Резерват за марсианци

 Комедия от седем действия

за  минало бъдеще време

 Действащи лица

Кметът

Гечо Шашмата- брат му

Ленуца- селска проститутка

Баба Мита- леля на кмета

Дядо Гуньо- свако на кмета

Цоньо- селянин

Пеньо- селянин

Тенчо Икара- селянин

Санди Ракията- приближен на кмета

Чуриката- кръчмар

Първо действие

Действието се развива в минало бъдеще време в кметството на едно българско село.Кметството е на два етажа. Долу е кръчмата, а горе кабинетът  на кмета. До кабинета на кмета се стига само по една дървена стълба. Стълбата е скрита зад стара слива, която расте под прозореца на кметството.  Кметът, нисък тантурест мъж, се е зазяпал в една паяжина, лапнал в устата си калем. Брат му, Гечо Шашмата, дребничък слаб човек, взема стълбата иззад сливата и се изкатерва до кметския кабинет.  Промъква се зад брат си.

Гечо: /плесва с ръце до ухото му/ Бау!Бюлетината, бюлетината /размахва ръце/ отлетя!

Кметът скача изплашено

Кметът: Къдя, къдя?

Гечо: За Марс.

Кметът: /плюе си в пазават/ Мълчи, Гечо, да не те чуе дяволът!

Гечо се тръшва весело на миндера.

Гечо: /присмехулно/Дяволът е с нас, бате. Глей да не  чуят ония от кръчмата! Как са се наострили, малей! Изядат те. Току виж, довтасали.  

Кметът: /презрително/ Ух, уплаши ме! Как ще довтасат като съм скрил сълбата.(сепва се) Ти как  се покетри?

Гечо: По сълбата как. Да не мислиш, че съм дохвърчал като Тенчо Икара?

Кметът: Ама аз  я бях скрил, джанъм.

Гечо: (недоволно) Скрил я бил. От собствения си брат.

Кметът: Не бе, Гечо. От ония (сочи долу) я бях скрил. Като обърнат по някоя друга чашка ракия, току им дойде мерака да се катереят по кметството. Доваждат тук и започнат да мрънкат. Туй, онуй... алилуй... Изядат ми времето. И защо? Защо, питам те аз Гечо? Щото съм им дал сълба да се катерят по нея.

Гечо: Е, на всяка живинка й се иска да е по- нагоре. Охльовът, бате, и той се катери. Пълзи.

Кметът: Защо им е, защо им е да се катерят  нагоре като си имат долу кръчма? Тя, сълбата, не може всички да издържи. Ще се счупи някое стъпало, ще изпопадат, главите си ще пукнат и после кой виновен?(вдига пръст  поучително) Кметът, кметът!!! Тъй ще рекат. Знам аз. Ей затуй съм  махнал сълбата. Да не стават поразии. Пък като дойде време  да ми потрябва някой... моля,  сълбата ще спусна, ще го повикам с пръст. Ама тъй, бедава, няма да стане. Аз тая сълба съм я вземал с кръв и с кръв ще я дам.

Гечо:Хм. С кръв си я вземал, защото се убоде на един ръждив пирон.

Кметът не му обръща внимание и запява

Сълбата е важно нещо

Сълба имаш ли, си на върха

И човече да си смешно

Всеки слуша ти гласа

Сълба трябва да си имаш

Сълба всеки си кове

Власт решиш ли да си взимаш

Сълба имай от дете!

Сълбата крила ти дава

Даже да си без крачка

Покатервай се за слава!

Грабвай  сухата пара!

Сълба трябва да си имаш!

Сълба всеки си кове.

Власт решиш ли  да си взимаш

Сълба имай от дете!

Гечо: (клати глава) Не знам. От сълби, бате, ти по разбираш. Ама... да беше слизал от време на време там долу... в кръчмата....да чуеш що приказват.

Кметът: Знам им аз пиянските приказки. Все нещо не им арадисва. Пък аз отгоре виждам, че всичко им е наред.

Гечо: Ти кога си  гледал!

Кметът: Гледах аз, гледах... веднъж... надолу. /поверително/ И ми стана лошо, Гечо, свят ми се зави. Види се кръвното ми е ниско. На! И кръвното показва, че не съм за долу.

Гечо: То кръвното играе според бюлетината. Пък тя, бате, тя идва. На вратата тропа./тропа с крака/ Не знам. Не знам.Ще можеш ли да се удържиш на сълбата? Не знам. Като я разклатят...

Кметът: Недей приказва тъй, Гечо, че ме стряскаш! Ей на, изби ми потта. Ще взема да се поболея.

Гечо: Хайде сега пък ти! Все ще измислим нещо, как да вземем бюлетината.

Кметът:(с надежда)А, вярно ли, Гечо? Ще измислиш ли  някоя шашма? 

Гечо: Туй то! Шашма. Ти на акъла шашма ли викаш? Кой знае кой те е чул, та  си погубих рипутацията.Чувам, че из село ми викат  Гечо Шашмата.

Кметът: Ха и защо им обръщаш внимание? Ония долу като нямат друга работа, всякакви имена слагат на големите хора.

Гечо: Разбирам, бе бате... Обаче Шашмата....

Кметът: Е ти как искаш да ти викат- Гечо Младенеца ли? (удря го по рамото свойски) Че то твоето име  е чест днеска. Дето викаш – рипутация, слава.  И от село да излезеш, Гечо, все те знаят. Като твоите шашми други няма.

Гечо: /клати глава/ Подиграваш се.Ама  ти арадисва. Сълба ти дадох и  кмет те направих. Да не бяха шашмите, сега подир козите щеше да  ходиш и брубонките им да смиташ.

Кметът:  Затуй съм ти благодарен, Гечо. Че все измисяш по нещо.  

Гечо: Сече ми пипето, бате.Някой хора  сме тъй./чука се по главата/ Мислим.

/пее/ Да си шашмаджия трябва

Тъй устроен е света

Някой залък да грабва

Друг да зее със уста

Шашмите недей подбира!

Всичко се постига със лъжа

Че лъжата днес е сила

Честността е суета.

Шашмата е все  на почит

Шашмата е, братко, стил

Дяволче лукаво сочи,

че сме в центъра на водевил

Шашмите недей подбира!

Всичко се постига със лъжа

Че лъжата днес е сила

Честността е суета.

Гечо: Та както ти казвам, мислим.Обаче ти,  както си зяпаш в паюжината, ще ти е за последно.

Кметът: Кое?

Гечо: Да си кмет, кое. Знаеш ли какво се приказва в кръчмата?

Кметът: Какво?

Гечо: Че ще ти клъцнат бюлетината.

Кметът: Бря, сюндюците му със сюндуци. Не си гледат пиенето, до бюлетината ми опрели. Мискини! Що добрини им сторих, а те  цаката й ще търсят!

Гечо: /клати глава/ Ама Айвелова кула не им построи. Пък обеща.

Кметът: Обещах, защото  ме подкокороса да ти се вържа на шашмите.

Гечо: Тогава не знаеше ли, че е шашма?

Кметът: /уклончиво/Амии…

Гечо: Гък не каза. Взе ли сълбата? Взе я. Айвеловата кула ти помогна Хората се лъжат по високите неща.

Кметът: /преглъща/Обаче сега ще се гътна от високо заради нея, айвол.

Гечо: Аз де да знам, че си толкова калпав, една кула да не можеш да дигнеш.

Кметът: Аха, калпав! Толкоз лесно било то, кула да се гради. Ми като няма матриал?

Гечо: Е, няма! Фашкии из село колкото щеш.

Кметът: Не става  с фашкии, Гечо. Да ни затрупат  после. Виках да отсечем селската слива, пък Санди Ракията взе да кикивречи насреща ми. “А, кмете, сакън! Сливата не давам. За сливата чиляк убивам. После ракийка, откъде?” Ама ха. Чиляк убивал. То в наше село чиляк съм само аз.

Гечо: /маха с ръка/ Ти Санди ще слушаш!

Кметът: Че защо да не го слушам? И той бюлетина пуска. И той сълбата подпира. Пък и е прав. Все нещо трябва  да упива нашенци. Сал твоите шашми не стигат.

/пее/ Нещо трябва нас да ни упива

Даже да е проста слива

Лошо е кога е трезв умът

Дланите започват да сърбят

Сливата, сливата, кметската слива

Има си свой аромат

Вдъхнеш дълбоко, той те упива

После сънуваш, че си богат

Нещо трябва нас да ни подхлъзва

Нещо трябва нас да ни залъгва

Уж че можем да летим

Уж по своя  път  вървим

Сливата, сливата, кметската слива

Има си свой аромат

Вдъхнеш дълбоко, той те упива

Спиш и  сънуваш, че си сърцат

И след сто години даже

Всеки, Гечо, ще ти каже

Най- великата е тази слива

дето другите упива

Кметът: Разбра ли, Гечо, чиляците без слива не могат?

Гечо: Ей, бате, бате,  все за хатъра на другите мислиш!

Кметът: /мелодраматично/ Такъв съм.

Гечо: Затуй  голанин ще ходиш и  за кмет ще се тикаш.

Кметът: /назидателно/ Няма как, Гечо, налузил ми е господ хомота.

Гечо: Гледай този път да не ти го излузи! Бате, кулата трябва да се крепи дорде си на власт. Паднеш ли и кулата да падне. Че после да речеш: “ У, една кула не опазихте.Да дойда пак на власт, нова ще вдигна”. Вратичка значи да си оставиш. 

Кметът: Бря, не ми е дошло на ум./ с уважение/ Отде толкоз акъл у теб, Гечо? Като малък не беше такъв.

Гечо: Висшо пандизчийско образование имам веке? Учат там, бате, яко учат. Кокалите ти строшават от учене.

Кметът:/завистливо/То човек като има късмет! Ти, Гечо, как досега не си посегнал към властта?

Гечо: Нали имам тебе, бате? Един стига кепазе да става.

Кметът: /недоволно/Кепазе, кепазе, обаче все гледаш да я употреблиш чрез мене.

Гечо: И що? Редно е.   Бате, властта е като жената. Трябва да я употребляваш. Иначе защо ти е?  

Кметът: Сега като гледах в паюжината, измислих как да взема бюлетината. Ще пусна интифата, че ще правя дувар.

Гечо: Какъв дувар, бате?

Кметът: Китайски, джанъм. Като да не си чувал за туй другоселско чудо. Да си имаме и ние, нашенско. Щото сега хората само на чудеса вярват.

Гечо:/скептично/ Дуварите не вървят.

Кметът: А, у нас много вървят. /разпява се/

Дуварче тук, дуварче там.

Властта аз никога не ще си дам

Дуварче тук, дуварче там

Ще построя голям зандан

Гечо: /прекъсва го/Кой строи дувари сега?

Кметът: Кръчмарят- Чуриката. Я какъв дувар направи? Не мога да видя коя ходи   у тях. Обадиха ми, Ленуца се кипрела зад дувара./пее/ Дуварче тук, дуварче там. Ще построя един голям зандан

Гечо: /прекъсва го пак/Не вървят ти викам. Другоселци само ни корят за тях./изплюва се/ Пю, зандани ще ми прави.

Кметът: /упорито/ Да, обаче няма другоселци да пуската бюлетината.

Гечо: Бюлетината без пара и акъл не се взема. За акъла /чука се пак по главата/ не бери грижа! Пък парата я държат другоселците. И я дават на когото им арадисва.

Кметът: На мен ще я дадат ли?

Гечо: За дувар няма да ти я дадат

Кметът: А за какво?

Гечо: (недоволно) Де да знам. Напъни се и ти, бе бате. То акъл, акъл, ама не е бездънен.

Кметът: (умолително)Измисли, бе Гечо! Заради сълбата, измисли нещо.

Гечо:  Ще дадат за.....  за мивка ще дадат.

Кметът:/скептично/ За мивка?! Що ни е на нас мивка? Нали си имаме гьол?

Гечо: За фтомобилна мивка (кметът гледа озадачено). Мивка дето да се банят фтомобилите.

Кметът: Че у наше село няма фтомобили. Саде магарешки каручки.

Гечо: Кой го е еня за наше село, бате. За другоселците ти думам ще е мивката./размечтава се/ Ще заградим чешмата. Ще извадим два три калъпа сапун и работата готова. Ще идват другоселци да си мият кирливите  фтомобилите. Ще цъкат нашенци- бря каква чест му сторват на селото, кирта си тук да оставят. И що? Заради хатъра на кмета. Пък паричките в нас ще влизат и бюлетината ще крепят.

Кметът: Ама като заградим чешмата, нашенци жъдни ли ще ходят?

Гечо: Ами, жъдни. Ракия колкото щеш.

Кметът: А, не. Белким да не им знам адета. Като им доде малко в повече ракията, бият. Пият и бият. Патил съм. Тц. Не ща фтомобилна мивка. Да им стоят кирливи фтомобилите на другоселци. Друго измисли!

Гечо: (ядосано)Ей, че си мъхнат.(въздъхва)Тъкмо бях намислил как да пласирам калъпите. От лани стоят на тавана. Изгризаха ги мишките. Дай да направим мивка, де!

Кметът: /упорито/Не ща ти казвам! Кокали нямам вече за бой.

Гечо: Назадничав човек си ти, бате. Плашлив и треперлия. Ей затуй ни газят нас. Ей затуй ни тикат в резервати.(Весело)А, сетих се. Резерват. Резерват ще заградиш.

Кметът: Какво  е туй ваджишко нещо?

Гечо: Резерват, бе бате. Как не знаеш?  Място, дето има лисици, вълци и всякакъв добитък. Другоселци ще идват и парите си ще дават да  гледат как гадините  се разхождат  назад -  напред без никакви кахъри.

Кметът: Не дават ли другоселци пари нас да гледат как се разхождаме без кахъри напред назад?

Гечо: Нали ти казвам, само за зверове дават? Нашите кахъри не ги интересуват.

Кметът:Защото и ние  сме малко, много говеда.

Гечо: /нетърпеливо/ Уф, че си неразбран, бате!

Кметът: Добре де, добре. /вдига вежди със съмнение/Другоселци, зверове нямат ли си, та ще  си дават парите по нашите.

Гечо:Техните си вече са ги изтребили. А без зверове не се живее.

Кметът: Пък ние нашите сме ги изяли.

Гечо: Сакън туй няма да го казваш! Ще се правиш, че е пълно в село с тях.

Кметът: /умолително/Ама е шашма, бе Гечо.

Гечо: /срязва го/   Бате, дай да се разберем с тебе! Отсега нататък няма да казваш тая дума шашма. Обиждаш ме. Ще си я преглъщаш, ако искаш  да хванеш бюлетината и да се удържиш на сълбата.

Кметът: Добре, Гечо, обаче слюнка няма да ми остане от толкоз преглъщане.

