Стихосбирка

Вечният Тутракан

 Румяна Капинчева

Това е история на моя град в рими. За да ги сътворя, аз я прочетох. А като я прочетох, се впечатлих, защото разбрах, че историята на всеки град е като историята на човешкия  живот. Тя лъкатуши подобно пътека - ту нагоре, ту надолу. Възход, падение, застой и пак възход. Важното е следата  да остане в паметта. В спомена. В надеждата. А моят Тутракан го има- от древността -  та досега.Вечен е като Дунава. На моя град е посветена тази поетична история. На вечния ТУТРАКАН  

История превратна,

          история непридвидима,

                      донесла слава знатна,

                           или съдба нещастна, сива.

На този град изстрадал, обругаван,

непощаден от ни едничка бран.

От кризи, мор, неотминаван.

На вечния като реката  Тутракан

Пред този град окъпан от зората

дедите ни се клели с тез слова:

“Живота си  вградихме и сърцата

да оцелява  и пребъде крепостта”

Над този град   легендите прелитат.

Застива в паметник възпят мига

И героични символи изплитат

трънливата пътека на града.

И ако славата му някога залезе,

забравата покрие дати, имена,

да вземем старите, рибарски мрежи

и изгрев нов да уловим  от вечността

История превратна,

          история непридвидима.

                      Донесла слава знатна

                           И гордост, че ни има!

Основите на Тутракан

Римската крепост

Градът  възниква като римска крепост през втората половина на I век под името Трансмариска. Селището било процъфтяващо.Развивала се оживена търговия, грънчарския занаят, риболовът и земеделието. Имало дори корабостроителница за военни кораби.

Когато залезът потъне във реката

и птиците замлъкнат уморени от деня,

едно градче окъпано от тишината

притихва във обятията  на съня.

Сънува римски, дрънкащи доспехи.

Тревожен тропот на задъхани  коне.

Замаяни от бойните успехи,

деня събуждат  мъжки гласове.

“Градете тука крепост здрава!

Да се разбиват вражите тълпи!

Да се покрие името й с чест и слава!

И да пребъде в светли дни!

За Трансмариска надалеч да се говори!

За людете й приказки да се мълвят!

А изгревът на боговете да се моли

за славата на този град да бдят!

Градете и засявайте полята

за всеки гост да има късче хляб!

А с  даровете на реката

да бъде уловът им все  богат!

Децата им свободни да се раждат!

От  Дунава да черпят мъдростта!

Живота си със вяра да изграждат!

Благословена да е тяхната земя!”

Чудати митове и спомени вълшебни.

Приумици забавни на съня.

Неволно будят горди чувства прежни

И  в тъмното запалва се  искра.

Тутракан

През 70-те години на VІІ век Трансмариска е  разрушена. По това време са унищожени множество неукрепени трако- римски селища по брега на река Дунав. През втората половина на VI век славяните започват да се настаняват в останките от антични градове и така Тутракан отново покълнал живот.

От руините на забравената Трансмариска

славяните възстановили крепостта.

Подобно блясъка на перла чиста

изгряла славата отново на града.

Наричали го с имена различни.

Съдбата често мащеха била.

От набези и мор, събития трагични

със сетни сили срещал той деня.

Творили в него  амфори грънчари.

Винарите ги пълнели с вина.

По пасищата тучни весели овчари

подкарвали с кавала ваклите стада.

Търговците кръстосвали царствата,

разказвали навред за Тутракан.

За девствения лес и за реката.

За  този рай неземен и  желан.

Но  времето не знаело пощада...

Лъжичка слава- от падението две.

Отново руини. И робство. И  забрава.

Познал е Тутракан през всички векове.

Възходът на Тутракан

По време на втората българска държава Тутракан израства като център на околността. Той е малък, укрепен град, имащ особена роля при отбраната на северната граница.

Градът, в началото браздичка само,

пораснал като малкото дете.

Реката му била едното рамо,

а другото зеленото поле.

Дълбаели рибари бели лодки,

плетели мрежи техните жени,

огрявали огньове тъмни нощи,

и тихо плискал Дунавът вълни.

Духовното проправяло пътека,

а родолюбието дало плодове.

Послушали на първите съвета

и съградили църква  младите мъже.

Читалище, училище, олтари родни,

светините на тутраканската душа,

градили, за да са като река  свободни

духът и словото и паметта.

От малкото градче израснала казата,

с различни люде, ала със една съдба

Религии, народности събрани в общината

пробудили и възродили равната земя.

Възрожденският Тутракан

След освобождението от турско господство Тутракан е обявен за околийски център. Той обхващал 45 села с 13 общини. Административно околията влизала в Русенска губерния.

Тъй както Дунава по пътя си довличал

мътилки разни или чисти снегове,

така и Тутракан събличал и обличал

одежди всякакви  в забързаните векове.

Чифлици ширнали се в равнината.

Хамбари  пълнели се с класове

Десетки мелници събуждали реката

и лодки  оживявали под  майсторски  ръце.

Кипял живот по градската чаршия,

ехтял от конски тропот калдаръм,

еснафите въртели търговия,

дори отекнал първи телеграфен звън.

Печатници ковали българското слово -

книжовни средища на търсещия дух.

Училищното дело  възкресило чувство ново,

събудило за песен дремещия слух.

И Тутракан полека се въздигал.

Отново знаели го по голямата река.

Със славата си до Европа стигал.

О, горди времена!

Църквата СВ.Кирил и Методий”

На 14.07.1865 год. се освещава църквата СВ.Кирил и Методий, като акт на скъсването с Патриаршията. Строежът й става с парите на по-заможните родолюбиви българи и със доброволния труд на цялото тутраканско население. Извикани са дюлгери от Трявна. Между тях са уста Генчо Стария, майстор-зографа Захарий Цанюв  и неговия син Стефан. Патроните на църквата били двама- “Св.Кирил и Методий” и “Св.Николай”.

Градили  църква трявненски дюлгери

по волята на тутракански първенци.

А в нея вграждали духа си и  повели

да пазят българския род свети отци.

И всеки дал по нещо за градежа.

По грош, по два – кой колкото можал.

Растял под погледите на еснафите строежа

и скоро извисил се купол бял.

Зографи вярата втъкали във стените.

И с красота населили тоз божи храм.

Вълшебството на багрите, боите

на православието вдъхнали  светия плам.

Помолили патрони двама за закрила.

да водят тутраканските чеда.

Да окрилят духа с небесна сила.

Да пазят от безчестие града.

Градили  майстори олтара,

но не от камък, тухли или вар.

От родолюбие, от почит и от вяра

за поколенията от дедите дар.

И  дадоха му име “Возрождение”

През 1873 год. тутраканските първенци се събират и вдъхновени от речта на учителят Недялко Балкански дават благословията си за  основаване на читалище. Дават му името “Возрождение”. Читалищните членове обикалят съседните села и успяват да агитират  повече от 40 деца да постъпят в тутраканското училище.

“Отърсихме се, братя, от окови

събудихме се от вековен сън,

очите дирят хоризонти  нови

в сърцата ни звучи тържествен звън.

Свободен е духът ни добружански.

Най - сетне сбъдна се чутовния ни  блян”

говореше учителят Балкански

пред първите мъже на Тутракан.

