Твореца И трябва да сме мъдри същества.
Да оцелеем трябва и да порастеме Да не умрем от собствената си ръка И разумът да проумее, че огънят не е за малките деца
Този кратък сладък миг
Този кратък сладък миг, в който птица радва ти окото Малкия ти син надава вик, че открил е мравка на дървото.
Смях на влюбено момче и целувката на хубаво момиче, Пърхащо под стряхата врабче и носталгия по първото кокиче,
кръговратът на един живот, скътал мъдрост под сурдинка, семената дали вкусен плод, красотата в точиците на калинка.......
Този сладък кратък миг ще ти го отнемат без да те пожалят. Без дори да чуеш от сирена вик, хей така, напук фитила ще запалят.
Ще се луташ, ровейки в прахта скрил лице зад кислородна маска и ще търсиш миг от вечността, в който няма никъде военна каска
Този сладък кратък миг.......
Ей хора бдете!
Тревожно ми е. Смутно на душата. Изпива силите ми някаква тъга. Сърцето ми владее ярост непозната и плаши ме надвисналата тишина.
Предчувствие, че нещо ще се случи. Предчувствие за края на света. И болката, че дъщеря ми няма да научи какво е да си има своя дъщеря.
А може просто да сънувам. Да се събудя и кошмарът да е отлетял. Ако е тъй от днес нататък ще будувам дано домът ни да остане цял.
И ще помоля всички хора, очите да не затварят нито миг, че няма време за умора Ей хора бдете! Кой забрави този вик? Понякога.... Понякога ще срещаш поглед присмехулен, че си била с несбъдната мечта - Да видиш в този свят отколе хулен сполука, равенство и красота.
Ще те замерват с думите горчиви, че брат за брата днес е вълк. Съдбата ти в ръцете е на чужди сили. Да помниш глупост е за бащин дълг.
Тогава вслушай се в сърцето, което вляво там тупти! Вдигни глава, с усмивка лека червена роза ти му поднеси!
С червена роза във ръката през блатните капани премини! И недокосната от сивотата надеждата в доброто съхрани!
Размишления
Изгревът, изгревът, изгревът Сякаш надува бойна тръба Вика ми, тръгвай не ти ли се струва, че си там на опашката в края сама! Изгревът!
Аз се зареждам с желания хиляди. Морето е, мисля си, до колене. Не ми пука от грешките минали Ще се хвърля в дълбокото, да става каквото ще. Изгревът!
С лакти разблъскам бягащи хора. Газя, на първите виждам гърба. Крак им подлагам, загубват опора. Сепвам се. В края на друга опашка седя. Хм, изгревът!
Леко забавям, не чувствам стремежа да се провирам през нови тълпи. Няма го вече май че ламтежа на всяка цена да смазвам чужди мечти. Изгревът ли?
Искам да седна на камък крайпътен без обичайните битки и препирни. Други да брули вятър попътен а мен да ме галят спокойни вълни. Залезът.
Залезът, залезът, залезът Тази златиста, спокойна шир връща ми безразборно спомени Преподрежда ги, носи в душата ми мир Залезът!
Прошка
Не искай прошка от всеки, дори благородство да има в това! Не вярвай, че думите свети достигат до всяка душа!
Не искай прошка от глупака! Едва ли ще те разбере. Ще плюне просто във ръката, протегната с отворено сърце.
Не искай от двуличник прошка! Набързо ще ти я даде. Но след като си тръгнеш още, ще се присмее и ще прокълне
Не искай прошка от слепците, чиято бездуховност те гнети и само дрънкането на парите живец събужда в алчните очи!
Поискай прошка от жената, която ти е дала светлина! Поискай прошка от бащата! Пред мъдростта му наведи глава!
Поискай прошка от Твореца и доземи се поклони! Накрая от мечтание обзета живот различен построи!
Живот без глупост и двуличност. Без подлост и духовна нищета. Живот без злоба и себичност където прошка значи - Висота
Кога пристига старостта
Когато зреят първите череши и палят блясък в детските очи, когато зимата в зелено се предреши и цветен акварел гората украси......
Когато изгревът надежди пали без мисъл за очаквани беди, а хубостта очите нежно гали и ражда сладостни мечти....
Когато пламенна целувка на влюбено момиче и момче посее семена по угар пуста реколта славна да даде......
Когато земните пространства се сливат с космоса в едно, в живота ни настъпва ренесанса поетът грабва своето перо...
