Плетачка на любов Тази стихосбирка е посветена на един човек, който много уважавам и обичам -, Мария Гогова. Тя сигурно ще се изненада от това признание, защото на мен ми се отдава по- вече писането отколкото словесното изразяване. Но ако всеотдайността, майчината загриженост и търпение се нуждае от пример за подражание то без колебание ще я посоча. Многоликата богиня
Един ден си разсъждавах над библейската история за изгонването на човека от рая. Както е известно вината е хвърлена на Ева. Ах, тази коварна душичка. Заради нея, това слабо същество, мъжът се мъчи на земята. И тогава ми хрумна, че всъщност той сам си е виновен. Признал си без бой, че си гризнал парченце ябълка. Но думата не е за това. Думата е, че те и без това щели да бъдат изгонени, за да не могат да направят следващата стъпка- да вкусят от дървото на живота и да станат безсмъртни. Тоест да придобият божествена същност, каквата била целта на умната, дръзка, придвидлива, грижовна Ева. Искала го за себе си, за Адам и за целия човешки род. И е останала неразбрана. Но когато слязла долу, бог е осъзнал, че е загубил своята богиня и рай си, защото жената гое отнесла със себе си. И оттогава страда и я възпява по различен начин – според своето мъжко настроение-нея многоликата богиня .
Многоликата богиня
В безброй лица е въплатена богинята наречена жена. Мистерия от вечността родена. Поезия, мелодия и красота.
Нахална, млада, напориста, прегазва с тънки токчета света. Преклонно обожание изисква Играе си със мъжката съдба.
Спокойна, мила, лъчезарна На времето събрала мъдростта С търпение дома си тя изгражда В камината запалва любовта
Загрижена, отрудена, сломена Оборила след преболелине беди глава От мъжкото предателство ранена Забравя, че и тя е имала мечта.
Невинна като божия девица Любовница на злия сатана В магия скверна се увлича Загърбвайки с безгрижие страха.
На пепел става и от пепелта възкръсва Умирайки дарява пак живот Оковите на времето разкъсва Нозете й целува господ бог
В безброй лица е въплатена Богинята наречена жена Почитана като неразгаданата вселена Прославяна с различни имена
Вяра, Надежда, Любов
Любов, надежда, светла вяра Които пълнят нашите души Звън сякаш като от китара Подобно на тържествена меса звучи
Любов- диханието на богиня Бушуващ огън, нежен зов На чувства пламенни робиня Светът без тебе празен е любов
Надежда, че доброто е в човека Във чудото наречено сърце В оная майчина усмивка мека Която направлява малкото дете
И вяра, че небето ще го има да ни събуждат слънчеви лъчи Дори в суровата и люта зима да чуваме звъна на коледни звънци
Любов, надежда, светла вяра Когато празника си честитим Да се изправим пред олтара Да се помолим и да помълчим.
Магдалена
Живял един цар на света. И имал той прекрасна дъщеря. Звездите слезли в нейните очи. Лъчи изплели русите коси.
Магдалена се наричала тя. Магдалена и прекрасна била. Магдалена, но защо е навела глава.
Мечтаела да срещне любовта И вечер си поплаквала сама. Камара злато дори да даде, Дали ще купи човешко сърце?
Магдалена, по света ти тръгни! Магдалена, и любим си търси! Магдалена, а не стой зад дебели стени!
Оставила богатия палат. И тръгнала сама по този свят. И чак тогава открила любовта, Че всеки знае сред хората е тя.
Магдалена, бедността е добра. Магдалена, щом е тя с любовта. Магдалена, че сама със корона е тя.
Великден
Яде ми се парченце козунак Но месен да е с твоите ръце И ако може, ако има как С любов да е заквасен от сърце
Заслушана във майчиния глас Загребах с дланите брашно И сякаш нежен звезден прах Напълни нощовеното легло
Прибавих пролетно ухание На подранили горски цветове И тихичко направих заклинание За здраве и честити часове
Нагоре гледайки в небето Примамих тайнствения млечен път Назаем вземайки го от детето Поръсих щедро аз смехът
Замесих в спомените детски Усмихнатото майчино лице Замесих в дните ми лудешки тревогата на нейното сърце
Замесвах и шептях молитва Подобно жрица пред олтар Да бъде тази сладка питка За мама скъп и чакан дар
С ръцете си единствено омесих Най- вкусния и дъхав козунак Към устните на мама го поднесох А тя заплака тихо и без глас
И чу я сякаш цялата Вселена Камбаната запя със нежен глас От срещата със свята майка запленена Донесе празника при нас
Жена
Загадъчна и многолика е тайната наречена жена Магията дълбоко скрита бълбука в лавата на земните недра
Могъща,горда, страховита, Да помете на псето подлостта Надига се от лоното си скрита И дава воля на гнева
Но миг преди да се разлее И миг преди да закипи Внезапно спира укротена И е готова да прости
Защото е създадена да вижда Невидимите други светове До грозното красиво се нарежда До плевела тревичката расте
Всеопрощаваща и чиста Е силата наречена жена В отронена сълзица бистра Лика си вижда майката земя.
Убийцата
Една жена светът през клетка гледа Върхът на бор, трохичка от небе А мислите се блъскат във безреда Решетки стискат нежните ръце
Уби човек, без капка женска жалост Безсилна да дресира яростта И да преглъща унижение нахалост в робиня да превърне гордостта
Била престъпничка така решиха всички Макар от обич да е вдигнала ръка Срещу насилие, побой, пиянските привички Да защити достойнството на своите деца
Сега мечтае си за шепа бъдно време Надежда скътала в разбитото сърце Зрънце любов и щастие да вземе Че хората отсъдиха, а господ не.