“Сега жадуваме за   слово,

наследството си в храм да укрепим

да си възвърнем гордостта отново

и Златен век да възродим.

Да можем още и да знаем,

светът да ни приема като брат

и българския род да величаем

отърсил се от чуждия бутрак

За книгата да изградим обител

Да пълним извора със живата вода 

На стъпканата ни душа лечител

да стане древната ни книжнина”

Редеше думите един учител,

за  бъдното говореше  със жар

с възторга   на народния будител

в сърцата палеше пожар.

Затуй тъй мъдро първите решиха

по волята на българското население

читалище във Тутракан благословиха

и дадоха му име “Возрождение”

След 130 години тутраканци казаха......

“Учителю, опазихме духовната обител,

която ти със първенците съгради

разбрал навярно ще е тя спасител

когато смут или раздор ни връхлети.

Преминахме през хиляди несгоди.

И  не веднъж духът ни бе сломен.

Но имаше маяк, за да ни води.

От словото ти идваше отново ден.

Защото чуваме го и през вековете,

записано навярно от вълна.

Надига глас щом стигне бреговете

“Да си възвърнем, братя, гордостта!”

И върнахме я.Днес светът ни знае.

Запеем ли, ни слушат във захлас.

Потропнем ли и Дунавът играе.

Дъгата очаровано рисува с нас. 

Учителю, душата ни благословихте.

Подобно  мидата се разтвори тя.

А в нея бисер чист открихме

със блясъка на дунавска зора.

Тут Драган и там Драган

Легенди разказват  истории как се е появило името Тутракан. Дали са вярни само времето си знае. Една от тях е за  Драган, когото всички гонели.

Тут Драган и там Драган-

дирят някакъв обесник.

Тръгнал да разправя сам,

че на свободата бил предвестник.

Тут Драган и там Драган-

духовете будел робски.

Удрял силно барабан,

че не се живее скотски.

Тут Драган и там Драган-

всеки си кове съдбата.

Става сам на себе си душман

щом си наведе главата.

Тут Драган и там Драган-

семето посял на благодатна нива.

Тъй градецът станал Тутракан,

а легендата до днес е жива.

В Русия има малки късчета от Тутракан

През 1829 год. руските войски, под командването на генерал Крайц, превземат Тутракан. Когато се оттеглят, с тях се изселват близо 200 български семейства.

Те тръгнали след руските войници,

подгонени от ужаса и от гнета.

Напуснали рода като уплашени пред буря птици

с надеждата да се завърнат нявга у дома

Отнесли шепа пръст от чернозема.

Останал изгрева в отворените им очи.

Душата им от страшната раздяла  угнетена

от Дунава поела дъх преди да си върви.

Заминали. Жени, мъже, деца и стари.

Угаснал фар един  над Тутракан.

А споменът разпалвал носталгичните  пожари,

когато идвал  залезът смълчан.

Къде ли са се спрели? И дали са завещали

потомството да пази шепичката пръст?

Преди смъртта си изгрева, дали са им предали?

Изплакали ли са, че чужд да си, е  тежък кръст?

Дали ще тръгне някой, търсейки следата

по път далечен от рода си призован?

Не зная, ала чувам сякаш да шепти реката 

“В Русия има малки късчета от Тутракан”

Престилката със захарните бучки

Спомените на тутраканци са свързани с идването на  руски войници. Те на няколко пъти им носели сладостта от свободата и  надеждата. А веднъж, един от тях  напълнил престилчицата на малко тутраканче с бучки захар. Този спомен оставил трайни следи и е стигнал до нас, навярно  защото във възприятията на едно дете свободата е сладка като захар.

Бучка захарче отключи спомен,

скрил се съкровенно в паметта.

Миг в живота на момиченце преломен

как веднъж посрещало е пролетта.

Дунавът от риба пъшкал.

Мрежи пълнели рибарските чеда.

Ала погледът им глухо тръпнел,

свели ниско робските чела.

Бил духът им вечно във окови.

Вярата мъждукала едва, едва.

А във вените се плискали отрови,

че робията е тяхната съдба.

И тогава някой поглед вдигнал.

Руските войски съзрял.

Хвърлил се и до брега отсреща  стигнал.

Мъката пред братята излял.

С тях се върнал и със свободата.

Срещнал ги ликуващ Тутракан.

Кръстове пришивали децата.

Старците ги следвали със плам.

С хляб и сол посрещнали ги всички.

А момиченце с престилчица една

вперило замаяно очички,

китка здравец стискало в ръка.

С китка здравец да накичи

втурнало се към един войник

Той над малката навел се, за да коленичи.

Просълзил се спомняйки дома за миг.

И напълнил детската престилка

с бучка захарчета- цяла планина.

Да разтапят робската горчилка

и на свободата да разливат сладостта

Камбаната

Баба Радка Чафаланова разказва за една камбана, подарена на тутраканци от град Исмаил. Тази камбана била сребърна. Докарали я с пет каика, всеки с по- дванадесет души. За да я качат на камбанарията път прокарали. И се чувал гласът на камбаната чак до Варненци и до Белица.  По-късно била отнета и  пренесена в чужди земи.

Пет каика теглели камбана,

дар от руската земя.

И дружина от мъже отбрана

пенела вълните със весла.

Пет каика път браздили

от зори до късен мрак.

Стигнали със сетни сили

и я вдигнали над своя град.

Сребърна камбана - да оглася

изгрева над Тутракан.

Вечер залезът да й приглася

сладко, сладко Дан, Дан, Дан.

А звукът й да се чува

чак до родния Балкан.

Из нивята да лудува.

Да отеква - Дан, Дан, Дан.

В хората да се надига песен,

все едно от божи храм.

И в едно със хор небесен

да туптят сърцата- Дан, Дан, Дан.

                   *

Ала очите чужди завидели,

че звън камбанен буди Тутракан.

И в нощ една им я отнели.

Събудил се градът смълчан.

Мълчало утрото, стъписано от мъка

по онзи звук от бога величан.

Мълчало от злощастната разлъка

и празно стенело сърцето - Дан, Дан, Дан.

Камбанарията на други оживяла

отвъд реката някъде далеч.

Но песента й сребърна не спряла,

макар и да звучала  чужда реч.

Понякога дочували я тутраканци,

когато залезът потъвал замечтан

и канел  вятърът вълни на танци

тя тъжно пеела им Дан, Дан, Дан.

А щом поемел някой за чужбина

изпращали го старите с молба:

“Да търсиш нашата камбана, сине,

ще я познаеш по звъна.

Ще ти разкаже за петте каика,

браздили пътя й до Тутракан

А сребърният глас ще вика:

Душата ми при вас е Дан, Дан, Дан.”

Кражбата

Когато Южна Добруджа отново станала българска една тутраканка, Петранка Даскалова, за да научи българския откраднала от една бабичка  буквар. “И от него тъй- полека, полека станахме българи”

В далечните години на съмнение,

на колебание и смут,

на бездуховност и на раздвоение

дете държало книжка в своя скут.

В сърцето му витаела тревога

от първия извършен грях.

Откраднало. И сигурно видял е бога

ръцете как треперят му от страх.

Откраднало. Не хляб и не мъниста.

Откраднало един буквар.