Гечо: За какво ти е слюнка? Власт ти трябва. Власт и сълба.

Кметът: Прав си. Без власт ще я карам само на слюнка.Та какво за резервата?

Гечо: Или резерват ще правиш, или нашенци  ще  дюдюкат по тебе, кога гледат че в село нищо не остана, а  у другоселци рахата върви.

Кметът: Затуй викам,  дувар да направим. Да не гледат какво става в другите села.

Гечо: И тъй не става. Сега е друго. Новините бързо се разнасят.Емайлите хвърчат и през дувари даже.  Дай да вземем парата на другоселци и да  си я докараме / показва джоба си/ тук при бюлетината!

Кметът: Без /преглъща/ не може ли?

Гечо: Не може. Туй го учихме още в първо отделение.

Кметът: /върти очи/ И какъв ще бъде този резерват? /радостно се чука по главта/ Гечо, знаеш ли какво ми дойде на ум? В катуна има една мечка.Да направим резерват за мечки.

Гечо: Бравос, бате! И на теб нещо да ти роди акъла.

Кметът:/ентусиазирано/ И да не избяга ще сложим дувар.

Гечо: Ама малък

Кметът: Малък, бе. Колкото мечешки бой. /пее/ Дуварче тук, дуварче там

От прозореца се вмъква Санди Ракията. Вижда Гечо.

Санди: /ухилен/ Ау, цялата власт се е събрала. Кой  черпи пиенето?

Кметът: Ти пък откъде взе сълба?

Санди: Сълба ли? (засмива се)На мен сълба не ми трябва. Защо ми е сълба като имам слива.

Гечо: (към кмета) Казах ти да я отсечем!

Кметът: Ще паднеш от сливата, бе Санди.

Санди: ( смее се ) И да падна какво? Не е толкова страшно като от сълба да падаш. А почерпи, кмете!

Кметът: Ти все за черпене мислиш?

Гечо: Ела, Санди да ти налея една!

Санди: Че за какво друго се  мисли, кмете? /разпява се/ Дай да пием още по едно! Та да станат две.

Гечо му налива  една чашка и Санди я изпива на един дъх

Санди: /пее/ Два гласа бюлетина. Догодина, доамина.  Една е сливата, що упива селото

Гечо: Я кажи какво става в кръчмата!

Санди:В кръчмата? /тайнствено/ В кръчмата стават /разсмива се пиянски/ кръчмарски работи.

Гечо: Кажи  какво приказват!

Кметът: Много ги е чул той. Само за пукница мисли!

Санди: /пак започва да пее/ Дай да пием още по едно, та да станат три.

Гечо пак  налива.

Санди: /изпива чашката на един дъх/ Три гласа кмета има, два гласа бюлетина. Една е сливата, що упива селото. Охаля бабанко,  туй от кметската слива ли е? /кметът кима кисело/ Бравос. Пък ти беше тръгнал да я сечеш. Налей още една! Да станат куатър.

Гечо: /дърпа шишето/ После.

Санди: Кога после? После може да изтрезнея. /обръща се към кмета/ Ей, кмете, ама  в село много те обичат. /кметът се усмихва/ Мрът за тебе. Като мууухи. Иии хлебарки. Ракия капе от устата им кога те хвалят.

Кметът: Какво толкова казват ?

Санди:  Викат да го пратим да си почине…на топло./братята се споглеждат/ Кмете,  нещо да не си настинал? Ти още като взе да хортуваш за оная айвелова кула, разбрах, че си на течение. Обаче не се бой! Пий ракийка и ще ти мине! /пее/ Дай да пием още по едно.

Гечо: /прекъсва го/И? Какво си чул още?

Санди: /ококорва очи/ Забравих. Като ме прекъсваш, Гечо, тъй забравих.

Гечо: /налива му/А, пийни да си спомниш!

Санди: /изпива чашката и възкликва радостно/ Сповних си. Голям кахър ги е налегнал/към кмета/ Кахърят се, че си се уял. Недей тъй, бе кмете! Виж да се упиеш, разбирам. На високо си. Човек като е на високо все упит ходи. Ама като е много уяден му тежи. Буртата все надолу го тегли. Едно време, га имаше всичко- тебе още те нямаше- и аз бая си угаждах. Както бях тръгнал букетчето щях да гушна. Добре, че  Гечо  ми взе всичкия имотец да не ме съблазнява като дявола, де вика дядо поп. А, да ти кажа за дядо поп. И той те благославя.До девето коляно. От тази ракийца още имаш ли?

Кметът: Нали му направих две църкви да сандиса, какво по- вече иска?

Санди: Какво да иска? Не щял две.Опак човек. Като не пий ракия. /тайнствено/ Ама хич не пие.На, честен кръст. Викам му: “ Дядо попе, грехота е да влизаш в кръчма като не пиеш ракия. Все едно аз да вляза в твойта църква некръстен.” А той ме замеря с кръста.

Кметът: /към Гечо/  Няма благодарности, Гечо. Две църкви му направих, два синода и още два щях да му направя.

Санди: / смее се / И си му усвоил камбаната. Демек си я гепил. Обаче той вика, усвоил. Представяш ли си? Ууусвоил.

Гечо: Много е деликатен дядо поп. Личи си, че е божи човек.

Кметът: Че на него защо му е?  И без туй в село само кметският тъпан се чува. Аз барем патките си люпя в нея

Санди: /залива се от смях/ Патките!

Кметът: Абе, ще го тикна аз тоя поп в зандана. Да буни народа за една камбана! Я, църкви му направих. Две. Камбани за какво са му?

Гечо: Затуй ти казвам да направим резерват. Доста народ можем да натикаме в него. И дядо поп и …. мечки.

Кметът: И да не се измъкват ще направим дувар. Китайски.

Гечо: По- добре нашенски. Да е здрав. Санди, я тичай в катуна и докарай мечката в кметството.

Санди: За колко ракийки да я пазари?

Гечо: За николко. Ще кажеш, че  от днес има  данък мечки и те сами ще ти я дадат.

Кметът: Че как тъй? Няма да е законно.

Гечо: Бате, ти закона ли ще гледаш, или бюлетината?        

Кметът: Чакай да преглътна! /преглъща с мъка/  Бюлетината, защото е по- важна от закона. Санди, тичай право в катуна!

Санди: Дай да пием още по едно, та да станат…Гечо, колко станаха, че им изгубих края?

Гечо: Айде вземай шишето и бягай!

Санди го грабва и си  тръгва пак през прозореца.

Кметът: Ей, тоя Санди! Да се упиваха  всички като  него тъй лесно, сега нямаше да се кахъря за бюлетината. Гечо, да посадим из резервата сливи. Да не им се излиза на нашенци от него. Слива до слива. Като в рая.

Гечо: /чеше се по главата/ В рая нямаше ли  ябълки?

Кметът: Ябълки, сливи, все тая. Важното е да те упиват.

Завеса

Второ действие

В кръчмата са седнали Пеньо и Цоньо- селяни на средна възраст. На съседната маса е  Тенчо Икара- младо момче. Между масите се разхожда Ленуца, селската проститутка. Кръчмарят, Чуриката, разнася пиене по масите. Чува се песен.

В кръчмата времето наше минава

Тука се чува нашият глас

И се напиваме чак до забрава

Мъката давим и скотския бяс

Давай, кръчмарю, ракията люта

Хайде наливай, чаши пълни

Виждаш душата ни грешна  се лута

Само с ракията май се теши.

В кръчмата всичко е някак по- честно

Чашка надигнеш и викнеш това

Дето преглъщаш, че тъй е по лесно

Пиеш, псуваш и  давиш гнева

Давай, кръчмарю, ракията люта

Хайде наливай, чаши пълни

Виждаш душата ни грешна  се лута

Само с ракията май се теши.

Всички се чукат помежду си

Пеньо: /весело/ Ха наздраве, Цоньо!

Цоньо: /с нежелание/ Наздраве, Пеньо!

Пеньо: На  тебе какво така ти потънаха гемиите, комшу? Тръгваме, ей. Няма лъжа, няма измама. Утре по това време Гечо ще ни натовари на кораба и... /прави знак с ръка за пътуване/ Ей!

Цоньо: /въздъхва/ Жал ми е.

Пеньо: За какво е, бе наборе, за какво?

Цоньо: За булката, за децата… Мъчно ми е.

Пеньо: Ааа, че ние за какво тръгваме? Да не би за себе си?  На мен един тутун ми трябва и... нищо друго. За тях бе, за тях ще се блъскаме по чуждите земи.

Цоньо: И за село ми е жал./тупа се по сърцето/ Ей тук ме е стегнало.

Пеньо: За село пък защо? Селото ни, Цоньо,( плюе ) една плюнка място.

Цоньо: Не е то тъй.

Пеньо:Който откъдето дойде, връз нас се изплюва.

Цоньо: Не е то тъй./оглежда се за подкрепа от другите. Покрай него минава кръчмарят/ А , Чурика? Не е то тъй.

Кръчмарят само свива рамене.

Пеньо: Пък плюнката му пълна с отрова. Плюе и бяга, а ние оставаме. И се пълним с отрова./горестно/ Тровим се, Цоньо.

Цоньо: /кротко/Не е то тъй, ба.

Пеньо: Не било тъй! Сякаш не си бърсал и ти храчки. За селото му било жал.Белким то ни жали? Цоньо, Цоньо хич не го е еня селото за нас. Грижа има само как да не се удави в плюнката.

Цоньо: (извисява глас) Не е то тъй.( по- кротко ) Не е то тъй,ба. Селото ни е  една...

Пеньо:... плюнка

Цоньо:....шъпичка.

Пеньо: Шъпичка, зер..

Цоньо: Шъпичка, е ба Пеньо.(свива длан) Ей, такванка.

Пеньо: И щото е шъпичка, затуй плюят. Ох да беше по- голямо.... щяха ли да смеят? Щяха......друг път. Ама викаш – шъпичка./върти глава/ Прав си, Цоньо, шъпичка е. /през зъби/Ей затуй и душата ни се е стегнала. Гъчи  се по размерите на шъпичката. Да бяхме на друго място, други щяхме да бъдем. Ей на –Чуриката- чаршия с кръчми щеше да има. А, Чурика? /Чуриката само свива рамене/ Пък в твоята шъпичка от вересии и без кръчма ще остане.

Цоньо: /кротко/Голям яд имаш, ама не  е виновна шъпичката. 

/пее/В шъпичката се събира малко нещо

Хляб трошичка, капчица вода

И на някой ще му стане смешно

Като кажа шъпичка да избера

В шъпичка сърцето си побирам

В шъпичката стиснал съм мечта

Никъде покой да не намирам

В селото последен дъх да спра

Пеньо: /маха с ръка/ Вятър работа!

Цоньо: /пее/ Шъпичката вярно, че е малко нещо

Ала всичко в нея ще сбера

Гледам май че ти е смешно

но във нея съм си у дома

В шъпичка сърцето си побирам

В шъпичката стиснал съм мечта

Никъде покой да не намирам

В селото последен дъх да спра

Пеньо: Плюнка, шъпичка, няма разлика. Няма живот.

Цоньо: А, що да няма? Има, ама е малко. И... не стига.То да стигаше... що да се блъскаме  като улави по пътищата. Да не беше немотията..

Пеньо: Аз какво ти думам. Няма живот от тая немотия. Оправия няма. Нали го виждаш кмета? Само на своите сълба дава. Само своите си тика нагоре.  Останалите тупа като брашнени чували./скача, вдига глава към тавана и се провиква/   Додея ми все да съм брашнян чувал! Додея ми, бре! /маха с ръка/ Не чуват. Колко съм викал, не чуват. И ти си викал, Цоньо. Чувал съм те.  

Цоньо: Вярно.

Пеньо: Като е вярно, защо да стоим тук, при глухите? Да идем там, дето още чуват. 

Цоньо: Да идем!/въздиша тежко/ Ох, ама ми е жал. И далеч, ба Пеньо.

Пеньо: Далеч! Не е на  Марс. Е, къде е. Саде да пресечем морето, после океана и  сме стигнали. / Цоньо въздиша/ Па като се намерим с пари, Цоньо, кой като нас. Един матор ще си купим.

Цоньо: /оживява се/ С кош.

Пеньо: С кош да е.  С клаксон. Клаксона га надуем  да видиш как ще ни чуват.

Цоньо: /с блеснали очи/Откога го сънувам този матор!

Пеньо: Сънувай, Цоньо! Колкото искаш сънувай! Па кога припечелим, всичките сънища ще изкупим. Ха наздраве! Чурика, я почерпи масите! /към Тенчо Икара/ Ей, Икар, тръгваме!

/пее/ Тръгваме, тръгваме радост голяма

С кораб огромен същий титан

Тръгваме, хора, няма измама

И ще се върнем богати от там

Колко години тук пропиляхме!

Колко ни мамиха наши без жал!

Колко наивни във джунглата бяхме!

Май ни превърнаха в жалък парцал

Тръгваме, тръгваме, вдигайте чаши!

Вино, кръчмарю, на всички налей!

Бог да ни пази от подли търгаши

Трябва ни само попътен повей.

Кръчмарят започва да раздава чаши по масите. Всички викат “Наздраве!”

Тенчо: /приближава  до масата, за да се чукне/ Да е хаерлия, бат Пеньо! Все едно полетяхте.

Пеньо: Полетяхме, полетяхме!

Тенчо: Ей, блазе ви!

Цоньо: Зарекъл съм се да купя една шамия на булката. Там шамиите били атлазени.

Тенчо: Като идеш да ми пратиш хабер, крила дали се намират по тамошния пазар.

Цоньо: Ако има, Тенчо, ще ти купя. Армаган да си ти от мен.

Ленуца: /минавайки покрай тях/  А на мен, какъв армаган ще донесеш, Цоньо?

Цоньо: / притеснява се/ Аз… на булката и на Тенчо.

Пеньо: /плясва я отзад/Аз ще ти донеса, Ленуцо. Само кажи какво искаш!

Ленуца: Гердан искам. /взема ръката на Пеньо и я слага на гърдите си/ Ей тук да си го сложа

Пеньо: Гердан ще ти донеса.

Ленуца: И  прашки, че у нас има само кюлоти./смига му/ Довечера ще ти кажа, къде ще си ги сложа.

Пеньо: И прашки ще ти донеса, и револвери. И топ ако щеш. Само да можеш да стреляш.

Ленуца: /закачливо/ Стрелбата на теб оставям. Че си бил пръв между стрелците.

Пеньо: И улучвам. Досега празно няма. Пет дечурлига съм натръшкал.

Цоньо: /дърпа Пеньо/ Комшу, ти се напи, ба!