Жена
Тя носи скъпоценно доверие има чисти и нежни ръце лоялна е в мигове на безверие носи широко открито сърце
Истински вярва в живота Роден дипломат е нали? Умее да вижда трезва посока И неотклонно по нея върви
Грижовна и скромна- това е жената за нея сърцето си дай Че в тихата нежност на красотата Се крие човешкия рай.
Женска душа
Душата ми е като чаша. Ранима с крехкост на стъкло. И чукнеш ли ще те изплаши. Ще се пропука без да разбереш защо?
Понякога препълнена от вино, бушува с грохота на водопад, мечтаейки неудържимо да подчинява този свят.
Понякога като нектара сладка готова да упие нечие сърце гальовно дава ти загадка с невинността на малкото дете.
А случва се сломена от живота да плаче скрита в ъгълче сама. Но крачейки към своята голгота все пак да дири мъничка искра
И зърне ли я, пак да закипява. Море от урагани да твори. С опасността да се задява. Подобно факел да гори.
Харесва ми да е такава! Страхувам се от празните души, в които вятър на забрава единствено бодилите върти.
Не ми се иска естеството да е с безчувствието на метал. Или пък с твърдост на дървото за другите без капка жал.
В такива чаши никой не надниква. Не може да ги счупи, но дали във времето превръщат се в реликва? Не са ли вечни само крехките души?
Вещици
От средновековието тъмно още Те будят панически страх В потайни езически нощи Прокоба вещае зловещия глас
Сред горската пустош и мрака Огньове нечисти кладат И с дяволски танц до зората Магиите черни ръцете творят
Страхът завладява ума и телата Привлича греха,обърква духа Възмездие дири напразно душата На кръст прикована, оплаква света
Във наши дни вещици приказни няма Макар че в сърцето на всяка жена Магия се крие и сила голяма Преметнала нежна юзда на света
С живителни танци запалва в сърцето Лъчисти огньове под светло небе В простора окъпва за пръв път детето В жарава нагазва със боси нозе
И все пак понякога в доба потайна Се буди първичен, езичен стремеж Да литне с метлата към суша незнайна И вещици диви да дири с копнеж
Огнено момиче
Казват, че съм огнено момиче Огърлица правя от жарта Пламъкът при мене тича със милувка да го насърча
Огнена съм и сама си зная Паля весело света навред Ала трябва да призная Искам да запаля само теб
Мислех че ще бъде лесно думичка, извивка на гласа Но да ти призная честно Май загубил си слуха
Огнена съм и сама си зная Паля весело света навред Ала трябва да призная Ти си целият от лед
Мисля да се заредя с търпение Огъня за мъничко да укротя Че ме осени прозрение Още си суров за любовта
Огледало
Жена усмихнато те гледа със дръзки привлекателни очи във погледа й воля за победа и нежна женственост личи
чаровна, независима и мила и все пак секси красота оръжия невидими е скрила страшилища за мъжките сърца
светът ще падне във краката с охота ще се преклони пред Дивата неземна, свята и с обожание ще я дари
жената ти е толкова позната безкрайно близка е нали защото гледаш към стената където огледалото блести
Женски фантазии
Зад строги очила очите скрила И здраво стиснала уста Сънува сякаш, поглед впила Във нищото една жена
Във стилна рокля с цепка смела С пленителни,примамващи нозе Танцува страстно пръсти вплела В преливащо от страст момче
Прожекторът превърнал се в луната Окъпва с блясък тази красота И в смаяният вик на тишината Се ражда тържеството на мига
Коя е шепнат изумено всички Защо не сме я виждали преди Мъжете падат й в краката ничком Букети носят, свалят й звезди.
Хей маце, кой ще ми сервира Глас мъжки тишината наруши Отдавна чакам халба бира Салатка шопска, порция сърми
Жената слезе на земята Фантазиите й разбиха се като в скала Въздъхна, поприглади си косата И махна примирено със ръка
Циганката
На циганка в очите се препънах И тя повика ме с глава Ела госпожице да ти погледам Подай ми своята ръка
Вай, щастие ще те споходи Пари ще те засипят като пролетна роса Рус мъж в чужбина ще те води Ще си богата, и почитана жена
Не вярвах, ала слушах упоена Магията на циганския глас Поезия от странни дълбини родена Привличаща, събуждаща захлас
Не зная как ме омагьоса Стотинките подадох й във транс А тя така както си беше боса Изви снага във чуден танц
Видях коне, поля, пътеки прашни Каруци цветни,мургави мъже Огньове буйни, страстите опасни Ухание на горски цветове
Да си призная, малко завидях й Проникнала във своята съдба Навярно знаеше и бе приела Цената на свободната душа
Блюдо
Седем пълни шепи красота Да добавим и лъжичка суета Дързост скрила се в луничка Незатихващ плам- една главичка
После да посипем се нежност Може и да капнем ревност Доверчивост- щипки две Хитрост трябва ни килце
И коварство мъничко за вкус Ум и страст- страхотен лукс със глазурата накрая Закачливост да изваем
На поднос от чисто злато Щом поставят блюдото богато Протегни ръце към своята съдба- Нежна и добра жена
Мария
От древни времена родена, докосната от божия ръка, със син небесен надарена, явил се образ на една жена
Една мадона- майка свята, надеждата донесла в труден час. И огън паламнал от искрата. Избавил се човек от своя ад.
Мария - грейнала зората. Мария - пеели неземни гласове. А хората усетили любов в сърцата, И паднали пред нейните нозе
И днес когато майката светица напътства ни от някоя звезда, оставила е верни свои жрици огнището да пазят у дома.
Със името Мария всеки ги нарича Мария - вятър тихичко шепти Мария който има щастието да обича го чака раят със отворени врати.