И въпреки подбудата му чиста,

в душата  палел се пожар

Вълните плискал Дунавът безгрижно,

измивал тихо дребните неща

и своето богатство книжно

разтворило детето на брега.

Потънал залезът в сърцето на реката.

Запели песни полските щурци.

А то поглъщало на книжката словата,

били му близки както родните отци

След туй понесъл се букварът

от дом на дом, във всяка махала

А чудото започнало да става

на българите вдигнал се духа.

И с всяка сричка образ се извайвал.

България градели в своите мечти.

Сърцата изгревът  омайвал

с надеждата за бъдещите дни.

Тъй плодове до днеска дават

словата, от които се расте.

А тутраканци българи

                   започнали да стават

с буквар, откраднат от дете.

Непознатият

В един мразовит ден на 1940 год. по силата на Крайовската спогодба тутраканската управа решава да експедира румънското местно население в Олтеница. Сто лодки с десетки души в тях се отправили към румънския бряг, но оттам започнали да стрелят в знак, че не ги приемат. Но и път назад нямало. Стреляли и от двата бряга.Хората останали цяла нощ по средата на Дунава.  Щом съобщили на цар Борис, той веднага тръгнал към Тутракан и разпоредил да върнат нещастните хора по домовете им, докато се изясни произхода им.

В онази нощ реката не заспала.

Угаснал залезът, стъписан от тъга.

Злощастната съдба деляла

с бездушие на две рода.

Десетки лодки, претоварени от хора

се лутали от бряг на бряг.

Духът, притиснат от умора,

потъвал в падналия мрак.

До вчера свои, днеска чужди,

прогонени напускали дома.

Били отхвърлени, ненужни.

Отсреща срещал ги гнева

Но щом изчезнала надеждата им плаха

човек спасител се явил.

“Да се завърнат в родната си стряха”

така бил царят повелил.

На сутринта, посрещайки зората

видял го подранил рибар

И сторило му се осанката позната-

осанката на българския цар.

Старата рибарска махала

От стария Тутракан като архитектурен паметник е останала рибарската махала.

Заслушана в своите бягащи спомени,

скрити под камъче,  стръкче трева,

с въздишки по минала слава отронени,

живее една махала.

Легенди танцуват, нашепват истории

Капчуци, отколешни песни редят.

Кипял е животът по прашната улица.

Бележел на лодките пътя  маяк

Събуждали изгрева рано рибарите

с надеждата ведра за улов богат

играели малки, гълчали ги старите

Жените перели на речния бряг

Под пламъче газово вечер комити

разбунвали с думи за правда духа.

В каяци под нощното було прикрити

целували четници с почит брега.

Преминала всичко- добро и проклятие

все още живее една махала. 

Духът възрожденски е станал разпятие,

пред който навеждаме с почит глава.

Eдна картина в Лувъра

Най- красив е залезът над Тутракан- това е всеизвестна истина. От далечни краища  идвали да го рисуват. Говорят, че една такава картина имало дори в Лувъра.

Разправят, имало картина в Лувъра,

прекрасен залез над една река.

Било тъй истинско, че ти се счувало

гальовен плисък   на вълна

Къщурки кацнали по стръмни склонове,

оглеждали се в речните води.

Златиста мекота и светли тонове,

изпълвали картината с мечти.

Чернеели каяци, гмурнали се в пясъка.

Полюшвал мрежи лек ветрец.

Угасвали последните лъчи на блясъка.

Притихвал речният живец.

И в тишината, стелеща се амфитеатрално,

дочувала се само песен на щурче.

Затрогващо звучала и сакрално,

като че идвала от земното сърце.

Разправят, приказна импресия за Дунава

рисувал е художник непознат.

Затуй в Париж, във залите на Лувъра

и досега залязва слънцето над моя град

Мъдростта на Дунава

Съдбата на тутраканци е свързана с Дунава. Затова те го почитат и гледат на него като на живо същество. Някои дори стоят с часове на брега му с чувството, че общуват и от това стават по- мъдри.

Изгрява слънцето и нежно гали

водите на река, извираща от древността.

Живителни огньове във небето пали

и мъдрости реди от стари времена.

Затичано след Дунава момиче,

посреща изгрева с една мечта.

Светът вълнуващ тъй да я обича,

както рибарят буйната река

С нозе нагазила във водната прохлада,

докосната от тайните на зрелостта,

предвкусвайки любовната наслада,

рибарска лодка чака хубава  жена.

На кея тихо седнала старица,

погалва залеза с очи.

Зареян поглед в полета на птица,

я връща към щастливи дни.

А Дунава тече. Водите отминават.

Отмиват спомени, надежди и мечти.

Угасват залези и нови дни изгряват.

Променят се човешките съдби.

Послание вълните шепнат строго,

довлечено от улея на вечността.

Посоките в света са много.

Но на живота и реката са една.

Любовта на вълната

Това стихотворение е посветено на тутраканските жени. Животът им не е от най- леките, но имат своя дух, който вае красотата им. И щастлив е тоя, който го проумее. 

Нагази в Дунава да гребне от водата

забързана  от грижите жена.

Но в този миг загледа я вълната

и от любов по нея онемя

Започна да събира водни пръски

и да рисува милите черти.

А после с мисли пламенни и дръзки

да се похвали на света реши

“Лицето й от бръчици е набраздено”-

от тинята глас дрезгав се присмя

“Така обветрено и зачервено

едва ли е жалон за красота.”

“Косата й е сякаш разпиляна

по всичките посоки на света.

Не е в прическа никаква събрана,

а и от  гарван взела е цвета.

Ръцете й не са като  на дама.

Загубили са мекота.

Напукани са, а това е драма”-

с наслада съскаше змия

“Но тя е хубава като зората.

Нима единствена съм на света,

която вижда красотата”-

проплака малката вълна

“Не си.Лицето сам браздил съм

със  дирите на мъдростта

И бъдещето на света открил съм”-

на времето разнесе се гласа.

“Обичам тайничко да влизам във косата”-

смутено вятърът призна.

“Харесвам поривите й към свободата

и блясъка на тъмното в  цвета

“Ръцете й  оставям да ме галят”-

възкликна  старата земя.

“От глината каквото искат  правят 

и  ме даряват с  топлина.”

“Прекрасна е!” - разпени се вълната

и радостно се втурна към брега

а там се укроти, за да дочака

със изгрева над Дунава една  жена

Старо село

Прекрасни села има в тутраканско.  Старо село е известно с богатата си и трагична история, с почитаните родове и с героите си. Имената на местностите носят спомен за всяко по - значително събитие, оставило следа в сърцата на хората. Една от местностите се казва Маразлъка, в чест на най- личната мома в селото - Мара.   

Старо си, старо си, толкова старо,

колкото древната наша земя.

Може би хан да  е сложил начало

с войните минал през стара река.

Старо си, старо като живота,

в който легендите песни редят.

Майчица как е остала  сирота,

чедо погребала в дивия свят.

Мара била е девойката клета.

Радвала с хубост, усмивка добра.

Но сполетяла я участ несрета,

скот й посегнал да вземе честта.

И я зажалило цялото село.

Тежка разлъка вгорчила духа.

Стари и млади с наведено чело

с нейното име нарекли скръбта.

С нейното име  нарекли земята,

дето попила младата кръв.

Споменът пали до днеска  сърцата.