Пеньо: /смее се/ Не бой се, Цоньо! Знам си аз мярката.Не съм Санди Ракията?

Ленуца: Ти сега, Пеньо, да не излъжеш? Че те всички обещават, а после не дават.

Пеньо: Аз да не съм кмета. Айвелови кули да ти строя. Чу ли, Чурика? Дойде време да се пуска бюлетината и кметът пак зафана приказките за айвеловата кула. За толкоз слабоумни ли ни има, не знам? Добре, че ние с Цоньо тръгваме, да не се ядосваме барем.

Тенчо: И дувар щял да строи. Китайски.

Пеньо: Бря, сече му пипето на кмета. Като струпа един дувар, няма мърдане навън. Затуй давай, Цоньо, да тръгваме, дорде не са ни запрели!

Цоньо: Аз чух, че чешмата щял да загражда. За фтомобилите на другоселци. Тенчо, какво е туй фтомобил, ба?

Тенчо: Фтомобила е магарешка каручка без магаре. И чешмата значи ще загражда?  Кой знае  какво още е измислил да ни вземе бюлетините?

Пеньо: /заглежда се към прозореца/ То лесно ще се разбере. Санди ще каже, нали ужким е кметски човек./излиза на вратата и вика/ Ей, Санди, Санди, ела тук! Ела, бе! Ела бе, сюндюк!Няма да съжаляваш.

Влиза Санди Ракията

Санди: /подозрително се оглежда/ Защо съм ти?

Пеньо: Да те почерпим, защо. Тръгаваме с Цоньо на гурбет. Цялото село черпим. Викам, грехота ще е Санди да не почерпим

Лицето на Санди се разведрява. Той с готовност сяда.

Санди: Аха. Голям грях щяхте да си турите на сърцето.

Пеньо: Ха наздраве! 

Санди: Наздраве!

Пеньо: Накъде беше тръгнал?

Останалите в кръчмата наострят уши.

Санди: /важно присвива очи/ По една тайна държанческа работа.

Ленуца: Да не би към бардака да отиваш?Там е затворено. Мадам прави ревизия на кюлотите.

Санди: Тц.

Пеньо:  Щом е тайна, тя трябва да е много важна. Ха върви! Да не те отклоняваме от нея./налива си  сам в чашката/ Бре, брей, сладка ракия. Като тебе, Ленуцо.

Санди: / гледа като хипнотизиран чашката/ А,  тя работата ще почака. Тази, гледам, е по- належаща.

Пеньо: /налива му/ Ха, пий тогава още една за здравето на Цоньо!

Санди: Наздраве, Цоньо!

Пеньо: Та накъде, беше се забързал?

Санди: /поверително/ Да забършя една мечка.

Пеньо: /още по- поверително/ Тодоркината Ганка ли?

Санди: Не, истинска.

Пеньо: /провиква се/ Дотам ли стигна, Санди, една мома да няма за тебе?

Санди: Не за мене. Мечката ми трябва за кмета.

Пеньо: /смее се и смига на останалите/  И булката ли започна да му отказва?

Санди: /нетърпеливо/ Не бе. На кмета му трябва, защото ще прави…

Пеньо: Какво?

Санди: /ококорва очи/ Забравих.

Пеньо пак му налива/

Санди: /изпива я на един дъх и се провиква радостно/ Сповних си.

Пеньо: Разгеле! Бързо си сповняш.

Санди: /важно/ Резерват ще прави. /изчаква да види ефекта от думите си/ За мечки.

Всички се споглеждат и гръмва смях.

Пеньо: Чу ли, Цоньо, резерват за мечки щял да прави кметът.

Цоньо: /тревожно/ Чух аз, ама белким да не е  вярно. Да не цапат нещо кмета.

Пеньо:  Хе, хе, Цоньо. Че кой може   да оцапа кмета? По него чисто място няма. Санди, защо му е на кмета резерват за мечки?

Санди: /добросъвестно/ Да идват другоселци, да гледат мечките и да си плащат. Тъй селото щяло да се замогне.

Цоньо: /загрижено/ То хубаво, ама де по нашите краища мечки?

Тенчо: Аде? Де? Изпозастреляхме мечките. Само овни се въдят.

Санди: А, има една баба Меца. В катуна.

Пеньо: Натам ли се беше запътил?

Санди: Натам. Мечката да конфискувам, че кметът да я гуди в резервата.

Пеньо: Добре че тръгваме, Цоньо, току виж решил нас да гужда.

Ленуца: Само мечки ли ще има? Мене да сложат за сайбийка на резервата, ще го заселя с всякакви животни. И наши и чуждоземни.

Пеньо: Не ще и дума, Ленуцо. Из село се носи, че си заселила бая гадини по кмета и по Чуриката. /смига на Чуриката/ А, Чурика?

Ленуца: /обидено/ Ти само да ме срамиш, Пеньо. Аз, кмета, не го ща./поглежда срамежливо към Чуриката/  Много е прост за мене.

Пеньо: Обаче те обикаля в бардака.

Ленуца: То е друго. Професия. Хипикратова клетва съм дала всички да обслужвам. Мислиш да ми е лесно.

Санди: Обслужва, Ленуцата, обслужва.

Пеньо: Не те срамя аз. Чест ти правя.Ако не си ти, кой ще спаси селото? Резерват иска кметът, резерват да бъде. За въшки. Икар, въшките скачат ли нависоко?

Тенчо: /възмутено/Не! Пази боже и небето да въшляса.

Пеньо: Затуй трябва да е резерват за въшки. Защото не могат да скачат нависоко. И ще останат зад дувара, когато всички се разбягаме от село. /въздъхва/А ти да беше полетял, Икар. Да ни покажеш как. Преди да са ни оглозгали въшките. Че както е тръгнало и това може да стане.

Тенчо: Ще полетя, как няма да полетя. Аз още като разбрах, че  кметът ще прави дувар се стегнах. Викам да мога да го прелетя.

Цоньо: Гледай да не си счупиш главата, Тенчо! С тоя твоя мерак да летиш, кой знае къде ще паднеш.

Тенчо: О, колко съм падал. Обаче не ме е спряло. Ще полетя. Навил съм си го на пръста. Ще полетя аз като Икара.

Санди: Ти, Тенчо, да вземеш да ме запознаеш с този…., как му беше името…

Тенчо: Икар

Санди: А, Икара! Компания да си правим с него. Види се и той душа дава за чашката.

Тенчо: Не бе, бай Санди, в грешка си. Икар е  летял. С крила. Капчица не е вкусвал.

Санди: /гледа го със съмнение/  Тенчо, може ли да се лети, без  да си направил главата.

Тенчо: С крила ти викам  е летял. До слънцето.

Санди: Не му ли е блещукало в очите?

Тенчо: После восъкът от крилата се разтопил, той паднал и се убил. И го няма вече.

Санди:/бърше сълзите си/  Ей тъй загиват верни другари. Да беше си стоял в кръчмата. Най-много от стола да падне. Аз колко съм падал под масата, кога акъла ми се разтопи. Ама не съм се убил. /хълца/ Пък той, горкият….

Цоньо: Този Икар трябва да е бил другоселец. В наше село не са навикнали да гледат как някой лети. И го смъкват бърже, бърже. Затуй да се пазиш, Тенчо! Пък ние с Пеньо ще донесем матор с кош. И с него, гаче ли, се лети.

Тенчо: Не е същото, бат Цоньо. Летенето трябва да е, ей там горе, в небето.

Ленуца: И аз искам да видя отвисоко земята, Тенчо. Да щеш да ме вземеш на крилата си!

Тенчо: Всеки трябва  да има свои крила, како Ленче. Да му са по мярка. Само тъй ще полети. Да знаеш някоя птица да носи друга? Няма.  Сал при човеците е така. Затуй им е трудно да летят.

Санди: Като полетиш, Ленуцо, аз ще те гледам от земята. Ух, как ще се развяват ония ми ти фусти!

Пеньо: Не ламти за летене, Ленуцо! Крилатите всички ги виждат и ги целят. Я виж кмета! Криле, че и крака няма, ала е нависоко. Чак на върха на айвеловата кула. Пропълзял е доката всички Тенча гледат да  гърмят. И му е добре. Пуснал е слузта си и здравата се е закрепил.Като един гол охльов. Само дето слузта му по нас капе и ни мърси.  /удря по масата/ Налей Чурика по едно, че  ми стана жал!

Цоньо: Този Гечо нещо се позабави.

Санди: При кмета е. Акъл му дава коя шашма върви най- много.

Цоньо: /притеснено към Пеньо/ Да не ни излъже  Гечо? Знаеш, голяма шашма е. От маляк още.

Пеньо: Как ще ни излъже? Кметски брат лъже ли?

Санди: Уха!

Цоньо: Щото хората говорят...

Пеньо: Не давай ухо на слухове, Цоньо! Нас Гечо не ни ли каза? Утре тръгваме. Бохчите да сме стегнали и ще ни изпроводи на кораба. Билетите купил човекът.

Цоньо: Щото хората казват, бая са се опарили...

Пеньо: Пък той, Гечо, е в ръчичките ни. От село не може да избяга. Брат му бюлетината къдри. Дувари гради. Няма да посмее, тъй аджамийската да го посрами.

Санди: Уха!

Пеньо: Ще  дойде Гечо /заглежда се през прозореца/ А, ето го. Казах ти аз.

Гечо: /втурва се в кръчмата / Потъна! /всички скачат тревожно/ Потъна ей!

Пеньо: Какво става, Гечо?

Гечо: Потъна!

Пеньо: Кой потъна?

Гечо: /скубе си косите/ Корабът потъна.

Цоньо: Кой кораб?

Гечо: Вашият. Потъна.

Пеньо: /заеква/ Ккккак, как така?

Гечо: Така.  Като един титан потъна./почесва се / Ей, туй титаните, лесно потъвали.

Пеньо: /ядно/ Сега ли намери баш. Бяхме стегнали бохчите. Другия кога ще бъде?

Гечо: /вдига съкрушено ръце/ Кой го знае? Какво ми дойде до главата, майкоо! Да вземе да потъне. 

Цоньо: /със съчувствие/ Не се кахъри, Гечо! Кораби много. Ние с Пеньо ще чакаме. Досега сме чакали, пак ще почакаме./ на себе си/ Дуварът само да не ни залости.

Гечо: Тя вашата е лесна. Ще чакате, де ще идете. Ама аз, аз, затънах с този титан. 

Цоньо: Какво толкова? Нали не си бил на кораба?

Гечо: Барем да бях! Нямаше да стоя тук и в земята да потъвам. Нали обещах? Клетва ви дадох. Челото в земята си тракнах. А той да вземе да потъне! Дай риволвера да се гръмна! Ленуцо, прашка дай!

Ленуца вдига фустите. Всички я поглеждат с недоумение, а Чуриката й скръцва със зъби. Само Санди се ухилва.

Цоньо: Недей тъй, ба! Случават се такива работи. Не си виновен ти, я! Друг път ще тръгнем.

Гечо: А бе знам аз, че ще ми влезете в положението и парици ще посъберете

Пеньо: /стреснато/Защо да събираме? Нали ти дадохме  всичко що имаме?

Гечо: Дадохте  де, аз не отричам.Нещо там дадохте. Но купих билети. За отиване и за връщане. За отиването добре, от вашите парици дадох. Ала за връщането от себе си донадих. Пък титана потъна. Кекава му работа.  

Пеньо и Цоньо стоят като попарени.

Гечо: Сега сметки имаме да оправяме. Борчлии сте ми. 

Пеньо: /заеква/ Ти, ти….

Гечо: Ще ви изчакам, защото съм човек. Не съм людоед, но лихвата от днеска тече. Дето се вика, от сегашната минута.

Пеньо:/зачервява се/ Ти, ти … шашмаджия такъв.

Гечо: А, недей тъй, Пеньо! Рипутацията ми петниш. Я, гледай колко свидетели има.

Пеньо: /грабва бутилката и скача срещу него/ Рипутация ли? Сега ще видиш една рипутация по кратуната!

Цоньо: Недей, ба Пеньо!

Гечо: Ти да не ме плашиш? Ей, ей, Пеньо, я си сядай на мястото, че ще обърна другия край.

Пеньо: Кой край бе? Апашин такъв.Парите ни взе. Душата ни затри и край щял да обърне.

Гечо: Разписка имате ли?

Цоньо: Какво?

Гечо: Черно на бяло значи.

Пеньо: Нали честната си дума ни даде?

Гечо: /присмехулно/ Е, все нещо съм ви дал.

Пеньо пак налита срещу него. Всички се мъчат да го задържат

Гечо: Гледай да не  ме уплашиш!  Да беше някой, пред кадията щеше да те завлече. Обаче  съм човек, не людоед. /обръща се към останалите/ Не съм искал парите им. Те ме молеха. И да не им скърша хатъра, ги взех на кораба. Обаче то всеки иска да го натоваря. От село да бяга. И корабът се препълни. Ей на, потъна! Като титан. Дето каза, Цоньо, аз виновен ли съм?

Пеньо: /грабва една гега/ Ще го затрия. В  зандана ще вляза, но ще го затрия.

Отново селяните го спират.

Гечо: Събирай си ума, Пеньо! Нито ще ме затриеш, нито ще ме надивеш. Па и няма де да избягаш от мен. /смее се/ Един кораб имаше и той потъна. Като титан.

Санди: /разпява се/ Дай да пием още по едно…

Гечо го вижда

Гечо: Ти какво правиш тука? Хайде върви си по работата! Хайде, че катунът ще си тръгне.

Санди прави знак на възражение, но маха с ръка и излиза от кръчмата.    

Гечо: Може да не ви взема лихва. Ще си помисля. Много станахте на главата ми. Не знам. От бюлетината зависи. Бюлетината ще каже за лихвата.  Чурик, почерпи хората с по едно. Обаче да знаете, бюлетината черпи.

Излиза. Следва гробно мълчание.

Пеньо: /проплаква/ Боже, цял живот ли  ще си остана в резервата?

Цоньо: /побутва го плахо/ Него още го няма, ба Пеньо.

Пеньо: Има го!/ удря се по гърдите/ Ей тук го има. Откакто съм се родил, са ме заградили с дувар, в резерват да стоя.  И когато видя в далечината айвелова кула, кога приближа се оказва , че е въздушна. А кога чуя свирка на параход, дорде стигна до него, той потъва. Де вика, Гечо, като титан. Като титан, Цоньо.

Хваща главата си с две ръце

Завеса

Трето действие

Кметският кабинет. Кметът хапва пилешка кълка.  Санди се изкатерва до кметския кабинет по сливата. Кметът скрива кълката.

Кметът: Доведе ли мечката?

Санди: /разперва ръце/ Изяли я, кмете. Като пилешка кълка я изяли.