Когато нимфите танцуват
Когато небесните нимфи танцуват Ефирът изпълва се с цветни искри Посипват земята, сърцата вълнуват нов порив даряват тези стрели.
Разплакани облаци леят прохлада Цветята окъпват със жива вода Невидима музика слушат с наслада И в такт залюляват стройни стебла.
В сърцата на всички ни нимфи живеят Красивото будят със нежни звънци Потропват с акорди, в съзвучие пеят Със вечните, чисти човешките души
И моля се само звукът да не глъхне Умората танца вълшебен да спре Дървото човешко без тях ще изсъхне Душата човешка без тях ще умре
Света Петка
От святата икона тихо слиза хоро от празници да поведе В душите ни лъч слънчев влиза разпръсква тъмните им дълбини
Светица Петка Преподобна С ръка посочва живата вода Лекува болката народна човешката вековна слепота
Хорото води божата светица а стъпките й галят майката земя надеждата покълва, литва като птица гнездо да свие в пазва на жена
Когато духовете вълчи ни връхлитат И злите сили се надсмеят от връха Да влезем във църковната обител И да запалим огънчето на свещта
Прабългарка
На вятъра пристегнала юздата Размахала камшик под бурното небе Прабългарка с коса развята Премерва сили със самите богове
И призовава Тангра да я води Към педя дъхав чернозем На който славните войводи Да вкоренят навеки божия тотем
Земя, която племето да кърми От силата народ велик да порасте От мъдростта й вяра да покълне Че дарове богати бъдещето ще даде
Прабългарка в душата ми лудее Макар да галя с поглед само гордите коне Когато трябва българщината да се възпее Повтарям песните на Пагане
Славянка
Руси коси като житното злато Мека, широка, разкошна душа С приказни думи сърцето богато Казано просто – славянска жена
Мирисът сладък ухае на хляба И те омайва , чисто лице Сини очи като водна прохлада Силни и нежни женски ръце
Майка да бъде, сестра и любима С орис на влъхва да бди над дома Огън да пали във лютата зима Есенно време да сбира плода
Тъй отредила е нявга съдбата С мисия всеки да идва в света С мравешки труд да създава благата С мъка да чопли тази земя
Само славянката с песен живее Бремето свое във плетка плете майчина обич в душите ни сее Живата нишка преде ли, преде.
Столът на мама
Заслушана тревожно в тъмнината Във сенките заровила очи Със болка майчина позната Далечен спомен в мене се яви
Промъквах се замаяна от чувства На пръсти стъпвах у дома И молех се на тишината да е пуста Да е оборил всичките съня
И тихичко притваряйки вратата С от страх изтръпнало сърце Видях, седеше мама мълчешката На стола в скута стиснала ръце
Ох, мамо, как ме стресна Сърдито троснах й се аз А във очите й сълзица блесна И ми прошепна с тъжен глас
Ще станеш майка и ще ти се връща На стола дълго ще седиш Ще ти се струва празна тази къща Ала накрая ще се примириш
От този спомен загорча ми И се зарекох дар да подаря за сватбения ден на дъщеря ми на мама стола, в който аз сега седя
Афродита
Красивата богиня Афродита, замаяна от летните горещини, решила към морето да изтича да поиграе със прохладните вълни.
Съблякла туниката белоснежна. Ала не щеш ли ти за зла беда, усетила със кожата си нежна мъже загледани с отворена уста
Ужасно разгневената богиня към Зевс отправила молба. Мъжете дръзки с копието да убие и тъй да сложи край на похотта.
Но богът някак неохотно, /От мъжка солидарност може би/ Възмездие раздал, но не така страхотно И в статуи превърнал бедните души.
Така останало до днеска. Щом мъж погледне хубава жена, подобно каменна гротеска застива, зяпнал глупаво с уста
Обич
Безсилна съм да те възпея, мамо Да ти разкрия моята любов Нима ще мога с думи само Да облекче живота ти суров.
Седя пред тебе и немея Пред незагасващия майчин плам О, ако можех да запея На всички да разкажа колко е голям
В очите ти сълза съзирам На радост или на тъга, Че думичките не намирам Във песен да изпея обичта
Целувам те и свеждам аз глава С ръка погалвам поприведените рамена Сърцето майчино усеща обичта, която без слова редя.
Матриархат
В първичните и диви времена Когато всичко дебнело човека За племето се грижела жена И управлявала съдбата му нелека
Почитана подобно на богиня Поддържала в огнището жарта Историята пишела в картини И пазела ревниво паметта.
Сурово време.С ориста да оцелее Човекът слаб сред страшни зверове От майката напътстван да живее Безстрашно крачел в студ и ветрове
И лекичко духът си той калявал Откъсвал брънки от страха Човекът просто възмъжавал Подкрепяла го майчина ръка.
А после ясно. Станало обидно Да черпи от жената мъдростта За всички трябвало да бъде видно В кого е силата, в кого властта.
Патриархат отколе управлява Ала когато дойде някоя беда Оная свята Майка се възправя И защитава своите деца.
Художничка
Четка ли рисува по платното? Багрите извират, ала откъде? Красотата радваща окото всъщност е от женското сърце
Четката следи сърдечния му ритъм Ту е бавен, ту е учестен Няма нужда никого да питам От душата идва трепетът роден.
Багрите са всички от дъгата, мост извила към останалия свят И дарен с очи за красотата Прави го жената по-богат
Четката рисува по платното Ражда се палитра от мечти Само фея на доброто Може тъй света да подреди
Калоферски дантели
Плете жена калоферски дантели изплита бримчици, наметките реди под пръстите се раждат рози бели с ухание на пролет и жужене на пчели.