Ако тогава всичко с безразличие подмине твоята душа, ако дочуваш само своето Величие, повярвай ми дошла е старостта!
Изход
Когато сломен си от мъка след толкова много беди..... Когато в сърцето ти бомбата цъка заплашва да те взриви..........
Когато светулката дириш но вред те обгръща тъма............ Когато приятел един не намираш без корист протегнал ръка........
Очи не затваряй! Загубил посока. Надеждата викай! Надежда търси! Спасение има. Повярвай в живота! Повярвай отново на нови мечти!
Аршин
Казахи ни, че сме малки, нищо не решаваме сами. Да благодариме трябва за трохички жалки, да навеждаме глави. Мисля, мярката е важно нещо, ала как се оценява ръст? С кой аршин се мери вещо без да ти показват пръст? Малък ли е този, който има корени дълбоко в древността? Който заради Родина често губел е глава? Малък ли е който носи, във гръдтта си Левското сърце и с нозе премръзнали и боси укротява шипченските ветрове? Как от малкия се ражда песен сред звездите да звучи за духа му космосът е тесен. Букви кой ни сътвори? Малък ли е, който иска господар да е на своята съдба и във извора му вечно чиста да бълбука живата вода. Мисля малки са ония дето виждат само своя нос. Всеки може да е куражлия щом го носят на поднос. Ако търсим някаква поука нека кажем без излишен свян: “Господа, аршинът ви е за боклука, дребен е да мери ръста на Титан.”
Подарък
Подарих си нещо малко две разперени над бездната крила. Вечен порив на идалго, тръгнал мелниците да троши с глава.
Подарих си нещо дребно и невидимо за нечии сетива. Може не за всички ценно, но без него мъртъв е духа.
Подарих си скъпо нещо атом палав, част от вечността и за робите навярно смешно. Подарих си малко свобода.
Учител
Бях шепичка лепкава, хлъзгава глина, но някой ме взе във ръка. Решил, че е нужно навярно да има изваяни форми дори и калта.
Неземна стихия със дъх ме пробуди. Живот се творяло така. С любов и търпение цял ден се труди. Запали в очите ми сноп светлина.
Магия заложи в сърцето дълбоко. Гласа ми да чуват и следват зова. С харизма тъка неуморно платното, та смелост добих да изправя снага.
Добави и няколко тънички струни от грифа на буйния, морски тайфун Дари ме с мощта на най- простите думи и с ключ - да отключвам човешкия ум.
Накрая ми каза:”Ще бъдеш учител! По свое подобие теб съм създал. Душата не може без звън на БУДИТЕЛ. Заспи ли, отново превръща се в кал”
Поклон учителю!
Зная учителю, трудно е времето. “Кофти” би казал твой ученик. Трябва да носиш авторитетно бремето и да се правиш с въздишка велик
Зная учителю, често преглъщал си груби обиди от дребни души. Спирал си дъх, търпеливо отвръщал си, “шоуто час” да продължи
Мисля, че вече отдавна наясно сме, сушата бавно към всички върви. Сграбчва, обсебва, изтисква и мачка ни. Моля, учителю, дъжд сътвори!
Нека лудеят на воля светкавици! Нека небето от гръм оглуши! Нека побягнат с писък пиавици! Моля, учителю, нас напои!
Да се задъха душата от чистото. Да се напълни отново с озон. Да заблещука от дъното бистрото. Нещо за тебе ли? Просто поклон!
Да откриеш себе си Ако надникна в себе си, едва ли ще открия ключа към образ от рождение познат. Напразно ще го диря.Че природата е скрила в дълбока тайна моя собствен свят.
Защо ли другите врати отворих, а моята така и не можах? Какво ли не опитах?И какво не сторих, та своята душа да разгадая аз?
На дълбините морски красотата, като сирена приказна възпях. Окъпана от музика.С поезия богата, във своя дом заключен се прибрах.
Защо ли все към себе си се връщах, а пристанът се губеше в мъгла? Сълзите тайничко от другите преглъщах. И без надежда търсех падаща звезда.
В прастарата вселена с лекота проникнах. Видях красивата еферия на не едно небе. И непонятното разбрах и го обикнах. Не проумявах само своето сърце.
Защо съветвах и съдби оправях? Съвет за себе си така и не избрах. Препъвах се и падах.Ударите не забравях. А пък оная,скритата, така и не познах.