Кметът: Ти пак си пиян. Кога свари да се нальоскаш?

Санди: Ъъъ, черпят хората. Почерпи и ти, бе кмете! Бъди човек! 

Кметът: Стига ти толкова! На краката си не можеш да се държиш.

Санди: Моога /взема и стъпва на един стол/ Виж, как мооога! /заглежда към тавана/ Много паюжина, бе кмете. Ти от предните избори не си я  обирал.

Кметът: Слизай от там!

Санди: Няма да сляза! Реч ще държа. Как мачкаш селската слива.

Кметът: /дърпа го/ Слизай, бе! Ще паднеш.

Санди: Нека падна, нека се убия! Да рекат хората,” За честта на сливата”. Паметник да ми издигнат. Обеща, че всички ще пият, а после само Гечо и Ленуца черпиш. Къде е равенството, питам аз, господин съдия.Равенство искам. И ракийка.

Кметът:/налива му/ Хайде от мен да мине една!

Санди: / слиза ухилен/ Много те обичам, кмете. Щото лесно се даваш.

Кметът: Ти, Санди, някога тавряз бил ли си?

Санди: /свива рамене/ Моооже, обаче не съм забелязал. Щом не съм забелязал значи не е хубаво. Щом не е хубаво, по- добре да не съм бил. Един живот се живее, кмете, защо да го хабя нахалост.

Кметът: Кажи за мечката!

Санди: Баба Пемзие я беше попресолила, ама с ракийката вървеше.  

Кметът: И ти ли яде?

Санди: Даааа!

Кметът: Яде?

Санди: И пих.

Кметът: /възмутено/ И пи?

Санди: /с достойнство/  И пях. /разпява се/ Ой мецо, мецо, мецо ромоле….

Кметът:/вика/ Защо?

Санди:  За твой хатър.Викам си, ако не пия, няма да пуснат бюлетина после за теб.

Кметът: Не те питам затова. Защо са изяли добичето без време? Нали с него се прехранваха?

Санди: /смее се/ Прехраниха се и за последно с баба Меца. /става сериозен/  Чули за новия  данук и викат “Ако не изядем мечката, данука нас ще изяде”.

Кметът: Че откъде толкова бързо са разбрали за данъка?

Санди: В малко село бързо се носи. Някой като почерпи, езикът се развързва.

Кметът: /ядосано/ Ти си го развързал. Разплямпал си се.

Санди: Мооже. Обаче, ти кмете, слабо го беше вързал. /заплаква пиянски/Кога отидох само мечата кожа беше останала. Горката баба Меца!

Кметът: /вика/Туй е саботаж на бюлетината. Санди, скоро викай пазвантина! Мамицата им катунарска  ще разгоня.

Санди: Недей, кмете! Хубави хора са катунарите. И ракийката им хубава.И мезето. Обаче баба Пемзие го беше пресолила.

Кметът: Пазвантина казах!

Санди: Недей, бе! И бюлетина щяха да пуснат за тебе. Само дето не знаят какво е туй. Яде ли се, пие ли се, или само кучетата разлайва.

Кметът: Отивай, или теб ще запра!

Санди: Добре де, ще го викам. Ама не си прав. И за сливата не беше прав.

Кметът тръгва заплашително към него и Санди избягва по сливата надолу.

Кметът:/бърше потта от челото си/  Как само се разлихтях!Душата ми кипна./въздъхна/ Тежко е да си кмет. Все на топа на устата се пъхаш. За другите. Зверове ниедни. Да не беше сълбата, остаях ги. Ама няма как. Трябва да ги влача подире си. Дето вика Гечо за полза роду. На нашия, де./пак въздъхва тежко/   Сега откъде ще намеря мечка?

На сцената излиза баба Мита, следвана от дядо Гуньо. Тя си носи стълба. Подпира я на кметството и с пъшкане се изкачва нагоре, дърпайки дядо Гуньо. Влиза без да чука, следвана от дядо Гуньо.

Баба Мита: Кмете!

Кметът се стряска

Кметът: Лельо, свако, що щете тука?

Баба Мита: Ще видиш ти, що щем.

Кметът: Ама как дойдохте?

Баба Мита: По сълба. Как другояче се идва в кметството?

Кметът: По моята сълба ли?(ядосано на себе си) Тю, забравил съм я пусната.

Баба Мита: (язвително) По моята.

Кметът: Че ти откога имаш сълба?

Баба Мита: Чи бая отдавна. Откак взеха да не ми пускат. Сълба, де. Сама съм си я ковала. Стъпалце по стъпалце. Сама си я нося. Сама си я турям. Щото, лелин, съм разбрала. Без сълба си за никъде. Нали тъй, Гуньо.

Дядо Гуньо: Чи кат си рекла.  

Кметът: Казайте сега какво ви носи насам!

Баба Мита: Разбрах, кмете, разбрах.

Кметът: Какво си разбрала, ма лельо?

Баба Мита: За резерватина, лелин.

Кметът: (кисело)  Бря, че как разбра?

Баба Мита: (сочи надолу) Там долу всичко се чува. Изулацията ти е слаба. И за резерватина се чу. Е, не всичко се разбра, ама на мен колко ми трябва. И на. Душата ми излезе да съм първа. Тичах, тичах. И по- бързо щях да съм тук, ама свако ти е много спънат в краката. Нали, бре?

Дядо Гуньо: Чи кат си рекла!

Кметът: Защо, ма лельо, толкоз си тичала?

Баба Мита: Да не ма изпреварят

Кметът: Не са те изпреварили. Ти първа ще ми поднесеш почитанията си.

Баба Мита: /презрително/ Почитания, глезотищини! Аз да не съм кокона Ленуца. За друго съм дошла.

Кметът:/разочаровано/ Е, нямало нужда да бързаш?

Баба Мита: А, знам си аз работата./тържествено/ Викам, да го нагласиш свако си за мечка.

Кметът зяпва от изненада

Баба Мита: Недей ма гледа тъй  шашардисано!Нали ще правиш реверватин за мечки.

Кметът: Е и?

Баба Мита: Пък мечка нямаш.

Кметът: Е и?

Баба Мита:  /сочи дядото/ Ей де я, мечката.

Кметът: Как тъй  мечка, лельо?

Баба Мита: Ей тъй на! Слушай леля си на акъл да те научи!

Кметът: Този акъл е много изкилиферчен.

Баба Мита: Ааа, недей да ма апонстрофираш!Светът веке ходи по по- изкилиферченото.Ти няма да са делиш, я. Бюлетина искаш.

Кметът: Че свако, завалията, е чиляк.

Баба Мита:  /свива устни/ Хм. Минал той покрай чиляка. Кат  заспи не мож го събудиш и с топ. Спи и хърка саде да е мечка.

Дядо Гуньо: Кой хърка?

Баба Мита: Ей го и глух на това отгоре. Де ша намериш друг  като него?

Кметът скептично прави физиономия

Баба Мита:  И най- налита на гнили круши. Щото дофтурката му извади сичките зъби, пък кога да му сложи нови, парите свършиха

Дядо Гуньо:/ зяпва/ Е, има  тук един кучешки

Кметът: Туй не го прави мечка. И аз обичам по- мекички круши.

Баба Мита: Хм, ти ша кажиш! Да знаеш как вонти. Нагласи го за мечка ти казвам!

Кметът: Недей тъй, ма лельо! Светът ще ни се смей

Баба Мита: Да са смей, бе! Щом си плаща ако ще да са пръсне от смях.

Кметът: Ма свако няма вид на мечка.

Баба Мита: Аз като му метна една меча кожа, ша добий. Имам една. От катуна я купих за една крина орехи. Викам пред пата си  да я слагам. Ама като чух за резерватина,  дърпам свако ти “Ей сега ти излезе късметя. На дърти години, мечка да бъдеш.”Метнах му мечата кожа, пък тя залепна връз него.

Кметът: Той трябва и да реве.

Баба Мита: А, в реването много го бива. Гуне, реви бре! Пореви на кмета!Иска да та изпита човека.На държанска служба ша та зема, я.

Кметът: Аз още не съм  си дал думата

Баба Мита: Е, каква чакаш тогаз?Аз ли да ти я зема? /пляска дядото/ Аде реви, де!

Дядото започва да реве немощно

Кметът: По ми мяза на котка

Баба Мита: Ти пък, на котка. /към дядото/ Аде реви като хората, че ще взема дилафя!

Дядото започва да реве по - високо.

Кметът: Абе почна да го докарва.

Баба Мита: Ша го докара той. Секи ден ша тренира. Ти само го вземи! /удря го на молба/ Род сме, лелин. И кръв ни върже, и бюлетина.

Кметът: Затуй щото сме род го вардя. Да не би другоселците нещо да му направят.

Баба Мита: Какво да му направят? Дърт чиляк. Те нали само ша  гледат?

Кметът: Знам ли ги? На другоселци вяра да нямаш.Да не го урочасат нещо?

Баба Мита: Аз ша му сложа един мускат. Таман по ша го аресват.

Кметът: Пък и от нашите. Бракониери да не го гръмнат.

Баба Мита: Не са бой! За всичко съм помислила. Ша го застрашовам.

Кметът: /нетърпеливо/ Ма лельо, ако го гръмнат кел файда ти е застрашовката. Няма да върне свако.

Баба Мита: Друг ша си намеря. Какво толкова? Млада съм още. Нъл тъй Гуньо?

Дядото клати глава на съгласие.

Кметът:/почесва се по главата/ Дядо Гуньо ти съгласен ли си?

Дядо Гуньо: Кое?

Кметът: Ти викам съгласен ли си?

Дядо Гуньо: Чи кат казва бабата!

Кметът: Е, хубаво тагаз. Като  направим резервата ще те нагласим за мечка. И без това друга не намерих.

Баба Мита: Обаче да е баш мечката.

Кметът: Баш мечката ще бъде.

Баба Мита: И мен да ме нагласиш за… какво беше онуй… за разводачка.

Кметът: Е, ти взе много да искаш. За разводач трябва  млад човек. Краката  да го държат.

Баба Мита: /размахва бастунчето си/Аз  имам бастунка.

Кметът: Не е само до бастунката, пъргави трябва да са краката.

Баба Мита: Чи да няма да бягам? Само ша развождам.

Кметът: Ако не са дълги краката, как /имитира я/ ша развождаш.

Баба Мита: Аз от баба си знам, лелин, да развождаш ти трябва дълъг език, не крака.

Кметът: И език, лельо, ала без крака не може. Краката са алфата и амебата на един разводач.

Баба Мита: Бе ти какво си се хванал за краката?/вдига обвинително бастуна си/ А, знам аз.Хвърлил си  око на балдърите на Ленуца. Не те е срам. Единсъзин такъв! Женен чиляк!

Кметът: /гузно/ Ти пък,  лельо! Краката трябват, щото  разводачеството не е лесна работа.

Баба Мита: Белким да не знам.Развождала съм. Стринка ти Цанка аз я разводих, че нейният много я дърмонеше.

Кметът: /маха с ръка отчаяно/ Ох,  не е думата за това.

Баба Мита: И тебе ша разводя, ако та сваря още веднъж да се въртиш около бардака на Ленуца.

Кметът: Добре. Ще те наглася. Както  кажеш,  тъй ще те наглася.

Дядо Гуньо: /дърпа баба Мита/ Мито и тебе ли ша  гласят?

Баба Мита: Аха, ама кметът много са дърпа.

Дядо Гуньо: Ей завалийката! Нагласи я, бе кмете! От петдесят години никой не я е гласил като хората.Късметят й все бяга. Дълги крака има гали ба.

Баба Мита: /сръгва го/Мълчи, бе! /към кмета/И съм разводила още...

Кметът: Нагласена си, бабо Мито, нагласена си за всякакви разводачески работи.

Баба Мита: /успокоено/ А тъй! И да ти река още нещо. Да земеш да си смениш икипажа.

Кметът: /гледа я недоумяващо/ Кое?

Баба Мита: Кое, кое, тез дето се въртят като въртоглави около тебе.

Кметът: Лельо, там нямаш думата.

Баба Мита: Щом подпирам от единия край сълбата, я имам. Да сиктирдосаш тоя пияндурник Санди и  да напъдиш Ленуцата. Из селото говорят, чи си  обърнал кметството на  кръчма и на бардак.

Кметът:  Рекох ти, туй са мои работи.

Баба Мита: Не са само твои. Селски работи са. Гечо не ти ли каза? Един параход потънал.Кой знай какъв  икипажа имал? Калпав като твоя. Пък парахода бил титан. Ама потънал.

Кметът: Нямай грижа, лельо! И икипажа ще сменя. И всичко, боже.А сега си върви!

Баба Мита: / тръгва, но пак се връща/  Пък Стоенчо да нагласиш….

Кметът се мъчи да  я изтика

Кметът: И Стоенчо ще наглася. И който речеш. Айде сега да си ходиш, че имам много работа!

Баба Мита: Аз на дядото всеки божи ден по едно гъшо  яйце ша му давам. Да може да реве. То май днес всичко от риването зависи. Нали тъй, Гуньо?

Дядо Гуньо: Чи кат си рекла! /на излизане/ Що ша гласи Стоенча? Той си има млада булка.

Баба Мита: Щото е кекаф като тебе. И  все друг трябва да го гласи.

Двамата излизат и слизат по стълбата. Тръгват си като я забравят. Кметът остава сам и се тръшва уморено на стола.

Кметът: /на себе си/ Ох, аман! Белята си взех с този резерват за мечки.Една мечка ще турим и тя - дядо Гуньо. Барем да беше Ленуца./замечтано/  Ух тая Ленуца, сърцето ми изяда. Като извий гръбнак на четири крака. Като се изтегне, ей тъй. Па като се  обърне по корем, сал да я галиш. Ммм, рахат. /идва на себе си/ Пък то дядо Гуньо

По стълбата се изкатерва Ленуца. Плахо чука на вратата.

Кметът:/с досада/ Кой ли ще е сега? Я някой да се глави за лисица,  я за  караконджул.

Пак се чука плахо

Кметът: /грубо/ Влизай де! Кара......

Влиза Ленуца

Кметът: /с променен ласкав тон/.... конджул такъв

Ленуца: /престорено срамежливо/ Ау, господин кмете,  аз чукам, чукам, пък никой не ми отваря.

Кметът:  Че то не ти прилича да чукаш, госпожице. По ти прилича да хвааанеш дръжката...

Ленуца: Ах!

Кметът: ..... да  стиснеш дръжката

Ленуца: Ах, ах!

Кметът: …. да  натиснеш дръжката

Ленуца: Ах, ах ах!

Кметът:…. и да разтвооориш….вратите.

Ленуца: /всеотдайно/ Че да ги разтворя.