И староселчани свързва с невидима връв.

Белица

И  покрай Белица навремето имало древна река. Понякога пресъхвала, но когато идвало пълноводието, конник на бял кон  препускал по пресъхналото  й дъно по посока Дунава все едно примамвал и теглел водите към него. И водата идвала, прохладна и чиста, за да напои полетата на Белица.

Белица, приказка бяла, родил чернозема.

Песен прастара дошла с вечността.

Бяла надежда за дом окрилена

с топло огнище, богата софра.

Скатове бели посрещали бури.

Пазели малкото китно селце.

Древна река пълна с бели амури.

Дунавът теглел,  за да тече.

Мелници тракали. Пълнела шепи

мека прохлада от трите чешми.

Мокрели устни тайничко чети.

После потъвали в гъсти гори.

Порои връхлитали, всичко помитали.

Страдала бедната, селска  душа

Белчанки цветни венци си изплитали

молели бога за дар  светлина.

Тъй  се въртяло чекръчето, пеело.

Будел душата със звуци кавал.

Вяра за бъдното селото  сеело

Белица, Белица мит оживял.

Ако трябва от тук да замина

Подгонени от безработицата все по- вече тутраканци напускат града. С надеждата, че е за малко.

Ако трябва от тук да замина,

във посока чужда, към чужда страна.

Ако трябва да търся нова родина,

ще сложа във сака дребни неща.

Ще си скътам на Дунава вечния ритъм.

От водата ще гребна палав смях на дете.

После скришно, ей така, без да питам

кълбо ще открадна рибарско тире.

Ще увия внимателно с надпис “Чупливо”,

добруджанската мека разкошна душа.

Под езика ще сложа капка вино пенливо

да ме стопля когато ме брули студа.

Ще намеря местенце  за шепичка семе,

на узрелите тежки от хляба    жита.

Ще запомня притча от древното време

за рода, дал начало на тази земя

Ще запиша в сърцето заръка от мама.

“Ако пътя загубиш своя сак отвори!

И спокойно, без никаква драма,

просто кълбото рибарско вземи!

По рибарската нишка щом тръгнеш,

ще те носи по Дунава полъх натам,

накъдето е писано пак да се върнеш.

В твоя роден, любим Тутракан.

Героите на Тутракан

Дали историята е велика?

И кой измерва  гордите й висоти?

Навярно поколението  днес се пита,

когато пред музейните врати стои.

Каква ли  би била съдбата на градеца,

мъчително през вековете дирещ брод,

без хората обикновени, без живеца

на неспокойния ни, храбър род?

Оставили са снимка, или спомен.

Частичка от живот докрай неизживян.

Оставили са паметник огромен

в историята ни -героите на Тутракан.

Писмото на Суворов до Екатерина

През 1773 год. неизвестния дотогава  командир на дивизия в руската армия Александър Суворов атакува Тутракан, след като  с помощта на  разузнавачи- българи крепостта е проучена.  По време на бойните действия той е ранен, но продължава да се сражава в първите редици. След победата  пише донесение до императрица Екатерина “Славо богу, слава вам Туртукай взять и я там”.Известна е и станалата популярна реплика на Екатерина, когато я посъветвали да го накаже за своеволието, че е атакувал без да е искал разрешение- “Победителите не ги съдят”

Сред грохота на бойната безреда,

от раните и битката изнемощял,

писмо за бляскава победа

на барабан продънен пишел  генерал.

“Царице, волята на разума забравих.

Не се стърпях, поведох руския отряд.

В ръцете божии съдбата си оставих

потресен от тегобите на малкия ни брат.

Да гледа как дели реката

народ безчестие вековно преживял

от глътката живот, от свободата

един войник не би търпял!

Не би могло сърцето да не трогне

с любов поднесените сол и хляб.

Одеждите, кръста и символите родни

светините на българския град.

В нозете Ви ще сложа знамената,

трофеите от бойния десант.

А на Русия името в сърцата

на тутраканци винаги ще буди плам.

Ако виновен съм, на съд ще се изправя.

Защитник ще ми бъде съвестта.

Но ако трябва пак ще го направя

за Тутракан, за свободата, за честта.”

С писмо в ръцете виждала Екатерина

реката, битката и огнения ад.

Към нея приближили се двамина

и й прошепнали с коварен глас.

“Царице, неразумно той постъпи

Размирника сурово накажи!”

“Победите, дворяни, са ми скъпи.

На победителите почест се дължи”

И днес историята думи  носи,

които писал на продънен барабан

войникът, оцелял от смъртните откоси

“Туртукай взят и я там”

Панаьот Хитов

1. През 60- те години най- изявените съмишленици на Г.С.Раковски от Тутракан са Кръстьо Христов и Никола Барбата. На 11.05.1867 год. на тутраканския бряг стъпва четата на Паньот Хитов, превозена от   Никола Барбата, под прикритието на версията че кара сол.

На  бряга, пълен с майска насита,

със напукани, груби ръце

стар рибар тънка мрежа разплита,

а до него към Дунава гледа момче

“Дядо, чудо към нас приближава!”

вика детското, ясно гласче.

“Има ли, дядо, лодка такава

сякаш е кораб от Черно море?”

“Лодка е, само че лодка голяма.

Казва се, чедо, просто каик.

Имаше някога странници двама.

Подвиг със него сториха велик.

Когато бях малък, ей такова детенце,

пътник пристигна май пак вечерта.

Каза ми, добър вечер момченце,

а после тате захлопна врата.

Дочух да  говорят, така,  приглушено

с каици от влашко ще карали сол.

А мама се щураше тревожно, смутено

присядаше, скачаше от трикракия стол.

Никола, тъй после разбрах, че се викал.

Досущ като моя брадясал баща.

На утрото тръгна повел три каика.

Дружина доведе ни с тях през нощта

Дузина момчета заклели се в кръста

до смърт да се бият за род и земя

За делото българско огън да пръска

искрите на  близка, мечтана зора.

Войвода на храбрата, млада  дружина

бил Хитов, най- първи от всички  юнак.

Същ Крали Марко сърцат за седмина

с мустаци огромни на руски казак

А знамето скътано там под куртката

до биещо с лъвския ритъм   сърце

щял момък да носи  във битката свята

и Левски  зовяха го тези мъже.

И още ги виждам в нощта на каика

А споменът жива държи паметта

От Тутракан, чедо, от реката  велика

свободния порив   разпери крила”

Таньо войвода

Десет години по-късно през пролетта на 1976 год.  четата на Таньо войвода поема пътя на свободата от Тутраканския бряг. При подготовката за преминаването Атанас Чернев изпраща писмо до Янко Николов в Гюргево, че е намерил”хора сигурни и деятелни, които живият в Тутракан и познават добре кюшетата и се заклеват, че вярно ще изпълняват длъжностите си, щом им се извести минутата на действие. През нощта на 16 май,  тутраканският риболовец Марин Ботев, превозва четата с каици.

Заревото днес е с пурпурен блясък.

Тих ветрец гали стари върби.

На вълните приспивния плясък

пак история своя реди ли, реди.

За войводата Таньо през робски години,

тръгнал с чета в далечния  май.