И тъй веднъж, оплаквайки съдбата Чух в тъмнината маминия глас: “Картинен ребус, мила, е душата ще я откриваш по прашинка всеки час”
Защо ли не изпаднах в отчаяние? А мисъл палава ме завладя. Наместо ключ да търся с горест и терзание, към тайната ключалка да се наведа.
Надникнах и светът се сгромоляса. Открих се, ала от възторга онемях. Море от чувства.От вселена по- богата, божествената същност разпознах.
Поети
Присмиват ни се, че в света на капитала говориме с римувани слова. Поезия, която красотата е създала рисуваме по белите листа.
Присмиват ни се, че когато други богатеят богатството на думите поддържа жив ума. Когато ничком пред телеца златен боговеят единствен бог за нас са нежните сърца.
Да се присмиват! Ние ще твориме. Ще се прехласваме по цветната дъга. В огньове нестинарски ще гориме. От ад ще сътвориме рай за любовта.
И няма времето да ни забрави. Вълна следите ни не ще да заличи. Щом стих човек в света оставя, той вечно сред вселената лети.
Пусни мирът в сърцето си
Когато си много сърдит на света не бързай да грабваш секира за малко поспри! Обуздай яростта и всяка рушителна сила.
Брой бавно до двайсет напред и назад. Щом стигнеш до десет ще мислиш по леко. Ще мине ядът. Ако не, пробвай пак! Мирът е на крачка. Пусни го в сърцето
Когато си много сърдит на света проклятия ти не изричай. Под ключ арестувай свойта уста към мрака на ада не тичай.
Брой бавно до двайсет напред и назад. Щом стигнеш до десет ще мислиш по леко. Ще мине ядът. Ако не, пробвай пак! Мирът е на крачка. Пусни го в сърцето
Когато си много сърдит на света не искай смъртта на човека Повярвай не си заслужава целта безлюдна самотна пътека.
Брой бавно до двайсет напред и назад. Щом стигнеш до десет ще мислиш по леко. Ще мине ядът. Ако не, пробвай пак Мирът е на крачка. Пусни го в сърцето
Предчувствие
Предчувствам гибел, виждам земетръси на злото принцът ще се прероди заплитам се във ада на страха си насън се стряскам от очаквани беди.
Омразата – пълзяща пепелянка, събирала отрова цели векове, надига своята чудовищна осанка разпръсква гнилите, отровни плодове.
А можеше да бъде някак друго когато трубадурът пее за звезди от обич да тупти сърцето лудо, а не от страх пред звездните войни.
Когато фоерверките на карнавала запалят нощното небе девойки да танцуват до премала, а не да стенат от кървящите нозе.
А можеше… Не вярвам да е късно. Човек не е осъден вечно да греши. Дори да падне в блато мръсно ще се изправи и ще продължи.
Памет
Когато някой свърши земната пътека оставя спомени за битие. Куп снимки, носещи на близките утеха. Една халка със надпис малко демоде.
Дом пълен с дребни, непотребни вещи, но всяка пълна с уникален дух. И щом са догорели двете свещи душа застинала е в прашен ъгъл глух.
Едно дете, момче или момиче, понесло факела на живата искра, запазило наследството в очите на бащината уникална Де Ен Ка.
Все нещичко се съхранява от човека. Остават мънички, неосезаеми следи под пластове запазени от памтивека разумният живот личи.
А ако някой копчето натисне!!! И цялата земя се разлети!!! Не ще останат спомени предишни Човечеството с паметта ще се прости.
Палитрата на моята душа
Ще боядисам чувствата си в синьо, за да се гмурна в морската прохлада и с романтично настроение неповторимо ще вдишвам тайнствена наслада.
Ще пръскам розовото с шепи, макар да знам не е на мода и на изчезване са бедните поети доброто търсещи в човешката природа.
В зеленината с радост ще потъна, в тревата мека, пиейки росата снагата си както брезата ще огъна в поклон пред красотата на земята
Ще взема цялата палитра на душата, но само топлина от цветовете ще оцветявам да запълня празнината и да засея черно- белите полета.
Есен
Заваля, заваля, заваля някак мрачно ми стана в душата. „Няма как ,есента е дошла”, иронично подхвърля съдбата
„Есента е чудесен сезон”, реплекирам я уж равнодушно, но отвътре надига се стон кой ли вярва, май е всичко напусто.