Тъкмо да се прегърнат, Ленуца се дръпва

Ленуца:/ глезено/ Първом работата!

Кметът: Работата ли? /пее/ Любя те и хич не трая

Пускай ме веднага в рая!

Виж ме същий съм вулкан!

Искаш ли ме, ще се дам

Ленуца: Чакай, кмете, тъй не става!

Аз не съм ти дойна крава

Който иска трябва да плати

За разгонените си мечти

Кметът: Плащам всичко, бързо давай!

Само бюлетината не пожелавай!

Тя от теб ми е по- скъпа

Че в богатство ме окъпа

Ленуца: Бюлетината е много лека

Лесно лъже тя човека

После нищо му не дава

И със чест се подиграва

Аз с милувка си упивам

И с любов човек напивам

Работата ми е честна

А услугата чудесна

Кметът: /въодушевено/ Майната й тогаз на бюлетината. /хваща се за кесията/  Сто гроша стигат ли за работата?

Ленуца:/блъска го/ Другата работа.

Кметът: / с още по- светнали очи/ Някоя нова работа ли си изучила?

Ленуца: /важно/ Да. На мен  всякоя работа  ми идва отръки.

Кметът:/ухилено/ И от крака го докарваш

Ленуца: Уф пък и ти, кмете, все да ме засрамиш. На, изчервих се.

Кметът:/напада/ Така, червена ябълка, по те харесвам. Малее, не трая да захващаме работата.

Ленуца: /напомня/ Другата. Че ще взема да забравя, защо съм дошла и мадам ще ме понижи в длъжност

Кметът:/озадачено/  И в бардака ли има длъжности?

Ленуца: Ми да, нали сме  институция. Държанска. Нас с конкурс ни подбират. Не като тук в кметството. Всички сме с фише образовение.

Кметът: Твоята длъжност каква е, госпожице?

Ленуца: Фръцки с обществеността. Много съм експертна там.

Кметът: А, екпертна си, туй го знам. Обаче  чувам, че в последно време занемаряваш служебните си  задлъшнения и обязаности.

Ленуца: Бре!

Кметът: Бре, я! Фръцкаш се само пред Чуриката. Останалата общественост /сочи себе си/ я остаяш назад. Жалба ще напиша. Донесение

Ленуца: Недей и ти сега! Хляба ли искаш да ми изядеш?

Кметът: Не искам хляб. /шляпва я по дупето/ Ей туй козуначе искам.

Ленуца: Първо работата.

Кметът: /отегчено/ Добре, де! Давай да я свършваме тази работа, че да почваме другата!

Ленуца: Мадам заръча да ти река за резервата…..

Кметът: /бързо я прекъсва/ Местата за мечки свършиха./после вижда учудения й поглед и се усмихва/ Обаче за лисички ще се намерят. И за зайчета байчета./напада я/ Ух, Ленуцо…

Ленуца: Мадам  не иска работни места. У нас работа бол. И денем и нощем.  Не можем да насмогнем.

Кметът: Какво тогава? Айде по- бързо, че козуначето ще вземе да изстине!

Ленуца: Вика, да дари един червен фенер на резервата. Да им свети на другоселци. Да ги упътва.

Кметът: То хубаво да има  осветление, че много тъмно взе да става в селото, но да не се подведат другоселците, че е бардак и да погнат разводачката. Щото, Ленуцо, да знаеш, че разводачката е…..

Ленуца: …. баба Мита.

Кметът: /сконфузено/ Баба Мита.

Ленуца: Цяло село вече знае.

Кметът: И? Що приказват?

Ленуца:  Радват се. Викат “ Най- сетне се намери кой да нагласи баба Мита”.

Кметът: Радват се казваш. Одобряват.

Ленуца: Да, вервай ми!

Кметът: Ами не казват ли това, че дето ми е роднина…., леля де…

Ленуца: Казват. Викат “Трябва всички роднини на кмета да нагласим дето им е мястото.”

Кметът: Не ми звучи на радостно.

Ленуца:  На радостно е.  Загрижени са хората за родата ти.

Кметът клати глава учудено

В кабинета  нахълтва баба Мита без да чука. След нея върви дядото. Когато виждат Ленуца, баба Мита спира неприятно изненадана, а дядото се ухилва.

Баба Мита: Тая гюведия, какво ми са е разкиркертила тук? Аз какво ти рекох за икипажа?

Кметът: /мънка/ Ъъъъъ…

Баба Мита: Като гледам, на титана малко му остая да потъне.

Ленуца: / кокетно обидена/ Аз по работа.

Баба Мита: Знам я аз твоята работа. Само да развождаш този и онзи. Ама да знаеш кметът ма  нагласи аз да  развождам.

Ленуца прави презрителна физиономия

Баба Мита: Не ми са муцунясвай! То само с крака не става веке да те нагласят. И кмет трябва. Лелин.

Кметът: /раздразнено/ Да бе, лельо. Нали те нагласих, божем? И тебе и свако. Какво пак искаш?

Баба Мита:Сълбата забравих.  Един акъл, за кое по напред. Пък тая (блъска Ленуца) веднага я качила.

Ленуца: То пък една сълба. Да се пребия щях от нея. Фустата си закачих. И ми се отпори едно кюше.

Баба Мита: Отпорен ти е  на тебе акъла.

Ленуца: Аз все искам да те питам, кмете, защо не сложиш някоя по друга сълба. Ей тъй като стъпя на нея сама да ме носи до тебе.

Кметът: (тихо) Ще сложа, Ленуцо, иливатор за теб ще сложа.(към баба Мита) Вземай сълбата, лельо, и си ходете по живо по здраво.

Баба Мита: Да си ходя, лелин, ама още нещо забравих.

Кметът: Какво още?

Баба Мита:  Забравих да питам за платата. Нали уж ма нагласи за разводачка.

Ленуца: /смее се презрително/  Че то първо за плата се пита.Иначе човек си остава само с нагласянето.

Кметът: /разнежено/ Ей, ама сече ти пипето, госпожице.

Ленуца: Нали ти казах, че имам фишо образование?

Баба Мита  поглежда стреснато Ленуца

Баба Мита: Ами сегъ?

Ленуца: /присвива очи/ Сегъ, не знам. Трябва  хууубаво да си  поискаш. Белким кметът се смили  да даде това.... онова.....

Кметът: /към Ленуца/ И това ще дам и онова ще дам, Ленуцо. Всичко сал ти да речеш.

Дядо Гуньо: /възторжено/ И аз давам.

Баба Мита го поглежда ядосано

Дядо Гуньо: /страхливо разтваря скъсаното си елече към баба Мита/ На тебе, Мито. Глей само да не речеш!

Баба Мита: /затруднено/Аз все с точилката  си искам. Обаче веке ръката ме наболява.

Ленуца: Науката сочи по- лесни начини. Не откъм точилка, а откъм маниери да го докарваш.Откъм боядисване.

Баба Мита: /скандализирано/ Аульо, да са цапотя!

Ленуца: Ми да. Откъм  гиздене.

Баба Мита: Не ми е отвътре ма, Ленуцо.

Ленуца: То ще се гледа отвън.

Баба Мита: С точилката е къдя, къдя по- лесно.

Ленуца:  С точилка можеш да си докараш само лобут. Пък с другото -  грош, два, сто.

Баба Мита: /изненадано/ Сто? Аз толкова пара през живота си не съм пипала.

Ленуца: Аз всяка нощ пипам. /леко пипва джоба на кмета/ На и сега.

Баба Мита: Ти отгде ги знаеш тия неща?

Ленуца:  /въздъхва и вдига рамене / Имам фишо!

Кметът: Тя, Ленуцата, е много изучена Да нямаш и докторат, ма Ленуцо?

Ленуца: Тц. Докторат има мадам. Обаче  продължавам просветата си.

Баба Мита: И аз навремето исках да  уча, ма баща ми като рече да ма жени. Ей на,  безпросветна си останах. Една плата не мога да си докарам сега.

Ленуца: Ако речеш, аз ще те изуча как да си  я  докараш.

Баба Мита: Вярно ли ще сториш туй добро за мен?

Ленуца: Да.

Баба Мита: Що мари?

Кметът: / нетърпеливо/ Щото  е готова  душата си да даде за тебе, затуй. Пък ти само я пустосваш. Не ставала за икипажа.

Дядо Гуньо: Мито, като вземеш душата, дай другото на мене! Аз съм навикнал на отпадуци.

Ленуца му се усмихва предизвикателно, а дядото тръгва към нея. Баба Мита го хваща за елечето

Баба Мита: Къдя тръгна бе, голанин такъв? Белким да не знаеш, че душата е безплатна, а отпадука цяло имане струва. Събери някоя пара от резерватина, па тогаз рипай!

Ленуца се смее, а дядото се свива обратно.

Кметът: Лельо, ако се изучиш ще те взема в икипажа.

Баба Мита: /въздъхва/ Щом е за икипажа. /към Ленуца/ Почвай тогаз!

Ленуца: Първо, както ти рекох, трябва да се докараш. Фустата две педи да скъсиш.

Баба Мита: Че то тогаз кюлотите ще ми се видят

Ленуца: Ще ги събуеш

Баба Мита: Без кюлоти!?

Дядо Гуньо: /въодушевено/ Мито!

Ленуца: Тъй сочи науката.

Баба Мита: /въздъхва/ Е, щом тъй сочи! Обаче от толкоз наука ще взема да настина./мърмори/ Без кюлоти ще ми подухва.

Ленуца: Няма как. Човек за службата душа и кюлоти дава. Това трябва да ти бъде девиза. Душа и кюлоти.

Баба Мита: Като си рекла./мърмори/ Душа и кюлоти. Кюлоти и душа. Много знаеш,  ма Ленуцо!

Ленуца: Аз знам, ала мадам по знае.  Да дойдеш, бабо Мито, при нея един курс да изкараш. Да си експертна, кога пристигнат другоселците.

Баба Мита: Че да дойда./към дядото/Какво ми дойде до главата, Гуньо? На стари години курс да изкарвам. Какво нещо е нуждата?

Кметът: Хайде тръгвай, дорде не ти е минал меракът!

Ленуца: Хайде, бабо Мито!

Тръгват да излизат тримата

Дядо Гуньо: /на излизане/ Как ще го изкараш този кур, Мито, като не ти е в природата?

Баба Мита: Кой ти гледа сега природа? Важното е плата да има.

Завеса

Четвърто действие 

Пеньо и Цоньо седят в кръчмата. На другата маса надига шише Санди Ракията и ги подслушва.Минава покрай масата Ленуца и Пеньо я хваща за ръката.

Пеньо: /тъжно/ Няма да мога да ти купя гердан, Ленуцо.

Ленуца: Туй да ти е кахъра, Пеньо. Додеяло ми е от дрънкулки.

Пеньо: /ядно/ Обаче, топ ще купя. Към Гечо ще го насоча и връз Геча ще го изпразня.

Цоньо: Не се мърси, Пеньо! И неговата ще дойде.

Ленуца:  Гечо такова добро не заслужава. При мен ела, Пеньо, в бардака. Аз ще ти кажа топа къде да изпразниш, че да хване дикиш.

Пеньо:  /пуска ръката й и се хваща за главата/ Иде ми да си сложа въжето.

Цоньо: Дай си кураж, Пеньо!Въжето е най- лесната работа.

Пеньо: /проплаква/ Откъде кураж, бе Цоньо! Куражът свърши. Потъна. С онзи кораб титан потъна. Майкоо! Защо си ме родила с този пустий късмет?

Цоньо: Добре, че ние не сме били на него. Живи и здрави сме, ба Пеньо. Пак ще ни наспори. Ще посъберем.

Пеньо: Пак, пак. И пак   Гечо ще ни вземе парата.

Цоньо: /кротко/Парата затуй е. Да ти я зъмат.

Пеньо: То само от нас зъмът, бе Цоньо. Ние ли сме  баламурниците в туй село?

Цоньо: А! Не се тревожи, Пеньо! Баламурници колкото щеш. Ей тъй подредени в редичка. Баламурник до баламурник. Земята опасваме. 

Пеньо: Гледам  в наше село сме най- много. Как тъй, Цоньо?

Цоньо: Как, как? Господ се е смилил над наше село и ни е дал от най- хубавото. Пък на хубаво, душата на човек се обръща и все на добро гледа.А добрият човек, Пеньо, жив баламурник Като магнит привлича такива като  Гечо Шашмата.

Пеньо: Че Гечо нали е от наше село? Той за хубостите му душа няма ли?

Цоньо: Няма ба, мислиш да му е лесно?Кесията му пълна, а отвътре на празно дрънчи. Знаеш ли защо толкава ламти за пари, ба? Щото да си купи честта да седне веднъж при нас, баламурниците. Като равен с равни.

Пеньо: Ти да не го жалиш сега?

Цоньо: А, не. За оня ден жаля, когато той ще седне при нас, а ние няма да стнаем./ведро/Ти не си го слагай на душата, ба Пеньо! Като посъберем пак туй, онуй ще тръгнем. Ама този път  ще се вардим от Гечо Шашмата. Ще идем… Ще идем.....Къде да идем,  ба Пеньо?

Пеньо: Де да идем? Нас веке никъде не ни искат, Цоньо.  Дигнал е светът ръце от назе. Ей тъй се тръска. То само на небето, при свети Петър ни остана да одим.

Цоньо се заглежда в небето.

Цоньо: Ти остави свети Петър! Раничко ни е за него. Ами да вземем да идем на...... Марс.

Пеньо:/гледа го изумено/Как тъй на Марс?
Цоньо: Тъй. Ей, де блещука. Гаче ли знаци  дава. Вика ни.

Пеньо: /маха с ръка/ Изтрябвали сме му.

Цоньо: А, де да знаеш?  Сигур много работа има. Канали чувам копаели.

Пеньо: Ти сериозно ли, или се глумиш с мене?

Цоньо: Малко ли се глумиха с нас, та и аз. Да отидем на Марс, Пеньо! Какво друго ни остава?/пее/

Казват,че свършил ни вече куража

Казват надежда, че нямало веч

И че пустинен бил в село пейзажа,

а във душите настала е сеч

Пеньо:  Колко години тъй преживяхме!

Наши ни мамиха,  подло, без жал.

Колко години наивници бяхме!

И се превърнахме в жалък парцал

Цоньо: Казват, че тясна е вече земята.

Няма за всички власт и пари.

Трябва зверът да отключим в душата.

С кол да пробиваме всички мечти.

Пеньо: Тъй ли години напред ще живеем?

И ще ни мамят наши без жал?

Да си изправим главата не смеем.

Не аз не искам да бъда парцал!

Цоньо: Тъй че какво ни остава те питам?

Тъй ли ще гледаме този наш фарс

Свещ ще запаля чании да  викам

Нека да тръгнем веднага за Марс!