Млади лъвове, едвам двайсеттина,

със мечтата да стъпят във родния край 

И разказват вълните при Тутракан слезли,

както някога Хитов дошъл на брега

Във сърцата на мирните граждани влезли,

пантеон построили им скъп в паметта.

Че заклели  били се   отсреща реката,

хора  верни със чест да изпълнят дълга 

и да срещнат  войводата както брат брата,

да разлеят в краката му менче вода.

Да посочат пътека през златните ниви

към Балкана далечен от слава обвит

И със сълзи в очите, без слова, мълчаливи

да се молят на бога да не падне убит.

Заревото над Тутракан бавно умира.

Сенки плъзват по белите, тихи вълни.

Вятър песни юначни реди и не спира

за войводата Таньо, за славни деди.

И Тутракан си има своя Шипка

Шипченският връх е бранен и от   тутраканци- Дачо Пейков,Симеон Василев, Марко Кулев, Хаджи Михаил Стефанов и др.

И равнината има върхове заветни,

свидетелства за тържеството на духа.

Истории обикновенни, но безчетни,

разказвани за слава на рода

Възпял героите от шипченската епопея,

дали ли е знаел Вазов, че сред тях

и тутраканци имали са своя одисея

във прохода засипан с дим и сняг?

Когато тътенът съдбовен  на войната,

пробудил добруджанската земя,

надеждата напъпила в сърцата

в очакване на глътка свобода.

Към Шипка тръгнала дружина

със геги, ножове, дори с една игла.

Били не много, само неколцина,

ала изпратили ги всички от града.

Един ранени на гърба си носил.

Друг знамето с живота си спасил.

На третия измръзнали краката боси.

За храбростта му Скобелев го наградил.

И всеки нещичко от себе си оставил

на онзи връх, България със чест покрил.

За свободата си страха забравил.

Сърцато като българския лъв се бил.

Затуй на Шипка щом утихнат ветровете,

към Дунава се взират хиляди очи

на падналите, сред които синовете

на Тутракан посрещат изгрева и първите лъчи.

Тримата братя

През балканската война тутраканци дават свидни жертви. Известна е трагедията на Нако и Недко Бъчварови от Тутракан, погребани на бойното поле от брат си Димитър.

На полето бойно, изтърбушено от мини

във изровена бразда момче седи.

Със прехапани до болка устни сини,

смъртно бледо то главата си  държи.

Сълзи във очите му  напират.

Мъка безутешна гърлото души.

Гневно в огневата линия се взират.

И боли, душата го боли

Стар войник до него седна,

мълчешком цигара сви.

Той загрижено земляка си погледна

и за мъката попита го с очи.

Сякаш се отприщиха водите

на огромен, буен океан.

И на пресекулки, гълтайки сълзите,

заразказва драмата войникът сам.

“На сбогуване закичи  мама с цвете

батковците ми и мен.

Каза им:-Димитра опазете!

Малък е. Да не попадне в плен!

Пазиха ме зорко, ала не успяха

себе си да скрият от смъртта.

Поразила ги една граната

и телата им разкъсала в снега.

Тъй далеч по чуждите тепета

трябваше самичък да ги погреба

Без да може мама над ковчега

да оплаче  своите деца.

В гроб незнаен сложих им телата.

Взех за мама кичурче коса.

Но при тях остана ми душата.

Как ще мога да се върна у дома!

Как на прага роден ще застана?

“Ето, мале, здрав съм и съм жив

Само бате Недко там остана.

С бате  Нако ги помете взрив.”

Тежко старият войник въздъхна.

Жалеше това пораснало дете.

Стръкче хилава трева откъсна

и прегърна плачещите рамене.

А куршумите  отново засвистяха

Стреснаха небето над Бунар Хисар

Дъжд и кръв в едно се сляха.

Тръгваше в атака бойният кошмар.

Доброволката

В ожесточените сражения през Втората световна война малцина са жените доброволки.  Една от тях е  Стефка Узунска. Прекрасна жена, която можах да прегърна, да почувствам топлината й и всеотдайността й. И да се засрамя, че почитаме по- вече мъртвите герои, отколкото живите.

Доброволно поела към беса на войната,

скрила своята младост под войнишки шинел.

Птица бяла дочула зова на съдбата.

Нежна чайка с голямо сърце на орел.

И на дансинга вместо до зори да танцува,

по траншеи вървяла с миризма на барут.

И наместо любимо момче  да целува,

натежавали мъртвите в нейната скут.

Нощем дирела брод през зова на звездите

към дома, пълен с дребни, но скъпи неща.

И до мама се сгушвала там  във мечтите

като малко дете, за да скрие страха.

Във съня си нагазвала в златната нива,

към росата протягала жадно ръка,

и от напев на песни рибарски, щастлива,

към реката се втурвала, за да хване вълна.

После изгревът будел без милост войника.

И фанфари надувала страшно смъртта.

Не подбирала. Покосявала без да пита

кой едва е открил младостта?

Своя път  на човешка, жестока голгота

по тепетата чужди  и с духа окрилен,

извървяла победно със бойна пехота

и при Алпите взела войната във плен.

Днес отдавна е спомен отминал войната

но когато си мисля за тази жена,

вече зная. Отредила е мисия свята съдбата,

доброволка да бъде и страж на мира.

Двете ябълки

През Втората световна война  тутраканци дават над 110 загинали по бойните полета на Югославия, Унгария и Австрия. Това стихотворение е посветено на моя дядо, Велико Тодоров Нечев. Той беше забележителен човек. Разказвал ми е, че  е бил затрупван от мина и на няколко пъти се е разминавал на косъм със свърта. Слава богу. Все пак си мисля, че той беше герой. Понякога му се искаше да ми разказва, за това което е било, но аз все нямах време, заради детските си игри. Да бях го слушала! 

Той не бил герой, но трябвало да тръгне.

Да остави дом и три деца.

Бил човек добър и искал само да се върне.

Мразел всякаква война.

Той не бил герой и вечер във окопа

пишел в мислите си хиляди писма.

Търсел в звездното небе посока

и в мечтите си редял дома.

Той не бил герой и щом куршумите запели,

свил се, пребледнял, но зърнал две  деца.

Две унгарчета, от страх примрели,

чакали безпомощно смъртта.

Той не бил герой, но себе си забравил.

Втурнал се към тях и ги спасил.

А когато във дома им ги оставил,

дядо им две ябълки му подарил.

Той не бил герой, медали не получил

само ябълки узрели две.

Ала ни един куршум не го улучил.

Сякаш го обичали самите богове.

Учителката

По време на румънската окупация  местни комитети  оказват съпротива срещу окупаторите. Най - активен е местният комитет в с. Варненци начело с учителката Петрана Иванова.

От нея имам само снимка черно- бяла.

Носия селска, водопад коса.

В очите й усмивката е спряла.

Усмивката на  българска жена.

Жесток терор в жестоко време.

Сломило би на слабия духа.

Преследвали учителското племе.

На будните прекършвали цвета.

Пълзяла плесен по захвърлените книги.

Простенвал жално от мазето камертон.

Душата окована във вериги,

надежда търсела след слепия погром.

Една учителка със крехка нежност

открит урок предавала по свобода.

По  женска упорита и с прилежност

в борба превърнала и черната дъска.

Едно момиче, рано помъдряло

делата мъжки взело във ръце.