Заваля, заваля, заваля смях дочувам, надигам пердето, влюбени тичат напук на дъжда в локвите търсят привкус от морето.
„Младост”, завист пропуква се в мен ще отмине, ориста е такава неочаквано идва един есенен ден после старост, смъртта и забрава.
Заваля, заваля, заваля Весело тропа и вика капчука; „Я излез! Може да има дъга, или просто младостта да почука”.
Е какво? Да опитам. Не струва пари. Малко страхливо отварям вратата. А пък вън макар из ведро да вали пролетна музика гали земята.
Заваля, заваля, заваля
Малката дюля
На вратата ми някой тихичко чука. Кой ли сбъркал е в тази бяла тъма? Може просто приятел да дири от скука да побъбри със самотната сродна душа.
Някой близък, например синът ми, да приседне до майка си в късния час, да попита за здравето, за деня, за съня ми, да погали косите, да помисли на глас.
Може просяк окъсан да иска коричка да трепери под нощния есенен хлад, да наднича във своята празна торбичка, и да скърцат червата от свирепия глад.
Или нагъл крадец в тъмнината да дебне, да проблясват присвитите хищни очи, примка смъртна да се готви да стегне, пъклени планове с хъс да крои.
Вън някой чука.Вратата страхливо отварям, бавно пристъпвам в голия стелещ се мрак. Пусто е, тихо е, аз все забравям малката дюля, поклащаща волно клонак.
Запали една звезда
Не превръщай в сянка душата, запленена от белия прах. И на злото сама в пипалата Не се втурвай! Не падай във грях!
Изгони от сърцето си ада! Запали малка светла звезда! Знаеш много лесно се пада,
Да дресираш е толкова сложно непокорния буен свой нрав. И дори е съвсем невъзможно да се справиш с растящия гняв.
И когато към мрежата тръгнеш със затворени слепи очи, представи си, как в тъмното зъзнеш и проливаш горчиви сълзи.
За любов, дето още те чака и за майката, дала ти лъч светлина, за мечтите изречени там под дъгата, и за своята бедна, нещастна душа.
Изгони от сърцето си ада! Запали малка светла звезда! Знаеш много лесно се пада
Продавач на сърца
Зачетена в нещо звънецът издрънка, стоеше млад мъж пред мойта врата. Момчето ми каза щом излязох навънка „Здравейте, госпожо, продавам сърца”.
„Сърца ли, младежо”, шегата подхванах, „Шоколадови, захарни, плюшени може би играчки забавни, е как добре ли схванах, продавате значи детски мечти.
„Но моля, госпожо, тук няма измама. Говоря за живи човешки сърца. Повярвайте, това не е само реклама. Поръчайте ще ги получите начаса.
Хайде, избирайте ето пред вас каталога. Всякакви има, с времето в крак сте, нали. Твърди, решителни да те прегазят могат да оцеляват в подли съседски войни.
Ето сърцата които най- много се търсят сиви, със празния звук на метал. Скъпичко струват, но много издържат никакви чувства, никаква жал.
„Моля Ви”, викам съвсем ужасена, „Всичко ли слагате днес на тезгях, чувствам душата си така унизена и да Ви слушам направо е грях”.
„Мисля, госпожо, разбрах ви проблема. Имате старо,чувствително, меко сърце. Лесно ще разрешите тази смешна дилема. Сменете го с наше и всичко ще бъде добре.
“Така го обичам, заплетено в чувства” Захлопвам вратата на този циничен живот. Без трепет сърдечен душата е пуста. Сърдечния ритъм е танцът на бог.
Ръце
Ръце от мръсотия почернели. Ръце напукани от кучешкия студ. Ръце добро в живота не видели. Ръце заровени във черен труд.
Ръцете на дете пораснало без време. Ръце познали воя вълчи на глада. Орисани съдбата им да бъде бреме. Не за просия, а за обич молещи ръце.
Последната роля на артиста
Последна роля, знам дошло е времето на сцената да се сбогуваш със тъга. Поклон, цветя и то се лепва- бремето на вечната пенсионерска самота.
Дошло е времето и някой слага диагнозата “Обременен от чувства и наивник чист” Стъписваш се изплашен от угрозата, че си осъден на забвение артист.
Дошло е времето и някой къса лентите макар че само публиката е с права да те издигне на върха с аплодисментите, да те запрати долу в пропастта.