Пеньо: /вдига и той глава/ То  много е далеч, Цоньо.

Цоньо: Не е чак толкова. Барем се вижда. И от там тъй ще виждаме наше село. Да блещука.Блещук, блещук. Туй ще ни стига. Па кога вземе много да ни тегли, ще се върнем, ба. Колко му е? Тенчо, Марса близко ли е до нас?

Тенчо: Четох аз в газетата, бат Цоньо, че туй лято е най- близичко. От милион години тъй не е било.

Цоньо: Чуеш ли, Пеньо, късмет сме улучили.

Пеньо: Да ти пикая на  късмета! С подскачане ли ще го стигнем?

Цоньо:  Не, но може марсианците като ни гледат сиромашията  да се смилят и да дойдат.

Пеньо: С какво ще дойдат? С крилата на Тенчо ли?

Цоньо: /уверено/ С чании, ба. Тъй идвали, нали Тенчо?

Тенчо кима убедително с глава.

Пеньо: /скептично/ И ще дойдат само заради нас двамата?

Цоньо: А, що? И други може да тръгнат. Ленуцо, ти ще тръгнеш ли?

Ленуца: Къде?

Цоньо: На Марса. С чаниите.

Ленуца: /замисля се/ Че защо да не тръгна? /поглежда срамежливо кръчмаря/ Чуриката ако дойде.

Пеньо: На теб поне  тук не ти ли е добре? В икипажа на кмета си.

Ленуца: Ами, добре! Уж имам фишо образование и всякакви кетапи, пък не ме оценяват. Сливата е по на почит от мен. /замечтано/ Ще отида на Марс  и ще си направя свой бардак. Обаче няма да бъде като тоя тук. Навсякъде ще блести от чистота. Ще карам всички да си изуват цървулите и да си остават говедината навън. А вътре всички ще бъдат равни. Кой сиромах, кой чифликчия, няма да правя разлика. Всички ще са еднакви пред любовта. Даже нова хипикратова клетва ще измисля.

Цоньо: Че то, Ленуцо, като те слушам няма да е бардак, а сарай.

Ленуца: Може. Сарай на любовта. Тъй ще се вика. Само Чуриката да рече да дойде с мен.

Пеньо: Тенчо, от бардак сарай става ли, бе?

Тенчо: Става, защо да не става? То е според хората. Хората, бат Пеньо,  и бардаци могат да правят и сараи. Като да не знаеш, че едно време нашето село е било сарай.

Пеньо: Посмали малко, Тенчо!

Тенчо: /към останалите в кръчмата/ Вярно ви думам. Дядо Матейко ми разправяше. Знаете ли го дядо Матейко?

Пеньо: Дето миткаше насам, натам.

Тенчо: Та той ми казваше.” Чедо, нашето село не винаги е било бардак. Отдавна, много отдавна дошло златното лето.

Пеньо: Нашият кмет де бил?

Цоньо му прави знак да мълчи. Всички наобикалят Тенчо да слушат.

Тенчо: И наспорило. С каквото се заловяли нашите все било на беркет. На хората им поникнали крила и захванали да се учат да летят.   През туй лето станало най- голямото чудо. Господ ни  избрал да ни дари с писмо и калем. Тогава нашето село станало сарай. От най- личните. Щото богатството е заровено в душата на човека и сал с писмо и калем може да се разкрие.

Пеньо: И  после дошли Гечо и кметът.

Правят му знак да мълчи.

Тенчо: Кой откъдето додел ни се кланял и дивял. А нашите пълнели шепи и на всички давали разум и мъдрост. Не се скъпели. Щото знаели - има ли разум и лето ще има. Златно.

Цоньо: И после? Какво станало после, ба?

Тенчо: После летото свършило и  дошла зимата. Много дълга била тази зима. Свършване нямала. Пък нашенци са навикнали на слънце и все топлото търсели. Да оживеят. Сарая подпалили да се сгреят на огъня му, а когато само пепел останала, посегнали ракийката да ги сгрее. Ракийката ги сгряла, но и ги упила. От тогаз, та досега. Тъй разправяше дядо Матейко.

Цоньо: Той не умря ли, ба?

Тенчо: Умря. Замръзна. Поискал му един антерийката. Казал- за детето. Мръзнело сиротото.И дядо Матейко я дал.

Цоньо: Добро е сторил.

Тенчо: Глупост е сторил. Онзи нямал ни дете ни коте. Продал антерийката. За ракийка.

Пеньо: /удря по масата/ Защо се продаваме за ракия, господи? Защо ербабщината  само в кръчмата  вадим?

Цоньо: /кротко/ Защото сме човеци, Пеньо. Не сме марсианци.

Ленуца: Значи бардак не става от  любов, а от пиянство?

Пеньо: Бардакът, Ленуцо, от всичко става. Кога  хитрост попадне в ръчичките на Гечо,  на хищна хиена става. Кога власт попадне при кмета,  курва става. А кога ракия попадне у Санди /замисля се/…

Ленуца: Какво става?

Пеньо: Нищо. От нея нищо не остава.

Тенчо: Дядо Матейко, все казваше, че няма сявга да е бардак. Подир зимата идва пролет, а после лето. Само дето някой трябва да разбуди нещата. И все камбана търсеше. Да бие клепалото.

Пеньо: Камбана ли търсел? Камбаната е у кмета. Насадил си патките в нея, патенца да люпят.

Тенчо: Тя, тая камбана е друга. За нищо не става. Език няма. Дядо Матейко търсеше оная, дето има глас. Силен. Дето от нея се лети.

Цоньо: До Марса ли, ба?

Тенчо: И до Марса. Аз все се мъча да литна, а не мога. Види се гласът на камбаната ми липсва.

Цоньо: Щом не я е намерил по земята дядо Матейко, сигур е на Марс. Да идем, ба Пеньо. Докато копаем каналите, може да намерим камбаната.  

Пеньо: Само като стигнем да не ни накарат нещо друго да правим. От тука го виждаме канали. Да не са дувари, Цоньо?

Тенчо: Не вярвам. Който може да лети, не е шашмаджия. Иначе господ няма да му даде крила.

Цоньо: И чаниии.

Пеньо:Ами марсианците няма ли да се сърдят, че им вземаме хляба?

Цоньо: А, какво ще се сърдят? И те са хора.

Пеньо: Хора, ама зелени.

Цоньо: Зелени ама хора.Даже може да са по- хора. Гостоприемни. Виж как с чанията си идват!

Пеньо:  Добре, да идем. /става с въздишка/ Да си стегна бохчата. То в нея сал дупките останали, ама да има на границата къде  марките  да лепят.

Цоньо: Вземи си и абичката! Казват голям студ било навън земята. Да не вземем да се вкоченим, та марсианците да ни помислят за кютуци.

Пеньо: Навикнал съм на студ, Цоньо. Знаеш ли колко съм спал по горите?Ама на мръсотията  не можах да навикна./удря се в гърдите/ Ей, на таз мръсотия не можах да навикна.

Цоньо: Там сигур  по- няма мръсотия. Щом кракът на Гечо Шашмата още не е стъпял на Марс.

Пеньо: Отде знаеш, че не е стъпял? Да не  вземе да ни пресрещне и пак пари да иска?

Цоньо: Гечо Шашмата по будалите ходи. А на земята будали колкото щеш. Свършване нямат. Защо му е Марс?

Пеньо: Като викаш да вървим тогава. То каналите не са трудна работа. Аз едно време окопи съм копал. Да видиш ти как се копае спечена земя с джобно ножче.

Цоньо: Тенчо, ако намерим камбаната,  колко пъти да ударим клепалото?

Тенчо: И аз идвам с вас. Отивам крилата да взема.

Ленуца: Пък аз фенера.

Всички се надигат един по един. В кръчмата остава само Санди.

Санди:  Тъй ли ми се счу, или кметът марсианци ще посреща. Да ида да му кажа!

Завеса 

Пето действие

Кметският кабинет.

Гечо Шашмата и кметът си говорят.

Кметът: Викам ти, депутация дойде при мен.

Гечо: Че как дойде?

Кметът: Как, как! Ей тъй, по сълбата.

Гечо: Ти тая сълба нали я криеш, бате?

Кметът: Крия я, ама тоя път я бях пуснал.

Гечо: И защо тъй?

Кметът: Защо, защо? Заради Ленуца, на.

Гечо: Тая Ленуца ще ти изяде бюлетината. Бате, аз колко пъти ще ти казвам, че кметството не е бардак.

Кметът: Не бе, Гечо, Ленуца чаках да  ми обади това онова. Нали е фръцки с обществеността?

Гечо: Ще ти фръцне тя главата на теб.(чуди се)Да остави сълбата! Луд човек.

Кметът: За малко, бе Гечо, за един миг.

Гечо: Казват хората- един миг невнимание, цял живот наказание.

Кметът: Аз де да зная, че ония долу само туй чакат. Викам си, сигур само кротко си пият ракията, пък те...

Гечо: Ами, кротко. Дебнат сълбата да докопат.

Кметът: И защо им е тя бе, Гечо? Виж колко е паянтова. Де да беше иливатор! Иливаторът, съм чувал, сам вървял. Ей тъй само стъпяш и той те понася нагоре, нагоре- няма връщане назад. Пък по тая сълба сам трябва ката ден да се катеря. Изморих се веке. Охтиката ме хвана.

Гечо: (присмехулно)Че откажи се, бе бате! Дай я на ония долу!

Кметът: Не мога, Гечо. Дадено ми е да я вардя.  Води ми се.

Гечо:(назидателно) Тогава си я варди. Хубава, лоша, да не останеш без нея.

Кметът: Не е леснотия да я овардиш. И ти, Гечо, ме поставяш в затруднение. Едвам усмирих депутацията. Без малко да счупят сълбата. Излъгал си ги, че ще ги караш нам къде си, нам защо си. Пък само си им обрал паричките и си ги зарязал..

Гечо: Бате, аз какво съм крив, че  ми се навират  в ръчичките.  Да не съм от дърво. И аз човешко нося.

Кметът:Носиш ти. Нищо не носиш. Саде вземаш.

Гечо: Вземам само от будалите. На от теб вземам ли? /кметът кима доволно/ Бате, ти що не вземеш да ми дадеш илядо  лева? Ще ти ги върна с горница. Надушил съм една далавера.

Кметът:/ласкаво/ Ти само за далавери мислиш.

Геча: Че за какво друго? От какво друго се живей, бе бате? От какво друго се богатей?

Кметът:/мисли/ Де да знам? /вади пари, строго/На ти, ама да е за последно.

Геча: За последно, бе бате. Кога съм те лъгал? 

Кметът: Чакай! Как да замажа работата, когато дойде пак депутацията.

Гечо: Няма да  дойде. Ще пореват, пореват малко и ще  преглътнат. Знам си  знам стоката. Куражът им само до слюнката стига.

Кметът: Онзи кораб, титанът де, наистина ли потъна?

Гечо: Де да знам? Сигурно. Те, титаните бате, лесно  потъват./замисля се/ Няма келепир  да си титан. 

Кметът: В село веке говорят за резервата. Едно ме стяга сърцето само. Истинска мечка не можахме да намерим. Да мръднем по горите и да потърсим!

Гечо: Ей сега, я! Те, мечките, нас чакат.

Кметът: Ама иначе ще излезе много калпава /преглъща/ шашма.

Гечо: Прав си. С нещо друго трябва да напълним резервата. Нещо  по- невиждано! Да замазва очите.

Кметът: Да, ама какво? Нищо не ми идва на ума. Саде да съм паднал от Марс.

Гечо: /радостно/ А, марсианци! Марсианци, бе бате.

Кметът: Какво за марсианците?

Гечо: Резерватът да бъде за марсианци.

Кметът: Че то марсианци няма. Никой нито ги е виждал, нито ги е чувал.

Гечо: Анджек, де. Резерват за марсианци.Чудо невиждано.

Кметът: Чак толкоз още не сме лъгали хората.

Гечо: Затуй ще повярват.

Кметът се замисля, после идеята му харесва.

Кметът: /потрива ръце/ Ще рекат, щом марсианците са му дошли на краката на кмета, заслужава бюлетината.

Гечо: Заслужава я!

Кметът:  Те сигур са дошли бюлетината за него да пуснат. Че той е много оправен. Днеска резерват, утре китайски дувар, в други ден айвелова кула. /разсъдливо/Не. По- добре да не се сещат за айвеловата кула.

Гечо: /смее се/  Бая пара надушвам в тази работа.

Кметът: Ще натирим баба Мита и  ще сложим Ленуца да развожда. /възкликва/ Ух, Ленуца!

Гечо: И нищо да не видят, пак ще са доволни. Ленуца ще ги наглася.

Кметът: И като питат: “ Де го марсианеца?” Тя ще казва: “Иии там, скрило се е  гогоройчето. То тъй лесно не излиза. Има си адети завалийчето. Марсиански.” И дорде чакат да излезе, ще дойде време за друга бюлетина. Пък после друг резерват ще направим. За  меркурианци. За нептунянци. Я колко светила има на небето. Гечо, да отпечатаме още бюлетините. И марсианците ако рекат да пускат..

Гечо: /напомнящо/ Бате..!

Кметът: Уф чак аз повярвах. Какво остана за селото? 

Гечо: Тъй. Аз ще отида да пусна слуха. Ти да прибереш сълбата.

Излиза

Кметът:  Ще ни докара тая сълба беля на главата. Мисля да я махна веке.  Иливатор да сложа. По ще мяза на кметството.Да ама ония отдолу само иливатор чакат. Да се юрнат към кметството, гаче ли им е  бащиния. Не не ми трябва тази работа. Защо да не ми трябва? Само аз ще знам как се пуска иливатора И ще го пускам за който си искам. За Ленуца например. Ах, Ленуца, кога ли ще дойде, че да ми се фръцне, тъй както дипломата й сочи. Изпратих й аз хабер одеве да дойде. Що ли още я няма?

Чука се 

Кметът:/ласкаво, тъй като мисли, че е Ленуца) А влизай де, кара…

Баба Мита влиза заедно с дядото си. Тя е коренно променена с дрехите на Ленуца. Гримирана и разголена. Кметът се стряска като я вижда.

Кметът: /ужасено/… конджул такъв!

Баба Мита не обръща внимание на уплахата на кмета.

Баба Мита: /ентусиазирано/ Виж ма колко съм красотна! Изучена, нагласена и зографисана.

Кметът:/прекръства се тайно/ Въх боже, на тоя зографина трябва ръцете му да счупят.

Баба Мита: Туй синьото, по зъркелите,/сочи очите си/  не е от бой. Лазур небесен./към дядо Гуньо/ Гуне, стои ли още лазура?