Чокойското насилие презряло.

Трибуна станало в народното сърце. 

Една жена, загледана в зората нова,

със поглед по момински замечтан.

Рисувала Петрана Иванова

свободното небе над Тутракан.

Тъжната майка

На 6 юли 1926 год. в местността “Колфала” по най-жесток начин са избити 26 староселчани  без съд и присъда. Зверските убийства възмущават прогресивните хора в Европа, който надигат глас в защита на добруджанското население.В памет на загиналите е паметникът в центъра на Старо село, тъжната майка.

Застинала във  вечността на времето,

душа затворила във каменна снага,

на мъката понесла тежестта на бремето,

с глава обронена стои жена.

Дълбае споменът жестоко   в камъка

повява ужасът от миналите дни

и тя отново изживява драмата,

и вижда  кървави следи.

Без образ трупове оглозгани от псетата.

Без милост сечени  и поругавани тела.

Дочува стонове и вопли,  клетата,

отекващи от близката гора. 

Децата  й без съд  погубени

за българщината и за рода, 

от този свят с погром прокудени,

оплакват горката съдба.

Тъгува майката понесла спомена

на каменните крехки рамена,

а по лицето истинска сълза отронена

бразди пътеката на българската свобода

Тутраканска Епопея

През месец септември 1916 год., българската армия под командването на генерал Киселов, извършва мълниеносен щурм срещу непрестъпната Тутраканска крепост. Превзема я и така възстановява националното достойнство и поруганата чест на българския народ. България трябва да знае по- вече за този подвиг. Защото си има втора Шипка. И това е битката при Тутракан.   

Битката

Най - сетне Тутракан мигът дочака.

да дойде този ден Велик.

Сигналът “Огън” да вести “Атака”.

Да огласи града  тържествен вик.

Полето стресна се  от залп гръмовен

С “Ура” Преславци дигнаха вълна.

Мъже,   поели  път съдбовен,

политнаха, презирайки смъртта.

Стотици топове взривиха тишината.

От грохот ехото се развилня.

Фучащи бомби пръскаха се небесата,

снаряди бясно ровеха земя.

Барута сееха фугаси страшни.

Зариваха войници в пепелта.

Вървяха други ожаднели, прашни.

Примамваше ги каменна чешма.

А там се смееше смъртта жестоко,

картечница извиваше снага.

След шепичка вода заспиваха дълбоко,

полегнали завинаги в пръстта

Куршумите свистяха със наслада.

Кинжален огън палеше мъгла.

И ето първи, втори, трети пада.

Покрива се земята със тела.

Но нищичко не спираше вълната.

Ни ямите,ни мрежи от метал.

Кипяха яростно от гняв сърцата

и жертваха живота си без жал.

Последни крачки по пътеката на ада.

Минути дълги като вечността.

Врагът отстъпва, към реката бяга.

И знаме българско развява крепостта

Победителите

Ликуваха забравили умора.

Сълзите бършеха с напукани ръце

По улиците на града щастливи хора

целуваха небръснати мъже.

Кавали водеха хора засмени.

Ручаха гайди, вееха се знамена.

Победата вестяваха камбани

Надлъж по добруджанската земя.

По калдаръма чаткаха безброй  копита.

Предвождаше ги гордо конник бял.

И шепнеше на бойната си свита,

преглъщайки сълзите генерал.

“Една легенда ще е Тутракан навеки.

Сиянието й ще озарява вечността.

А подвигът ще окрилява всеки,

решил да брани родната земя.

Отечеството ни получи нова  слава

Възвърна си не град, и не парче земя

Години унижения безброй познала,

България възвърна си честта!”

Победените

Килим от трупове смъртта разстели.

Доволно се огледа и потри ръце.

От злобния й кикот звярът потрепери.

Настръхна и подви нозе.

Вълна надигна грозно мъртва пяна.

Покри реката кървава мъгла.

Протяжен звук от  паднала камбана

отекна, скърши се и зарида.

“Мамика”-горестно войник прошепна

пророни стон, повдигна длан.

“Умирам, майчице”!, гласът му секна

 Угасна залезът смълчан.

Самотно думите нагоре полетяха

през пушечния дим да дирят брод

Отвъд реката майката съзряха

за своя син да моли господ бог

Ала спасение за чедото си  не дочака

Възмездието господ бе раздал.

След поругана чест, страдание, отплата

за поробителите бе избрал.

                    *

И победители и победени

в прегръдка братска вече спят.

В небитието са душите слени

В параклис имената им стоят.

И победители и победени!

Молитвата на генерал Киселов

На 1.09.1916 год. България обявява война на Румъния. Пример за героизма на българската армия става битката при Тутракан. Тя се ръководи от генерал Пантелей Киселов.Епичните боеве на пети и шести септември  поставят началото на  освободителния поход в Добруджа. Името на Тутракан обикаля света и става пример за родолюбие, героизъм, за военен и пълководчески талант.

В смълчаната студена утрин,

от чернозема шепичка земя събрал,

шепти с напукани от вятър устни

един войник с нашивките на генерал.

“Българио, пред тебе коленича

молитва горестна да изрека.

Благослови сърцатите войници!

И господи, пази ги от смъртта!

Да помнят поколенията нека

за устрема подобно ураган!

За онзи вик по бойните полета

дарил душите им със огнен плам.”

“На нож, ура, победно да летиме

за славата на скъпия ни Тутракан

Вразите подли с храброст да громиме

Напред, ура, в съдбовна бран!

Не ще ни спират телените мрежи.

Ни вълчи ями, крепостни стени.

Не ще ни плашат страшните рубежи

На Тутракан обречени са нашите съдби”

“Българийо, на времето се моля,

да помни вечно смелите бойци.

Децата им да знаят, че успехите във боя

са  подвизи  на техните бащи.

От този ден, от тази дата

Над Тутракан да се  развяват  знамена

И скъпа във душите и сърцата

навеки да остане крепостта!”

Деня събужда богът на войната.

С дивизията тръгва жребия избрал

на Добруджа да върне  свободата.

един войник с нашивките на генерал

Мечта по силна от смъртата

 В битката при Тутракан загиват много тутраканци в своя устрем за свобода.

В  очакване на битката непремирима.

Миг  тишина преди военния кошмар

Изтръпнали седели във окопа трима

орач, учител и овчар.

Настръхнали от допира на хладината.

Забулени от стелещата се мъгла.

Спогледали се тримата земляка.

Цигара свил учителят с трепереща ръка

“След битката, след нашата победа

във Тутракан училище ще построим

и очаровано България ще гледа

как с мир и труд живота си  строим”

“Ще разора траншеите дълбоко,

ще хвърлям с пълни шепи семена”,

мечтаейки усмихнал се широко

орачът коленичил в плодната земя.

“Ще тръгвам  със кавала  след стадата”,

овчарят махнал със ръка

“Звънците им ще будят тишината,

ще огласяват цялата река”

Така говорели притиснати в окопа

орач, учител и овчар

Удавил се страхът в мечта дълбока

за бъдещите дни на близкия другар

Щом  битката вестил тръбачът,

учителят кураж събрал.

И заедно с овчаря и орача

“Шуми марица”  пеел и вървял

Така превзели с песен твърдината

орач, учител и овчар.

С прегръдка ги посрещнала земята.