Дошло е времето, кой има компетенции талантът в рамка да ограничи. Чии бездушни дребнички претенции задоволяваш щом си тръгнеш ти.
Нима възможно е изкуството да се пенсионира. Завеса да се спусне пред духа. Покой актьорът може би единствено намира, когато е повикан от смъртта.
Пианистът
В този забързан технически век, в коша напъхал всякакво чувство, невероятно, но срещнах човек правеше в киното свое изкуство.
Не, не мислете, че беше герой. Идол от филми с бицепси здрави. В залата тъмна свиреше той. Звуци събуждаха минали нрави.
Смешни във ритама бърз може би биха изглеждали скръб и неволя, ала клавишите раждаха тежки сълзи бедния Чарли щом виждаха в роля.
После се смееха силно със глас. Весело чукаше в такт съпровода. Чувства, въздишки, любовен захлас всичко излязло вече от мода.
Филмът завършваше, ала там в Одеон звуците пълнеха още салона. Сенки живееха все едно във амвон. Беше пияното тяхна икона.
В този забързан технически век свит над пианото,взиращ се в мрака Един пианист, един чуден човек галеше с музика нежна душата
В живота второ действие няма
В живота няма второ действие. С антракта идва и смъртта. Ваксина няма за противодействие дори да си се чувствал на върха.
Размествал си декорите на сцената ала декорите на своята душа пропуснал си. И станал си мишената на всякакви разделни времена.
Обрулени от яроста на вятъра, разкъсвани от лицемериета на мига, уплашени от пошлоста на театъра, отломките попадали в калта.
Увлекли са те мераклиите за славата. И сляп за новата сценична празнота попаднал си в капана на забравата обхванат от всемирна глухота.
Извадени от фризера „спасители” с изкуствен огън, мамещи към вечността, клонирани от глупостта вестители изпразнили са съдържаниета на духа.
За второ действие надежда явно няма, но продължението е на другите във паметта С аплодисмети свършва всяка драма щом няма фалш в словестността.
Бялата птица
Казват, че идвала птица чудата. с бели надежди, с бели мечти. Пламъче светвало малко във мрака и преобръщало трудни съдби.
Трябвало само да гледаш нагоре с чисто по детски, наивно сърце. Да продължаваш да вярваш, че може да си отскубнеш бяло перце
Слушайки тая приказка стара, тичам нагоре, напред към върха. Има я, има я птицата бяла Вярвайте хора! Тук виж е дошла.
Искам в моя свят добро да има.
Искам в моя свят Доброто да настъпи и навеки в него да се настани. Ако го повторя триста пъти ще се сбъдне може би.
Триста пъти малко ми се струва. Дребна бройка е, нали? Щом светът навеки ще добрува нужни са милиони добрини.
Мисля само със молби не става. Трябва всички да се развъртим! Егоизъм, злоба, и омраза стрък по стръкче да плевим.
Ако злобата е станала стихия Без да можем да я усмирим, ще изучим древната магия и в шушулка ще я замразим
После добрина ще посадиме. Ще разрохкваме пръстта с ръце. На устата с божието име ще се грижим за Доброто да расте
И тогава в моя свят Доброто ще настъпи.
Съдържание Шкурка за душата Висота Остиригана дуща Избори Стълбата Пътеката на ада Мъртва вода Его Безсловестоно муле Дон Кихот И слезе Господ на земята Тета възраст Стена Истина Вариации на тема „ Песен за човека” Мълчание Магазинче на дребна Убиец Тотална слепота Да пием Клетва Двойната планета Клошарят Тревожна Да оцелеем Този кратък сладък миг Ей хора бдете Понякога Размишления Прошка Кога пристига старостта Изход Аршин Подарък Учител Поклон, учителю Да откриеш себе си Поети Пусни мира в сърцето си Предчуствие Памет Палитрата на моята душа Есен Малката дюля Запали една звезда Продавач на сърца Ръце Последната роле на артиста Пианистът В живота няма второ действие Бялата птица Искам в моя свят добро да има
Поне веднъж душата трябва да се изшкури. Веднъж на един живот. Представяте ли си това да стане с тези стихове. Да станем с няколко грама шлака по-малко. Защото Господ не си е свършил добре работата. Много бабунки е оставил по душата. Понякога са толкова много, та дори не можеш да я откриеш. Обаче е оставил вратичка. Към душата и към рая. И като шкуриш, шкуриш, вземеш че стигнеш до нея. И до рая. |