Дядо Гуньо: Стои, Мито, ама е малко./тихо / Да бях млад, сопата да развъртя, щях по - веке да ти сложа.

Баба Мита: /издава устни напред/  И този гюл трендафил вика да бъде откъснат.

Кметът: Попреминал ми се види.

Дядо Гуньо: Щото съм го откъснал бая отдавна.

Баба Мита: / не ги чува/ Сега като съм толкоз красотна и изучена, ша ти искам по – голяма плата./закачливо/Щото лелин, разбрах.

Кметът: Какво си разбрала, лельо?

Баба Мита: За марсианците. Разводачка на марсианци демек ша бъда.Порасна ми работата чак до звездите.

Кметът: /на себе си/ Бравос, Гечо е пуснал слуха. Брях, колко бързо се е разнесло.

Баба Мита:  Та си викам, лелин, да вземе свако ти да го нагласим за марсианец.

Кметът:/плесва се по главата/ Марсианец! Одеве за мечка, сега за марсианец. Спри се,  ма лельо!

Баба Мита: Няма спиране! Веке съм изучена. Интусиазма ма тресе.

Кметът: Отгога тъй?

Дядо Гуньо: От снощи. Комшиите викат, заразно било. Ма от кого е прихванала не знам. От тебе трябва да е, кмете. И ти като чуеш за бюлетина тъй са тресеш.

Кметът: Добре, де, дядо Гуньо, ти искаш ли да си марсианец?

Дядо Гуньо: /вдига рамене/Чи кат казва бабата! Аз толкоз години къй ли не съм бил. И кондурджия, и  ябанджия, и гемеджия. Та сега един марсианец да ми са опре.

Кметът: /към баба Мита/ Май дилафя е играл?

Баба Мита: Аульо, кмете, обиждаш ма. Аз съм веке изучена. Зафърлила съм и дилафя и точилката. Душата с памук я вадя. Па като няма памук- с калчища./нарежда/И да нагласиш свако си за баш марсианец. Да не даваш първото място на ония, зелените. Тъй де, резерват, резерват, но нашите си хора първом трябва да нагласим.

Кметът: /дърпа се/ Не му е мястото на свако там. Сред чуждите. Виж, кога го нагласяхме за мечка ставаше. Защото мечките са наши. Но сред чужди…?

Баба Мита: Анджек! /поверително/ Как ще оставиш резерватина без свой чиляк? Кой ще ти обажда какво си говорят ония зелените? Може нещо  я против тебе, я против бюлетината.

Кметът: Че той марсиански разбира ли?

Баба Мита: Разбира я, как да не разбира. Има няма петдесет години се водим. Ако не разбираше да съм го оставила досега. Ей на, аз и антенки съм му взела. От катуна за една крина орехи.

Кметът: Май тази година много орехи имаш?

Баба Мита: Орехи имам, ама чейне нямам, та затова ги раздавам. Да знаеш и на цвят ша  докарам свако ти,  като го бухна в зеленясалия геран

Кметът: Лельо, ти тоя човек не го жалиш.

Баба Мита: Нямам пари за жал, лелин. Мене кой ма жали? На дофтура отида, изпразвай джоба, на фурната да се спра пак пари искат. И с  тоя курс се охарчих, не ти е работа. /въздъхва/ Барем не съм вече проста и грозна.

Дядо Гуньо: Едно време не бяха толкова скъпи куровете, кмете. То сега кожата ти съдират.

Баба Мита: Добре че ма пуснаха да се очупя  в бардака, та си върнах харчта. /плесва дядото/ Да съм го жалела! /към кмета/ Ти си млад, сили за  жал имаш. Аз нямам.

 Санди се изкатерва по сливата.

Санди: Кмете, да знаеш какво чух в кръчмата?

Вижда баба Мита. Спира се стъписано. После се ухилва.

Санди: Бабо Мито, туй ти ли си?

Баба Мита: / на дядото/ Виках ти, Гуне, че няма да ма познават./нежно/ Аз съм, Санди. Ама не съм баба Мита.

Санди: Ами коя си?

Баба Мита:/Пее/ Вече съм кокона Мита

тъй ще казваш, ако някой пита!

Виж ме как съм пременена,

зографисана и нагласена!

Ето ме кокона Мита!

Перла във морето скрита

В селото съм първа хубавица

Скромна, тиха гургулица

Дядо Гуньо: Мито, ще ти викам гърла

С тез очи си много върла

Виж го Санди как те гледа!

Виж муцуната му бледа!

Баба Мита: /към Санди/Либе, скоро ще съм твоя

Ще го разглася чрез вестовоя

Ах, ще фръкна като стичка

На душа съм си момичка

Санди: (смее се) Бабо Мито, ти да не си се наквасила отзарана.

Баба Мита: Накваси ма ти снощи. Като летен дъждец ма накваси.

Санди: Ей, кмете, ама какво й става на  баба Мита?

Кметът вдига рамене.

Баба Мита: /въздъхва/ Санди, Санди,/срамежливо/Като да не знаеш?

Санди: /подозрително/ Какво да знам?

Баба Мита: Е, па снощи ние двамата туй, онуй…..

Санди: / изведнъж се сепва/ Какво туй, онуй? Кмете, я сипи да му цапна едно!

Кметът: /недоволно/  Ти пак я подхвана твоята

Санди: /тропва/ Сипи, бе! Не се май!

Кметът му сипва изплашено. Той я изпива на един дъх

Санди: Бря, за малко да изтрезнея. Знаеш ли как се шашардисах?

Баба Мита: /ласкаво/ Замязах ти на Ленуца, а? /шепне му/ И снощи ма взе за нея.

Санди: /страховито/ Кмете, дай дамаджаната!

Кметът: Чак дамаджана пък и ти. Голяма глътка ти се е отворил.

Санди: Давай я, кмете! На живот и смърт е.

Баба Мита: Не са бой!Аз само на вид съм като Ленуца. А на душа съм чиста, чиста, вода ненапита./поправя се срамежливо/ Маалко напита от снощи.

Санди:  Колко пих?

Баба Мита: Нали ти думам? Маалко. Ама на мене, любе, ищаха ми за любов се  отвори. Зее като една ненаситна дупка. Чака да я напълниш.

Санди: Да чака.Мен ми се затвори. До гроб ми се затвори.

Кметът: Какво щеше да кажеш за кръчмата?

Санди: /вдига рамене/ Забравих. Гаче ли марсианците ми изпиха акъла отведнъж.

Надига отчаяно празното шише.

Кметът: Тебе ракията ти пие акъла.

Дядо Гуньо: Казвали са ми, че пиянството затрива чиляка. Дойде време и аз да видя.

Навън се чува. глъчка

Кметът: Каква е тази гирултия?

Баба Мита поглежда през прозореца

Баба Мита: Аульо, Тенчо Икара. Накачулил се е с перушина, идиотина му с идиотин.

Всички се струпват на прозореца.През това време Тенчо влиза. На раменете му има крила. 

Санди : /тъжно/Ракийка носиш ли, Икар? Кметът я свършил.

Кметът: Каква е тази перушина,  Тенчо?

Тенчо: Криле, кмете, не познаваш ли?

Кметът: Е, що ти са? Да няма да фръкнеш?

Тенчо: Знам ли? Все се опитвам, та може да даде бог......

Кметът: Че защо ти е да хвърчиш, Тенчо? Нали има сълби?

Тенчо: Сълбите не стигат до там дето искам аз. До сайванта стигат, до сливата стигат, до кметството....

Кметът: Е, щом до кметството стигат, какво по вече искаш?

Тенчо:  До висинето искам.

Кметът: (подозрително) Твоето висине високо ли е?

Тенчо: Високо е. Там дето и ти не си стигал.

Кметът: Не съм стигал, щото не съм искал. Ей на, като си набуча някое перо ще хвръкна.

Тенчо: То не е само до перата. И до душата е.  На едни души господ им е отредил да са хвъркати, а на други лъзгати

Кметът: Какви?

Тенчо: Да се лъзгат значи. На лъзгатата душа илядо пера да набучиш, няма да полети. Щото е лъзгата.

Баба Мита: И като хвръкнеш, Тенчо, сигур  тутакси ще отлетиш от наше село.

Тенчо: Ами. Първо ще науча и нашенци да летят.

Баба Мита: Да ма  научиш и мене, Тенчо. Да хвръкнеме ние двамца със Санди.

Дядо Гуньо: И да се не видите гиди  макар.

Санди: Аз веднъж да хвръкна, немой ме видиш вече.

Кметът: (тихо) Този е опасен. Ще вземат другите да се поведат по акъла му и ще хвръкнат. Те че няма да тръгнат след  Тенчо, няма. Ще похвърчат, ще похвърчат и в кметството ще кацнат. Пък подът прогнил. Няма да издържи. И ще тупнем всички, там долу, като гнили круши. То на тях нищо няма да им стане. Сефте са падали. Ама аз. Не съм навикнал там долу. Кръвното ми е ниско.( Замисля се). Да му резна крилцата трябва на тоя Тенчо.(към Тенчо) Тенчо, ти нали беше даскал, преди да затворим даскалото.

Тенчо: Бях, кмете.

Кметът: Вземи да свалиш тези пера, пък аз писар ще те направя в кметството.

Тенчо: Не става, кмете, крилата си не свалям.

Кметът: Че защо?

Тенчо: За всеки случай. Да съм приготвен.

Кметът: За какво да си приготвен?

Тенчо: Ако рекат да ме оставят марсианците. Ще летя след тях.

Баба Мита: /обезпокоена/ А? Те няма ли тук да останат, ваджишките?

Кметът: Тенчо, ти не си наред с акъла от толкоз падане.

Тенчо: Без падане няма летене, кмете.

Баба Мита: /дърпа кмета/Нали каза, лелин, че завалийките тук ще стоят. В резерватина.

Кметът: /мъчи се да се отскубне/ Казах, бе лельо! Тук ще седят. Къде другаде ще идат? Че то който влезе в наше село, измъкване няма.

Баба Мита: /успокоено/ Добре. Щото, викам, тъкмо се нагласихме със свако ти.

Санди: /плесва се по главата/ А, сповних си, кмете, какво говореха в кръчмата. Марсианците щели да идват. Сигур са чули за кметската слива. Де да знаят, че си изцоцал ракийката. 

Тенчо : Дойде време и крилете да потрябват. Пък хората не вярваха. За гламав ме имаха. Викат “Тенчо, Тенчо не е време за Икари. Икарите, Тенчо, от високо падат и главите си чупят.

Кметът: Значи ти мислиш, че ще дойдат марсианците и ще те вземат обратно с тях.

Тенчо : Не само мен. Цялото село ще вземат в чинията. Ама ако няма място, аз с крилата ще махам. Цяло село е това. Голям калабалък.

Баба Мита се щура между единия и другия да чуе по добре какво си приказват.

Кметът: /на себе си/ Тоя Гечо много се е увлякъл. Сигурно вече пари събира за билет до Марс./високо/  И кой ги пуска тия прости приказки?

Тенчо:  В кръчмата тъй казват.

Санди: Да не  даваш ракийка на зеленкавите, кмете! Кой знае, къде ще блъснат чанията като понаправят главите. 

Кметът: /към Тенчо/И ще ви вземат?

Тенчо: Що да не ни вземат? Като  ни видят  резервата и китайският дувар няма да ги спре.

Баба Мита: /заплашително/Ама няма ли да има резерватин?

Кметът: Ще има, бе лельо. Тенчо, кой ще  тръгне след марсианци?

Тенчо : Всички.  Цяло село се готви да тръгва. Бохчи стягат, покъщнина вържат.

Санди: Казвам ти, не давай ракийката! Отговорност за селото носиш. Ще се блъснат някъде. Ще изпотрепят народа.

Кметът: / към Тенчо/Абе не ме кръщавай ти мене!

Тенчо : Ти добре че си кръстен кмете, щото и попа тръгва.

Баба Мита: С попадията ли?

Тенчо : С нея

Баба Мита: /към кмета/ Слушай, лелин, я ти да се разплатиш със свако си за службата и ние да си ходим

Кметът: Какво има да му плащам? Аз да не съм го назначавал

Баба Мита: Не си, ама обеща. Ние за твоите обещания плащахме четири години. Плащай и ти сега!

Кметът: Като е така, от утре да застъпва на служба. На марсианец да се маймуджали. Пък за плащане ще говорим, когато му дойде времето.

Баба Мита: Значи никогиж. /ядосано/Не ща ти службата, не ща ти грошовете. И аз тръгвам.

Кметът: Къдя, ма лельо?

Баба Мита: Подир селото, къдя?/към Санди/ А ти/тихо/ либе? 

Санди: /изпъчва се/ Аз съм патриот. Тук оставам.

Баба Мита: /колебливо/ Че да остана и аз. Кметът може да ма нагласи за патриот.

Дядо Гуньо: Ако не е кмета и Санди става да те наглася, Мито.

Санди: Ти, бабо Мито, върви! Не може без теб. Кой ще ги развожда там? Аз по някое време ще дойда /тихо/ кога гибирдясам.

Баба Мита: /всеотдайно/ Ша чакам.До гроб, Санде. /към Тенчо/ Кога тръгват чаниите?

Тенчо:  Скоро. Та аз викам, кмете, да ми дадеш....

Кметът: / нервирано/ Какво да ти дам?

Тенчо :Викам да ми дадеш кръщелното.

Кметът: Що ти е? Нали тръгваш на майкинта си?

Тенчо :  Кой знае, може там да ми потрябва? Аз не съм лош човек. Нали не съм лош, ма бабо Мито?

Баба Мита: Не си, не си.Обаче не знаеш как да се нагласяш.

Тенчо: Та си викам. Може да даде бог някоя добра марсианка да срещна. Тъй де, и дядо поп ще е там. Ще ни венчае. Ама без кръщелно как?

Баба Мита: Не може без кръщелно. Санде, туй патриотите са загубен народ. Ела с мен на Марса! Да видиш какво съм научила. Ленуца ряпа да яде.

Санди: Как можа всичката ракия да изпиеш, кмете? Не ти ли дожаля?

Кметът: / на Тенчо/ Ти си луд, бе!

Тенчо : Е, и да съм луд. Може там на лудите чест да сторват.Щото в главата им е все да летят.  Кръщелното да взема аз за всякой случай. Та като отидем на Марс….

Кметът:  Притрябвали сте им на марсианците.

Тенчо: Що да не им трябваме? Работни сме, сече ни пипето. Е, селото не опазихме, ала то е, защото сме много хрисими. От толкоз хрисимост чак бог ни обърна гръб. И дядо поп тъй вика. “Загубихме бога, ей. Да тръгнем! Белким го намерим отново”. Та ти да ми дадеш кръщелното. Кой знае късметя ми къде е?