Завинаги останали във нейния олтар.

Стадата сутрин радвали зората.

Навеждали житата пълен клас.

Историята проста слушали децата,

омаяни от спомена за онзи час.

И чували понякога далеч кавала

да свири тихо  и със жар

мелодия, която е възпяла

орач, учител и  овчар.

Неизвестният

В Шуменската гробница лежат костите на десетки известни и неизвестни войни.

На кръста пише само “Неизвестен”

Но кой е бил и откъде?

От чужди краища или пък местен?

Едва ли някой някога ще разбере.

Дали е бил във първа младост,

когато тръгвал на война?

и майка му шептяла” Боже, дай ми тази радост!

Върни сина ми у дома!”

Или оставил е сирачета невръстни?

Жена пред снимката му да скърби.

Забрадка с цветовете на дъгата пъстра

със черна до живот да замени.

Дали целунал е за сбогом внуче

с от страх задъхано сърце?

Но щом сълза изтрило детското юмруче

дошла му смелост да воюва за това дете.

Дали? Дали? Погалват камъка брезите

Отдавна тялото е станало на прах

А той е някъде между звездите.

По светлина равнява се със тях

Не “Неизвестен” трябвало да издълбаят

на кръста на един боец.

Че охората отдавна името му знаят

Наричат го с признателност – Светец!

ПАРАКЛИС

През 2002 год. се поставиха основите на параклис за славата на падналите в Шуменската епопея. Това стихотворение е за онова бъдеще време, когато ще влезем в него, за да се преклоним.

Параклис сътворихме, за слава на бойците.

Кът почит, миг един от паметта.

Заглъхнал грохот, ехо от войните.

Поклон пред тържеството на духа.

Свещица палнахме, във тъмното да свети.

Подобно фар да сочи пътя на честта.

До онзи връх възпяван от поети,

на който бдят дедите ни сега.

Глави наведохме. Прошепнахме молитва.

Припомнихме си своите бащи,

които Тутракан превзели в битка,

а после легнали в дълбоките бразди.

Цветя положихме. Обгърна ни тъгата,

дали ще изплатим дълга към тях.

Цена жестока има свободата

живот срещу безчестие и робски грях.

А те ни гледаха, зареени в простора

Забравили вкуса на всяка земна суета

Приживе бяха простички, обикновенни хора

Превърна ги смъртта в божествена искра.

Имена

На каменни плочи са издълбани имената на всички тутраканци, дали живота си за свободата на родината.

Имена, имена, имена

издълбани в плътта на гранита

на герои – земляци платили цена

за вековната наша защита.

Данчо, Трифон, Алекси, Иван

с храбростта си запазили Шипка.

И от връх я превърнали в храм

за честта на великата битка.

Ангел, Коста, Илия, Марин,

доброволческа конна дружина

в сръбско били се с жар и без чин

прости редници в майка родина.

Кръстьо, Колю, Димитър, Осман

Лозенград със телата  превзели.

А пък уж да се върнат в  града Тутракан

пред децата си те се заклели.

Руси, Лазар, Янаки, Стоян

с пети полк били здраво вразите.

За единството хвърлили устрем и плам,

за зова на Кубрат и  дедите.

Петър, Друми, Демир и Йордан

Тутракан от румънско спасили.

Чест  отдала Европа, че там

с храбостта си  света удивили.

Тодор, Въльо, Драган, Атанас

все момчета от бойна пехота,

под картечен обстрел, с мисълта си за нас

овладели военнта кота.

Имена, имена, имена

издълбани в човешката памет

като фар във морето, светулка, звезда

към вселената сякаш ни канят

Талантите на Тутракан

Бленика

Голямата поетеса Пенка Цанева- Бленика е родена в Тутракан

Така я виждам, като бяла птица.

Зареяна над добруджанското поле.

Поезия витална с името Бленика.

Хармония, докоснала недостижими 

                                                 брегове.

Така я виждам - с ореол небесен

подобно чудна пришелка.

От царство приказно, от стара песен,

която пее малката ми дъщеря.

Така я виждам- майка и любима.

На времето разбрала мъдростта,

че щастието е в това, любов да има,

а тя да бъде стожер на дома

Така я виждам на високата черница,

с пространството да вае чудеса,

На Дунава владетелка и жрица

да посвещава своите слова

Така я виждам- преродила се отново

във ритъм, звук, в едно зрънце,

покълнало с прапамет и готово

в космическата нива да расте.

Среща с Бленика

Говорих си, говорих си със нея.

Когато пишех стихове сама,

усетих привкус от повея.

Обърнах се.Видях жена.

“Пиши!”, прошепна ми с усмивка,

“Пиши  за скъпото  градче!”

Разбрах, че ми е много близка.

Тя просто беше в моето сърце.

Унесе ме хипнозата на сетивата.

Превърна ме във част от паметта.

Разтвори кръгове поезията на душата

и широта ми даде да творя.

За Дунава, за тайнството на битието,

за родното бленувано гнездо

за плодовете златни на полето

за най- прекрасното вечерно зарево.

Диктуваше. Аз само пишех.

Историята в стихове редихме за града.

Когато отлетя ми хрумна мисъл.

Бленика е била на гости у дома.

 В памет на Ст. Караламбов

През 2002 год се навършиха сто години от рождението на големия артист Стефан Караламбов. Малцина знаят, че родно му  място е Тутракан. Негова дъщеря е известната актриса Миглена Караламбова.

Отдавна сцената замислено пустее.

Големият салон е пълен с тишина.

Окото на прожектора скърби, тъмнее,

пропукано от  жал и самота

Простенват тъжно дрипави декори.

Прелитат прилепи родени от нощта.

Разрухата с невидимите си клакьори

се вихри в танц на пошлостта

“Защо за бога толкова убиващо униние?

Прожекторите, дайте светлина!

Актьорите очаквам днес да са  на линия!”

от залата глас мъжки проехтя.

“Нима забравили сте делото без корист.

Да трогваме човешките сърца.

И все на път скиталческата орис

скръбта да утешава,  да запалва любовта.

Картини да рисуваме в олтара на душата

с ръка изкусна на художника велик.

Оркестарът да свири ария позната -

изкуството е всичко, славата е миг”

И оживява сцената от хилядите стъпки

на  Хамлет, Макбет, Фердинанд  и Арлекин.

Вълнения, сълзи, сценични тръпки,

костюми пищни, шлейфове от хермелин

Триумфът вдига тежката завеса.

Упойва въздухът със мирис на цветя.

А публиката - вечната принцеса

отново пред таланта станала е на крака

А той, апостолът на новото пробуждане,

лишен от всякаква актьорска суета,

смутен от своето внезапно втурване,

с поклон потъва пак в ефирността.  

Докторът на добруджанската душа

И Добри Немиров започва живота си с глътка тутракански въздух. За да изберат името, родителите  му го сложили на кръстопът в близост до църквата и се скрили. Намерил го един рибар.

На кръстопът го сложили, според  поверие

да го избягват всичките злини.

И в  дни  на горест и безверие

да има лек за добруджанските души.

Със тайнството на българското слово

магически надежди да твори.

Да сее неуморно  чувство ново.

Да пали вече позагаснали мечти.

Да реже метастазите  на злото.

Да влива блян в обезкървената земя.