Сезоните откъсват късче младост Флиртуват мамейки за сетен път мига С опиянение от пролетната радост Нехаят те за зимната тъга
Със нежната дантелена покривка Да застеле земята бърза старата жена Под топлината семената да поникнат На вечната човешка красота
Пиянство от любов
Пиянство от любов / воплите на един нещастно влюбен /
Навсякъде ми се привиждаш. Господи, що за постоянство? Свят ми се вие и пак ми се пие. Проклето пиянство!
Навсякъде ми се привиждаш. Главата ме цепи. Иде ми да псувам, името ти за заплювам. Да издера очите ти проклети.
Навсякъде ми се привиждаш. Мъчи ме трескаво бдение. Болестно състояние, замъглено съзнание. Кошмарно видение!
Не искам да ми се привиждаш! Трябва да те притежавам. Капан да ти заложа, в клетка да те сложа. Да те унижавам.
Не искам да ми се привиждаш! Без тебе се давя. Нямам земни устои, изпадам на всички завои. На идиот се правя.
Не искам да ми се привиждаш! Моля да ме приласкаеш! В краката ти да падна, огризката да грабна. Пиян съм от любов и ти го знаеш.
Що е нещото наречено любов?
Спореха мъже на тема “Що е нещото наречено любов” нищеха разпалено проблема всеки бе за темата готов
Викаше мъжът от дясно “Слушайте ме!Не греша! Щом любов постави ме натясно със бутилка ще се утеша”
В чашка - две любов удавям. И ми става все едно с черна или с руса се оправям. Гледам ги с половин око.”
“Ти излагаш мъжката половина”, пенеше се друг маляк “Все едно си бил с дузина та си груб като моряк.
“Влюбен ли си, алкохол не трябва. И без него всичко ври. Вихър мозъка ти грабва и унасяш се в мечти”
“Глупости,” хихикаше се трети, “любовта е само секс. За любов щом пеят хилави поети със резбата, викам си, не са наред.”
“Моля, любовта е чувство. Думите ви са позор тя е драма, водевил, изкуство”, хленчеше закъсал режсьор.
Иска ми се да я режисирам Със прожектор да я осветя героините си да подбирам и на сцената да я кача”
“Любовта е истинска стихия. Може като нищо да те умори”, шепнеше един от тия, дето носеше от любовта следи
“Вярно, отговаряше съседа Любовта е болест, мъка или бяс. Любовта е мозъчна повреда Туй изпитал съм го аз.”
“Мисля всеки тук се заблуждава” кимаше търгаш с глава “На мъжкар щом правиш се за слава плащаш си за любовта”
“Сделка, чувство, секс, магия” Що за напаст е това Чудеше се старец, пийвайки ракия има ли я още на света”
Спореха, ругаеха се неколцина Удряха по масата с ръка И тогва покрай тях премина Без да забележат любовта
Търпелива любов
Да разпилея искам пролетна виталност в окръжност цветна и да се помоля. Със звуци от най- нежната тоналност като Орфей да те омая и да затворя.
В очите си. Да гледаш вместо мене и себе си да наблюдаваш тайно. В сърцето си. Да чувстваш тежко бреме, когато любовта ми отминаваш тъй нехайно.
Във мислите си. За да чуеш стиховете, в които ти си моята жадувана богиня В душата си. Да те измъчват бесовете, че друг докосва твоята любима.
Да те затворя искам, както мен затвори. В очите си, във мислите, и във душата. Да сторя туй, което с мене стори. Да те докосна с клонче от съдбата.
И ти във цветната окръжност да пристъпиш, където аз ще чакам търпеливо. Сама към мен сърцето да упътиш. Към огъня запален от любовното огниво
Адам, когато срещнал Ева загубил си завинаги ума Макар единствено за него дева създал е господ на света прищевките му да задоволява да си играе с лозово листо и самотата й да повелява в мъжа да вижда божество Идилия и рай-прекрасно време Лежал под ябълка с притворени очи А Ева възхвалявала безценното му семе С което щял рода човешки да плоди Обаче скоро хванала го скука Мъжът е енергично същество Мечтае си за ловната сполука И е досадно щом зверчето е едно. И някак сторил му се постен рая Желаел повечко жени Дотам изпаднал във любовната омая Че бил готов и със змията да преспи Днес Еви има колкото желаеш но да призная труден е ловът чифтето лъскаш и не знаеш какви ли номера ще ти скроят Ако решиш, че трябва да си романтичен И със букет подгънеш крак Ще те последва край трагичен И дълго ще отеква думата “глупак” Ако направо хванеш бика за рогата И ревнеш в секса колко си велик Ще ти просъска взела пример от змията О господи какъв циник Ще те върти на шиш от двата края и пак с чифтето ще си сам това беднякът мъж от опит знае макар да хвали се от хорски срам че мерникът му със прецизна точност улучва женските сърца и със задъхана порочност търчи след него женската тълпа ала си знае, че самотен като кука виси на бара с поглед замечтан за рая дето е със Ева скука една жена е неговия блян
Мъжки вятър
В този топъл летен ден Неизвестно откъде роден Вятър палав се изви И пушилката роди
Тя пък влезе в мъжките очи Неочаквано ги просълзи И за тяхна зла беда Взеха че изпуснаха мига
Този сладък мъжки миг Дар от вятъра велик Да погледнеш без вина Тайнството под женската пола.
Късогледа любов
Не й приличат очила на любовта Тя трябвада е малко късогледа И да не вижда старчески петна Или пък друга някаква повреда
Не й приличат очила на любовта Да забелязва кичурите бели И бръчките браздили мъдростта Стрелките на часовник спрели
Не й приличат очила на любовта Да се оглежда в спомена си трябва Застинал в снимките от младостта Очите не, сърце да радва
Не й приличат очила на любовта За всякакви прегради да внимава Да не размахва своите крила На място все да си остава
Не й приличат очила на любовта Тя трябва просто да ги счупи Решително без чувство за вина На смелост късогледството си да научи
Защото иначе щом сложи очила Ще ахне и завинаги ще онемее Уплашена от гледката на старостта Ще се прекърши. Като сянка ще изтлее.
Номерът беше на стара ограда Пишеше:” Това е номерът на любовта. Този, който от нея страда Нека й звънне още сега!”
Страдах. И вдигнах ядосан слушалка. “Ало, просъсках, дайте ми любовта! Търся двуличната, гадната малка. Искам с две думи да я сразя”
Ало,любов, май се правиш на глуха. Някога чуваше и сърцето дори. Как изведнъж си загубила слуха Вещице, хайде проговори!
С думите дето тъй дълго ме мами “Моят герой”, “Моя женска мечта” клопки от тебе перфектно подбрани долни клишета, жестока игра.
Как ме превърна в безлична отрепка! Как ме задави със сладки лъжи? Просяк нещастен, клошар и подметка Всичко съм бил в твойте слепи очи
Ало, любов, искам мъничко дрога Дозата дето приемах преди Просто, оказа се, без нея не мога Пусто е в мене, разбираш ли ти!
Ало, любов, моля нещо кажи ми! Искам да зная, че още си тук Вярно бях груб, но те моля прости ми! От самотата съм станал боклук
Ало любов, не затваряй слушалка! Номера търсих и дълго звъних Е добре помълчи, ала дай ми за малко Късчето вяра, че пак те открих.
Мечтание
Една галактика ме мами със нежно име на жена към светове неземни кани мечтателната ми душа
Отвъд ефира да политна Икар да стана закопнях В мъглявините да проникна Такава мисия пред себе си видях
Гласът на звездната сирена Припомняше ми Одисей От него смелостта да взема И да сразя космическия змей
Да се надбягвам с метеори Душата ми свободна да лети Вселената да ми говори Индеферентното да ми шепти
И все пак си останах на земята Не знам дори какво ме спря Щурец, тревичка, шепот на гората Или пък просто топлината на жена
Мъжки вълнения
Загубих се в очите ти, любима. Удавих се в невероятната им сласт. Побърка ме целувката ти дива. Оплетох се в порочния ти глас.
Бях чувал, учените че открили хормони, предизвикващи страстта. За разни генетични сили, които управляват похотта.
Не бих желал хормона да упреквам. С научни обяснения да се теша. И като ученик невинен да заеквам. Щом ме разкрият тайно да греша.
Вината виждам в женската природа Във нежната половинка на света Във втората ми същност без която аз не мога във чудото наречено жена
Ако ми кажеш Да!
Ако ми кажеш Да, ще стана прилив от морето И ще те грабна на една вълна Ще те издигна до небето Ще те сваля с целувка на брега
Ако ми кажеш да, ще ти прошепна тайна Как сътворил е господ любовта От кладата благословил искра омайна И силата й влял в една жена
Ако ми кажеш Да ще те дъря с камбана Която в моето сърце звъни Когато ме прегърнеш сутрин рано И ме погалиш със очи Ако микажеш Да и аз ще отговоря С единствената дума на света. Когато шепна пред олтара щом се моля Завинаги ли двама. Да.
Кажи ми да!
Магията любов Най -неочаквано в едно кафене влезе момиче със цвете в ръце. Седна до мен със усмивка добра Каза ми- “Това съм аз любовта.” Гледах скептично с присвити очи Знаех момичето нежно греши. Тя се засмя поразроши коса “Моля ви, тъкмо за вас съм дошла.” “За мен ли? Аз съм толкова стар. Как ще живея с този кошмар? Погледи, срещи, туптящо сърце. Не дай си боже жена ми да разбере.” “Питах я вече- тя ще прости” Тихо момичето младо мълви “Даже ще кажа ви аз под секрет тя ме изпрати. Нещата са в ред.” “Тя ли? Навярно е клопка това. Нещо решила е. Ех че беда! Среща се с някой по- млад от мен и на страстта му е паднала в плен” Смее се малката.”Какво въображение? А може би имате вече вдъхновение И ще пишете стихове както преди, когато голямата, светла любов се роди. Ще се събуди онзи задрямал вулкан. Ще обичате без да изпитвате срам. Не в кафене ще проспите деня. Не с алкохол ще тешите скръбта.” Слушах и пишех по масата бяла Пътища, планове, одисея цяла “Сметката, келнер, дай да платя! Тръгваме с дамата, ей така, по света” “Дама ли?”Келнерът важно се мръщи “Доста си клъвнал, я тръгвай за в къщи!” Тихо въздъхвам. Нима е заминала Миг съм пропуснал, а тя е отминала Ала някой ми шепне току до ухото “Хайде тръгвай и грабвай перото! Вече съм в тебе. Нима не разбра? Блеснах в искрица и пламна жарта” Мислите всичко това е заблуда Мистика, сън, параноя луда Може. Но беше любовна магия И ме пробуди завинаги тази стихия.
Господи, благодаря ти че ме научи да чета!
В очите ти зърнах любовно послание Нахвърлени думи без ред и поле Задъхан зачетох и взрив от стенание удави ме в бездна от бурно море
Удави ме в бездна, проми сетивата ми В небцето ми плъзна пленителен вкус спирала неземна оформи душата ми разтърси я сякаш космически трус
Навсякъде виждах любовна поезия Четях я в трапчинките, в малката гръд Потъвах дълбоко във сладка амнезия Забравих дори че го има светът
Четях, препрочитах, подсвирквах си думите Попиваха рими дълбоко у мен Подрънкваха,тръпнеха, стенеха струните И с песен изплитаха сладкия плен
Прочетох любовното твое творение И дълго те гледах без дъх и без звук Внезапно изтръпнах от страшно прозрение Че можех да бъда оставен неук
Господи, благодаря ти че ме научи да чета!