Да потекат на воля соковете на дървото.

И първият му плод да бъде СВОБОДА

На пиедастал го сложили, запомнил го народът

Защото във безпътието носел светлина

Така останал  във историята строга

Немиров – докторът на добруджанската душа.

Ах Тутракан, Ах Тутракан

/мечтата на Дори Немиров/

Да бях вълшебник с  чудодеена сила,

със жест един да можех да те променя,

бих разиграл духът си във немира,

от руините ти наново да те съградя

На мястото на старите къщурки,

по стръмното пълзящи във объркан ред,

прихлупени в земята като костенурки

храм паметник ще построя във твоя чест

Безпътието плесенясало и застояло

с нов път към бъдното ще заменя.

Мълчанието робско като цирея набрало

със словото си ще церя.

В отворените рани на душата

импулс за новия живот ще посадя.

С енергия кипяща от  реката

началото на изгрева ще донеса.

Защото ти си пантеон огромен.

Кандило с неугасващ, вечен плам.

Светилото на българския спомен

“Ах Тутракан,    ах Тутракан!”

Старите дисаги

Eдин от най - големите поети на Румъния е Панаит Черна. Малцина знаят, че коренът  му е български, а продължението на родът му е в село Нова Черна.

Някога, някога -много отдавна

тръгнала млада жена

от планината към Добруджа равна,

скрила в дисагите двечки деца

Смутни  и диви били времената

Дебнел злокобно отвсякъде враг.

Тихо вървяла на пръсти горката

с тайна надежда за по- добър бряг.

В село наречено Черна се спряла.

Дом съградили със своя съпруг.

И на децата си честичко пяла

песен, че нявга домът им бил друг.

Думите тъжно и гордо звучали.

Спомен простенвал в звука на кавал.

После политал, достигал върхари.

Пеели сякаш звънци от чинар.

Този звън слушал от люлката още

внукът на старата вече жена.

И във студените, северни нощи

в рими рисувал превратна  съдба

Казват, че бог със талант го орисал

Райския извор от чувства му дал

Казват с любов всяка строфа е писал

И че велик е светът го признал.

Вярно, домът му останал в чужбина

Ала реликвата  пазил докрай

Нещичко свято от род и родина-

стари дисаги от родния край

Старият бележник

Срещат се имена, които не са достатъчно известни, но имат значителен дял в историята на България. Петко Горбанов, живял в Нова Черна е пример за това. Будител, поборник, разузнавач от руско- турската освободителна война, кореспондент  на парижката агенция “Хавас”, народен представител, учител по български език на княз Батенберг.Неговият образ е увековечен  в барелефа на паметника на Освободителите в София.

Веднъж, обхванат от безверие

Загубил цел, потънал в жал

И отвратен от хорско лицемерие

Открих бележник овехтял

Отворих го. Той бе на дядо ми

Сърцето тръпчица обзе

Залюшкаха се детски спомени,

като фантазиите на дете.

Мустаците, усмивката и веждите-

от снимка помнех му лика

Ала какви са му били надеждите

едва ли щях да разбера

Зачетох се. И ме понесе времето

Видях уж дядо, а пък  непознат

На свободата сееше в душите семето

Срещу тирана се изправяше сърцат

Видях уж дядо, а познах  учителя,

открил на словото мощта

И завладя ме с устрем на  будителя.

Посочи ми пътека към върха.

Познах поборника, ратуващ пламенно

Над Шипка да се вее роден флаг

Светът да разтопи сърцето каменно

И да помогне щом получи знак

Така откривах неусетно дядо си

Във някакъв бележник овехтял

Когато свърших трепнах радостно

Душата си ми беше дал

Диригентът

 И животът на Асен Жабленски е започнал от Тутракан. Пише го в енциклопедията. Аз бих желала този факт да излезе от страниците й и всички да го научат.

Едно момче, застанало на кея,

размахва палка срещу речните вълни.

А Дунавът отблясъците вперил в нея,

запява песен от самите дълбини

От лодките пригласят му рибари.

Весла натискат в ритъм и във такт.

Надува вятърът тържествени фанфари

и сцена става пясъчният бряг.

Жетварките снагата си  изправят.

Подемат тихия рефрен на песента.

За миг тегобите на времето забравят

и тежкия товар на участта 

В гората  тръгват тонове бунтовни.

Оглася равнината  барабанен ек.

Ловци надуват роговете ловни,

симфония се ражда и звучи навред.

Размахва палката момчето, дирижира,

застанало на кея заедно с една мечта

За своя звезден миг след време репетира,

когато ще го знае цялата страна

Будителят на историческата памет

Човекът, който изследва историческата памет на града е Рачо Змеев. Неговата книга беше първата, която ме вдъхнови за тази стихосбирка. През 2002 год. той стана почетен гражданин на Тутракан.

Ръцете му загребаха праха на времето.

Потънаха във жалки руини.

Потърсиха дълбоко във недрата семето,

което този древен град роди

Откриха зрънце пясък от реката, вечната.

Парченце кремък и за мрежа тежина.

Откриха вяра във епохата, далечната,

икона свята, пазеща духа.

Откриха пламъче, залутано в годините.

Дух възрожденски тайно да гори.

Под пластовете съживиха се картините

на радостни и горки съдбини.

Ръцете му отвориха врата във времето.

Събраха ценности, реликви и следи.

Поел като Твореца сладостта на бремето,

ръкавите запретна и започна да строи

С търпение редеше камък подир камък

историята славна на града.

Когато свърши беше станал замък-

олтар за идните и паметник на паметта

И още много съкровени моменти има в  историята на града. Затова поезията ще бъде непресъхваща като Дунава. Но само героичният спомен не  е достатъчен да поддържа маяка, който осветява пътеката на града.  Трябва да събудим устрема, вярата и дързостта си, за да има  какво да вдъхновява поколенията – вечният Тутракан, перлата на Дунава.

Стига спомени, стига носталгия!

Тъй ще залезеш мой роден град

в горка безпътица, с гняв и невралгия

С мисъл за никъде влачиме крак

Стига въздишки по минало свършено!

Връщане няма обратно назад.

Нека извадим достойнството кърпено

и да примамим изгрева пак!

Трябва ни устремът, дремещ в сърцата ни.

Трябва ни вяра, че можем сами

да изградиме със дързост мечтата си

и на съдбата да хвърлим юзди!

Всеки си има възход и падение.

Страшно е само да бъдеш в застой.

Страшно е само да тънеш в забвение.

Ще се събудиш ли Тутракан мой?

Молитва за Тутракан

И накрая да се помолим по християнски за Тутракан.

Разтвори дланта си над града ни,

Господи, и дай му мъдростта!

Да не тръгва пак по път задънен!

Да потърси светлина!

Влей искра от изгрев речен

в хората! Кураж ни дай!

Не мечти по хоризонт далечен

Във дома ни, боже,  рай създай!

Припомни ни стара слава!

Отключи ни паметта!

Да не глъхнат във забрава

Родолюбието и честта.

Гордост дай ни, боже мили!

Вяра, че тепърва предстои

Да покажем скритите си сили

И светът да ни се възхити

Разтвори дланта си над града ни,

Тутракан със обич погали! 

И когато дойдеш във съня ни

Господи, напред ни поведи!