Каменна топлина
Случаен допир до ръба на камък Смути ме със внезапна топлина Разбирате ли не очаквах пламък Да срещна във отломка от скала
Разбира те ли!Даже не от злато Студено твърдо естество Напълно мъртво, грозновато Искра да има?!Смешно би било
Да. Тъпо, смешно. Ала я усетих Загадъчната странна топлина И пак повторих и потретих Докосвах сякаш на игра
И камъкът започна да лудува Като че беше палаво момче На цветна светлина да пее да танцува да вае форма на сърце
Уплаших се. Стоях в почуда. загадката не можех да си обясня Внезапно мисъл малко луда Откри причината за каменната топлина
Досетих се кой може да пробуди Душата на безличната скала дори и камък може да се влюби в милувката на женската ръка
Каприз
Искаш ли да взема в плен вълните В шепите си да ти донеса море Да ти дам на времето юздите Искай мила! Не!
Искаш ли да ти сваля луната Да я сложа в твоите нозе Или вместо пръстен на ръката. Искай мила! Не.
Искаш ли да коленича пред земята И помоля в дар да ти да даде Всичките съкровища стаени във недрата Искай мила! Не!
Нищичко не ще ли пожелаеш И за мене винаги ли ще си лед Любовта ми никога ли няма да познаеш? Млъквай глупчо! Искам само теб.
Плетачки на любов
Плетачка на любов
Доплете ми се, ей така, внезапно. Прищявка някаква на възрастта. Навярно би било прекрасно, душата си във новичко да облека.
Огледах се за прежда -да е нещо меко. Ефирно, от небесно естество Пух от глухарче, носещо се леко. От пеперуда късче на крило.
Подбирах топли багри и окраски. Букет да са от цялата дъга. Да разтопяват лицемерни маски. Да радват с блясъка на утринна зора.
Изчаках вечерта луната да изгрее и я помолих със лъчи да ме дари. На тях докато бримки нижа- да ми пее потайни песни от космическите дълбини.
Като в молитва бримките изплитах. Добавях силата на кротка страст. Скандална нежност хитро вплитах. И в миналото търсех мъдра власт.
Очите на момиче, водопад огромен Задъхания ритъм на едно момче Копнеж по скъп, любовен спомен, плетях с ликуващо сърце
Когато свърших, радостно въздъхнах Разстлах платното и погалих го с ръка Внезапно топъл дъх душата ми облъхна Аз неусетно бях изплела любовта
Каменна топлина
Случаен допир до ръба на камък Смути ме със внезапна топлина Разбирате ли не очаквах пламък Да срещна във отломка от скала
Разбира те ли!Даже не от злато Студено твърдо естество Напълно мъртво, грозновато Искра да има?!Смешно би било
Да. Тъпо, смешно. Ала я усетих Загадъчната странна топлина И пак повторих и потретих Докосвах сякаш на игра
И камъкът започна да лудува Като че беше палаво момче На цветна светлина да пее да танцува да вае форма на сърце
Уплаших се. Стоях в почуда. загадката не можех да си обясня Внезапно мисъл малко луда Откри причината за каменната топлина
Досетих се кой може да пробуди Душата на безличната скала дори и камък може да се влюби в милувката на женската ръка
Знаеш ли? Нещо сънувах
Знаеш ли? Нещо сънувах. Чакай! Мога да върна съня С лодка до бряг неизвестен доплувах После се губи всичко в мъгла
Чакай!Май нещо се вижда в мъглата Някакъв образ превзема брега Тръгвам към него все едно там ме чака Моята странна, капризна съдба
Поглед ме стрелва с камшик лъчезарен галят сърцето ръбати черти и се потапям в копнежа кошмарен Господи! И във съня ми си ти.
Уж все те гоня от своите мисли Трия панически всяка следа Търся си път, но без тебе, начисто Търся, но боже превзел си съня
Мисля, попаднах в класическа клопка че невъзможен е бил този мой бяг ще направляваш завинаги моята лодка и ще я връщаш в съня ми на нашия бряг.
Знаеш ли?Нещо сънувах.
Влюбих се в акорда на китара В грифа, в струните, в едно перце Песента й сладко ме изгаря И подгъвам тръпнеща нозе
Веят звуците една къдрица На загадъчно, примамливо момче Вятър духне ли, подобно птица литва тя към моето сърце.
И превръщам ме на песен цяла В тънка струна галена с перце А накрая и последния акорд изпяла Стихва в парещите устни на момче
Последният импулс
Телефонният звън тишината разсича И задъхан гласът ти звучи Имам само импулс мое мило момиче Искам много да кажа ти помълчи
Само кратък импулс а ми трябват години Цял живот ми е нужен и всички слова Да ти шепна за мигове нежни любими И обет да ти дам да си моя съдба
Ти пристъпи в живота ми някак безшумно Пролетта настани в мойта мъжка душа Казват често любовта е безумна Ала зная че господ за мен те избра
И да крача единствено с теб във безкрая Да целувам ръката която държа Нищо друго в този свят не желая Да си вечно до мене да си моя жена
Ето времето свърши импулсът изтече Ала нежно гласът ти все още звучи Имам само импулс мое мило момиче Искам много да кажа ти помълчи.
Любовта е сляпа.
Като къртица любовта е сляпа и всичко мисли тя за светлина, а хищникът отвънка подло чака да я захапе за врата
Да, често любовта е карта бита Остава те със празни джобове Ще преживееш ли дори не пита Захвъря ле те на ураганини бесове
От опит знаем, любовта е неразумна Пристъпва всички правила В начало вихрена и шумна Във края мътна е река
Не може любовта да обясняваш Необяснимо е човешкото сърце Дори когато бавно остаряваш Във любовта оставаш си дете
Като вулкана Етна тя напира Изригне ли, загиваш в пепелта Ала копнежът като лавата извира А срещу нея тича безразсъдно любовта
И хубаво, че е такава. Едва ли щастието е в разумните неща. Без любовта душата остарява. Без любовта царица е смъртта.
Грамче любов
Колко ли струва грамче любов? Май е висока цената? Ала че нищо не струва е всеки готов леко да махне с ръката.
Нищо ли? Грамче любов е за мен светлина С грамчета пълни се само душата Грамче е малка наглед тежина Ала е тежко тъй както земята
Грамче любов преобръща света просто нагоре с краката грамче любов сътворява мечта дето танцува с дъгата
И още! Грамче любов е за мен топлина Слънцето скрито е в грамчето малко Грамче любов пали даже звезда И подцениш ли го - жалко
Грамче любов цели вихри твори Господ със грамче любов ни дарява грамче любов като пламък гори пътят ни земен докрай да огрява
Затова! Грамче любов струва скъпо, нали? Но не му казвайте “стока” То е безценно и мисля дори че е солта на живота.
АКО ТИ КАЖА....
Ако ти кажа, че безкрайно те обичам Ще се усмихнеш снизходително, нали? Ще ми отвърнеш, че това което обич аз наричам Изтъркана от времето е фраза може би
Дали ще ми повярваш, че копнея Единствено със тебе да деля Мигът на близостта пред който боговея Или пък болката от делничната сивота
Ако ти кажа, че когато ме погалиш Най- нежна струна в моята душа звъни Да те накарам искам да забравиш Светът и всичките останали жени
Дали ще ми повярваш, че зората Без теб не струва пукната пара Или замислил се за ударите на съдбата Ще махнеш осъдително с ръка
Да казвам ли?Или пък всичко ти е ясно Лукаво пламъче в очите ти искри И двамата разбираме прекрасно В една посока нашата любов върви
Ако от рая ангел е избягал то зная че това си ти При мен си слязъл с наджда любовта ти да ме утеши И зная годпод бил е благосклонен И сам открехнал е врата
Война на световете Любовта на вълната
Брезичка
Расла е брезичка бяла, а до нея дъб голям И тъй както в приказките става Той към нея се стремял.
По нататък расъл ясен Сили с младост съчетал И във величието си прекрасен За брезата замечтал.
Място нямало за двама До красивата бреза Битка се започнала голяма Със единствен край- смъртта.
Сплели клони двата великана Гледала ги цялата гора Как приятелството се потъпква В името на любовта.
Ала боят не преставал Кършели се клони и листа Никой селата си не предавал Всеки бил достоен за борба.
Вихър се понесъл над гората И прекършил младата бреза Леко тя полегнала в тревата И отпуснала листата.
Спрели боя двата великана Всеки в мъката си онемял И от болката в едно събрана Клон за дружба ясена подал.
И защо си спомням тази вечер На брезичката смъртта? Може би не е далече Моята от нейната съдба.
Болка
Боли ме. Иде ми да вия. Да се взривя от толкова тъга и любовта си от света да крия. Омръзна ми! Започвам да крещя.
Ще изкрещя на всички моралисти, че чувствата не знаят правила. Не може всичките потоци чисти да бързат към една река.
Омръзна ми да лицемеря, че праведно ще гледам на света. Нима възможно е живота да измеря без гмуркайки се в чувствената дълбина.
И може някой да ми се присмее, че със ума съм малко по -така ще му обърна гръб и ще запея че смисълът е само в любовта.
Наркотично
Пристрастих се към твоите устни Господи! Все те ми са в ума Жадни, търсещи, чувствени Възпламеняващи всичките ми сетива
Пристрастих се към твоите ласки Диви страсти събуждат у мен Падат всичките лицемерни маски Разни условности,държащи другите в плен
Пристрастих се към твоите признания Любовните думи, смешни лъжи Нашепващи че съм твоята непреодолима мания Погребващи ме в адски дълбини
Пристрастих се а не търся спасение Даже имам си своя мечта Да те хвана мое сладко мъчение И пред олтара да те заведа
Когато няма да ме има
Ще си пипомняш ли, когато няма да ме има Животът ни подобен на спокойната река И вечерите във студена, снежна зима И думите, че топлината е единствено в дома
Ще си припомняш ли за щастието, че сме двама че във огнището една нестихваща любов гори На времето пазителката приютила плама Разпалва въглените пръскащи искри
Ще си припомняш ли, че ти нашепвах клетва, от болката останала без глас: “Дори в отвъдното оная сила не пресеква. От любовта родена, носи тя вселенска власт.”
Когато споменът нахлуе с вятъра на самотата и заслепи тъгата всички сетива Помни! Безсмъртие чертае пътя на душата А моята ще бъде твоя спътница –Луна
Зората ще съм и ще те целувам рано, рано Ще те приспивам вечер с лунните лъчи Във сънищата ти ще влизам само, когато искаш много да ме видиш ти
Накрая спомените ни ще оживеят. Във друго измерение или пък в други времена Ще те дочакам.Вярвай ми!Звездите ще възпеят Една любов родила се на старата земя.
Кражба
Замина си без думичка да кажеш аз също стиснах устни, замълчах защо реши така да ме накажеш по цели нощи мислех, а не го разбрах
На пропаст бъдещето заприлича пристъпих и надолу полетях и мислех си щом няма кой да ме обича какъв е смисълът на този свят
Сега животът ми е като асансьор нагоре, а днес случайна среща ни събра загърнат, свит във самотата своя а аз със хубаво детенце във ръка
Открих че вече не болея за ласките и къдревите ти коси за устните ти топли не копнея и погледът на сините очи
Защото всичко аз си имам откраднах го, а ти така и не разбра косите, устните, очите ти любими сега ги носи малката ни дъщеря.
Клетва
Ще посипя леглото ти с нежен цвят теменужен Ще обсипя лицето ти със целувки безброй Ще прошепна “ В този свят само ти си ми нужен” Ще се слея с душата ти и така ще намеря покой.
Ти ще бягаш задъхан от моите пламенни чувства В методичния разум ще търсиш тази странна любов И с досада ще казваш ”Всичко туй е напусто За обвързване скоро не ще съм готов”.
Аз ще чакам спокойно. Къде ли да бързам се питам? Само нощем ще смигам на светлата, пълна луна Че плета тънка нишка и с копнеж й се вричам В мрежа здрава с дар скъп Купидон ще даря.
В параклиса на твоята душа
Не ме привличат божиите тайнства. Молитви не изричам паднала на колене. Не вярвам във небесната градина райска и слушам само своето сърце.
А то притихва щом в очите ти надникна. Вълнува се, когато чувам твоя глас. Тупти, задъхано от веселата ти усмивка и нищо от света не искам аз,
освен в параклиса на твоята душа да стъпя и свещи хиляди от обичта да запламтят. С роса небесна тялото си да окъпя в любовен огън устните да изгорят.
Тогава ще повярвам в божиите тайни. Молитви ще изричам паднала на колене. Където си, ще разцъфтят градини райски, а аз ще слушам песента на твоето сърце.
Любовното бреме
никак не е леко любовното бреме в чашата щастие мъката дреме мъчат ни разни опасни съмнения и ни разяждат – няма две мнения
ех тия любовни спънчици те са част от щастливите брънчици след първа целувка сърцето ликува после от ревност се свива, тъгува.
нещо е казано, ала май нерешително пък и съседа гледа ни бдително червейче малко през зъби изпуска то се загнездва и радост не пуска
ех тия любовни спънчици те са част от щастливите брънчици след първа целувка сърцето ликува после от ревност се свива, тъгува.
все пак накрая след сълзи горчиви нещо ни светва изчезват зли сили гушим се двама и нежно шептиме глупости може би, глупости мили
ех тия любовни спънчици те са част от щастливите брънчици след първа целувка сърцето ликува после от ревност се свива, тъгува.
Заблуда
Ти винаги ще идваш с вечерта задъхан озарен от бледата луна и ще вървим ръка в ръка по лунен лъч към любовта
Ще ми говориш тихо ти ще се усмихвам през сълзи защото нощните мечти превръща утрото в развалини
На лов за мъже
Щом хормонът почне да вилнее Да смущават еротични блянове съня И от страст пред погледа да мъжделее Значи трябва ти парченце от мъжа Мъж добре но как да го намериш Симпатяга да е при това Как целта свещенна да уцелиш Блъскаш своята глава Купидон на помощ викай Открадни си наръч от стрели Стреляй напосоки и не питай Стреляй даже стискайки очи Не че нещо във вкуса ти куца Ала май не става дума за любов Той, хормонът бясно си скрибуца Че за кама сутра е готов Бре, улучи вече деветтима Кой сега да избереш Цял отбор мъжествена дружина И на кой от всички да се спреш Бицепсите им са много здрави Мускули от край до край Всички части са корави Да, ала хормонът почва да се май. Искал нещичко да има и в главата Мисъл за любов, романтика поне Не да става само за кревата Да се дуе, а да липсва му сърце. И преди към рая да пристъпи Със целувки тялото да покори Да мълви, че много скъпи Са му твоите загадъчни очи Със ръката мъжка да погали Малките ти тръпнещи гърди Тъй че огън да запали Чак във райските земи После семе да посее Бае си хормонът размечтан Да расте плодът на топло да едрее И в семейното гнездо да е желан Е ще трябва да почака Той бил много придирчив Тъй че свиваме платната, а дано да е щастлив.
Вина
Виновен си че те обичам Виновен си за любовта За думите които не изричам А те преливат сякаш са река
Виновен си че си мечтая Към теб понякога да полетя С косите ти да поиграя Да ме помилваш със ръка
Виновен си виновен си когато Дъхът ми мине леко покрай мен И като птица бягайки от ято Сама избирам да съм в твоя плен
Виновен си виновен си пред мене Виновен си, нима не го разбра Макар, че мили,дявол да ме вземе Невинен да си не желая в любовта
Ти стоиш и аз стоя и се гледаме в очите замъглени Ти мълчиш и аз мълча и се гледаме в косите посребрени Кой тогава пръв си тръгна Ти а може би пък аз Кой мечтите в прах превърна Ти ли или аз Ти вървиш и аз вървя Раменете са едно до друго Ти шептиш и аз шептя Но кръвта не бие лудо Кой вратата пръв заключи Ти а може би пък аз Кой да мрази се научи Ти ли или аз Ти не спиш и аз не спя Гледаме напусто в мрака И си мислим че сега Нашите семейства чакат
Дочувам как земята ми говори Разказва ми за простички неща За широтата на небесните простори За багрите окъпали света
Наситено е с ферия от звуци Танцуващи вълшебен танц Потропват весели капчуци Под ритъма на барабан
Пръхтене от крилцата на калинка Камбанен звън от момина сълза И падането леко на снежинка са звуци пълни с красота
Дочувам ги когато дъх стаила Заравям във гърдите ти глава Блаженството на този свят открила Дочувам звуците на любовта
Морето днес е мъничко пияно Разлива весело вълни И всичко му изглежда до коляно Закача се, лудува и глуми
С какво ли тъй се е напило И как ли е направило глава Навярно с виното е прекалило А може би упила го е любовта
|