Дядо Гуньо: Да вземеш и на мен да извадиш едно кръщелно, кмете. Ама гледай годинките да ги понамалиш.   

Баба Мита: /пляска го/ На теб що ти е, дъртофелник, такъв. Нито си зографисан, нито си изучен. Марсианките няма да те погледнат.

Дядо Гуньо: За всякой случай.

Баба Мита: Ще ти дам аз един всякой случай. /хвърля разнежен поглед към Санди/ Да не беше Санди тук.

Санди: Икар, ти ракия у вас имаш ли?

Тенчо : Намирва се по някое шише.

Санди: Ами ще я вземаш ли там?

Тенчо : Как ще я нося?

Санди: Да бе, как ще я носиш?

Тенчо : Каза някой, въздух нямало там. Че то и нашият е на свършване.  Пък ние ще свикнем да не дишаме. С малко ли неща свикнахме? Друг вика, пътят бил много.Много, много, но щом има кой да ни иска, ще го вървим. Трети се коси, ще ни водят марсианци. Марсианци, марсианци, обаче към звездите им е пътят. Напатихме се нашенци, все към блатото да ни тикат.Да, обаче били друговерци Поганци значи.  Е, що? Може вярата на марсианците да е друга, но да е човешка. И тъй си говорим, въздишаме. Не му е лесно на човек родното си село да напусне. Трябва да е изпаднал в голямо безпътие.

Кметът: Брей, брей, брей, че толкова ли е лошо в наше село, Тенчо. Ти ще кажеш сега, че кметът ви за нищо не става.

Тенчо : Ставаш, кмете. За бостанско плашило ставаш. Кога гаргите населят селото.

Кметът: Аз, Тенчо, тебе ще главя за бостанско плашило. Да махаш с тези перушини. На ти кръщелнто и ми се махай от главата!   

Тенчо излиза. На излизане падат няколко пера.

Санди: /тръгва след него/Икар, да ми дадеш ракията, ако няма да я ползваш. Ще е грехота да се развали.

Баба Мита: /тръгва след Санди/  Как ще ма прежалиш, Санде?

Дядо Гуньо: /тръгва след баба Мита/ Не се давай тъй лесно, Мито. Остани си със Сандя! Един път късметят каца на рамото. Белким ще го изтървеш заради едно светило.

Кметът: /вика след Тенчо/Оскубаха ти се перата, ей./ на себе си/ Тоя Гечо! Много акъл има в него, обаче е попресолил мандажата. Ще има да го кастря.

Чука се. Кметът се оглежда с подозрение и не знае какво да очаква.

Кметът: Ей не махнах и аз сълбата! Влизай, влизай,  който и караконджул да си!

Влиза Ленуца

Ленуца: Чук, чук, чук.

Кметът:  /с облекчение/А ти ли си, Ленуцо?

Ленуца: Фръцките с обществеността пристигат.

Кметът: От тая сутрин само на фръцки ми върви. Да си чула да се говори,   хе, хе, нещо за марсианци?

Ленуца: Еми, кой не го е чул?

Кметът: Белким да вярваш?

Ленуца: Че как да не вярвам? Даже мадам  ни води  курс.

Кметът: Какъв курс?

Ленуца: Кама сутра по марсиански.  Да сме подготвени. Затуй съм дошла, кмете. Да ми върнеш фенера, дето ти го дадох за резервата. Мадам ще го сложи на покрива. Първо при нас да кацнат.

Кметът: На покрива? На бардака?

Ленуца: Ми да, къде другаде остана свястна държанска институция?

Кметът: Кметството е по-  държанска.

Ленуца: Бре, кой го държи?

Кметът: Бюлетината, бюлетината го държи.

Ленуца: Хм, бюлетината. Белким да не знам каква е проститутка. И даже няма фишо образование. На такива им викаме курви.

Кметът: Може да няма фишо, обаче  служи на народа.  Фръцка се  накъдето й каже.

Ленуца: Че и  бардака служи на народа. Мъжкия. И  доволен остава този народ. Пак идва. Пък твоята бюлетина само я псуват.

Кметът:  Както и да е,  фенерът се конфискува. На  кметството ще го сложа. Да не сбъркат институцията хората.

Ленуца: Не може тъй.  Ма не е демократично.

Кметът: Обаче е прилично.

Ленуца: /ядосано тропва с крак/ Затуй не идват другоселци. Когато влязат в кметството и ти видят сурата, повече кракът им не стъпя тук. Мадам вика - да идваха първо в бардака, досега да се е замогнало цялото село. И Чуриката тъй вика, че  кога марсианците дойдат, ще се свърши с твоята бюлетина. На Марс ще я отнесат.

Кметът: Чакай Ленуцо,  не ти прилича на образованието  да се сърдиш!

Ленуца: Образование! В туй село и две фиши образования да имаш все проститутка ще ходиш.

Излиза

Шесто действие

В кръчмата цари оживление. Всеки се е приготвил за път. Само Санди спи на една маса.

Всички пеят: Тръгваме, тръгваме, радост голяма

с много надежда към новия свят

Тръгваме, хора, няма измама

Горе ни чакат без резерват

Колко години тук пропиляхме!

Колко ни мамиха наши без жал!

Колко наивни във джунглата бяхме!

Май ни превърнаха в жалък парцал

Тръгваме, тръгваме поглед вдигнете!

Чаша кураж, кръчмарю,  налей!

Бог да ни води по звездните паши

Трябва ни само попътен повей.

Цоньо: Като излезем от селото, по баира, по баира и на Марината поляна. Там ще чакаме марсианците.

Пеньо: Жената посъбра малко покъщнина.

Цоньо: Казах ти, ба! Нищо не вземай! Нов живот ще започнем.

Пеньо: Ами ако не дойдат, Цоньо? Ако потънат и те като онзи кораб титан.

Цоньо: Не бой се! Там където ръчичката на Гечо не е намесена, корабът  е здрав. Пътят е чист. Айсберги няма. /подвиква на кръчмаря, който се опитва да натика в раницата си шише ракия /Чурика, остави ракията!  На новото място упити не бива да ходим. Чист свят е.

Пеньо: Дано си прав! Че на мен вяра не ми остана, дали ще намерим чисти светове.

Цоньо: Нали затуй тръгваме, ба? Да търсим. Виж колко звезди  блещукат! Няма начин всичкия блясък да е измамен.

Пеньо: Не ти ли е жал, Цоньо? Одеве мислехме, че по- наблизко ще отидем и ти беше жал. Пък сега отиваме там дето и ние не знаем къде, а сърцето ти весело играе.

Цоньо: Не ми е жал. Тръгваме всинца, Пеньо. Селото е там, където са близките ти. Защо да ми е жал? Вярно, нашите гори няма да ги има, ала защо ни бяха те, Пеньо? До там да те докарат, че да ги сечеш за бесилка. Водата хубава, чиста. Ала който, откъдето дойде, все гледа да я размъти и шарани да лови. Земята ни богата, но пълна с плевели. Силата й вземат, да не ражда нищо. Защо да ми е жал?

Пеньо:/въздъхва/  Коренът ни е тук. Дали ще ашладиса на друго място?

Цоньо: Ако започне да вехне, може да се върнем. Лалугерите  ще са се изпояли и… на чисто ще се върнем.Сарая да строим. Камбаната да дигнем.

Пеньо: Минава ми през ума една мисла, Цоньо. Защо не натоварим на чаниите кмета и Гечо, па да ги изпроводим по живо по здраво в някоя черна дупка? Тогаз няма да има кой да ни спре сарая да строим.

Цоньо: Не бива, Пеньо! Не може. Забрави ли сме как се строят сараи. Уста масторите сме прогонили.Ако останем тука, каквито сме аджамии, вместо сарай пак бардак ще стане. Да се научим, па тогаз.

Пеньо: /клати глава/ Много време може да мине.

Цоньо: Сигур, обаче нали трябва да стане хубав като през онуй лето, златното. Иначе защо да го почваме?

Пеньо: Прав си./ведро/ Въжето, дето щях да се беся, ще го оставя армаган на кмета. Да ме споменува с добро.Чурика, дай по една лимоната!

Ленуца влиза в кръчмата с баба Мита и дядо Гуньо.Баба Мита е със старите си дрехи.

Баба Мита: /към Ленуца/ Там нашите кетапи  вървят ли?

Дядо Гуньо: Пред мене, Мито, вървят. Ама  карай по- бавничко, че сърцето веке не държи! Изцеди ма снощи като чирус.

Баба Мита: Мълчи, бре! Аз само се упражнявах връз тебе./с надежда/  Може Санди да сандиса и да се качи на чанията.

Ленуца: /смее се/ Ела да изкараш един курс при мене, дядо Гуньо. Да те науча как да ти държи сърцето. И другите работи.

Дядо Гуньо: /клати глава/Нямам  нищо за изкарване веке, Ленуцо. Хич не се хаби!

Баба Мита: Кажи ма, Ленуцо, кетапите вървят ли? 

Ленуца: Аха, моят кетап навсякъде върви. Фръцките  с обществеността са универсална специалност.

Баба Мита:  Защото много пари дадох за твоя курс.  Да не отиде зян кетапа.

Ленуца: Не се къхари! Леголизиран е. На де що има миндери е леголизиран. С него цялата слънчева система можеш да обиколиш.

Баба Мита: Че аз какво съм стояла тагаз като вързана в туй село?

Ленуца: Ох и аз това все се питам. С моите надарености досега  да съм хвръкнала. Обаче пустиий селски манталитет, затривах се тука. Добре, че дойдоха марсианците.

Баба Мита: /неспокойно/ Ленуцо, обаче си обух  кюлотите.  На път тръгвам, боже.Кой знае ластиците на крачолите какво ще трябва да държат?

Ленуца: /поверително/ И аз си обух. Скрих си това, онова.

Дядо Гуньо: То няма смисъл да криеш, Ленуцо. Цяло село го е виждало.  

Баба Мита: Да ти кажа, Ленуцо, от ония прашки, пришки ми излязоха. Добре че тръгваме за Марс, та ги свалих и ми олекна.

Ленуца: На душата ли?

Баба Мита: На задника. Гуне, ти подпря  ли портичката?

Дядо Гуньо:   /почесва се по главата/ Чи подпрях  ли я, Мито?

Баба Мита: /ядосва се/Уф, една работа ша оставя на тебе и ти няма да я свършиш.

Дядо Гуньо: А де!

Ленуца: Какво значение има? Вече няма да се върнете тук.

Баба Мита и дядо  Гуньо я поглеждат стреснато.

Баба Мита: Няма ли?

Ленуца: Няма ами! Това светило ще дойде близичко до наше село чак след милион години.

Баба Мита и дядо Гуньо се споглеждат

Дядо Гуньо: /колебливо/ Значи ще ни е за последно.

Ленуца: За съвсем последно.

Дядо Гуньо изважда кърпичка да изтрие челото си, а баба Мита сяда тежко на стол.

Ленуца: Е, какво?

Двамата старци мълчат.

Ленуца: Там ще си направим ново село. И нов бардак.

Старите се споглеждат

Ленуца: Няма да има разлика.

Баба Мита: /хваща дядото за ръката/ Хайде, Гуне, да нагледаме портичката!

Ленуца: Да не се отказвате?

Баба Мита: А, не. Тръгнали сме веке. Ние само портичката да подпрем.

Ленуца: Нали ви казах, връщане   назад няма. Защо ви е  грижа за портичката?

Баба Мита: Ша са върнем, ма Ленуцо. Може в другия живот да е, но ша са върнем. Чиляк винаги са връща там отде е тръгнал. Господ така му е наредил./към дядо Гуньо/  Как ша оставим портичката отворена? Някое псе ша влезе, ша омаскари. Помниш ли, Гуне, кога струпахме къщата, ти каза “ Тук, Мито, ша си живеем и ша си умрем” /дълбоко въздъхва/  Не било писано.

Дядо Гуньо: /тихо/  Не ни е било писано, щото чакаме  другите да ни го напишат. Калема си дадохме, други да го острят, други да го ползват.

Баба Мита: И що трябваше да сторим, Гуне?

Дядо Гуньо:Трябваше да им го вземем, Мито! Калемът не е за всякоя  ръка. Обича да е в чиста и изучена. Да знае как като пише да не трие после, че остават маскалъци./клати глава/ Свято нещо е калемът. Затова, този който го държи трябва да е свят човек. Ама кой да го разбере? И на мечки се правихме  и на марсианци….Всякак се кълчехме. Уж да оцелеем. И оцеляхме, Мито, само дето човешкото се загуби. Сега и да вземем калема, келфайда. Веке сме неграмотни. Писмото сме забравили. Буквите излизат драскулки.Чак ние  не си ги разбираме

Баба Мита: /гледа го с уважение/ Гуне, ти си можел да приказваш. Що си мълчал досега?

Дядо Гуньо: А, де? Що? Викам си, приказките ми не са за пред хора  На плач я докарват.

Баба Мита: Да беше приказвал, Гуне, нямаше да опрем до марсианците.

Дядо Гуньо: Нямаше. /клати глава/ Да бяхме приказвали! /заплаква/  Да идем  портичката да подпрем!

Двамата излизат. Влиза Тенчо Икара.

Тенчо: /възторжено/Летях!

Всички се струпват около него

Тенчо:  Летях, ей! Даде бог да летя. Цоньо, Пеньо, летях бе!

Цоньо: Как стана тая работа, ба?

Тенчо: Ходих на баира. Марсианците да срещам. Още ги няма, но ще дойдат.Беше ми толкова радостно и леко, че литнах.

Пеньо: Вярно ли, Тенчо? Литна ли наистина?

Тенчо: Литнах, Пеньо. Не било трудно.  Трябвало  просто  на душата да е леко.

Цоньо: Само туй ли, ба?

Тенчо: Само туй, ала то било най- важното. Да ти е леко на душата.

Ленуца: И аз ли ако поискам ще мога да летя?

Тенчо: И ти, Ленуцо. И ти Пеньо, и ти Цоньо. Ако иска и Чуриката може.

Ленуца:Откъде ще намерим толкова пера?

Тенчо: Не му трябват на човек пера. Лекота му трябва.

Пеньо: А колко можем да летим?

Тенчо: Колкото ви душа иска. За летенето дувари няма. Аз летях, летях. Едно кръгче направих и  …над село.

Цоньо: И? Как го видя  отгоре? Като шъпичка ли?

Тенчо: Хубаво го видях. Къщурките белееят, дърветата зеленеят,  покривите им червенеят. Като един байрак.

Ленуца: Ами бардака вижда ли се?

Тенчо: Не. Нито бардака, нито кметството, нито другите мръсотии.Сега разбирам защо другоселци  се дивят от красотите на селото ни  по- вече от нас. Защото от айроплан го гледат. От айроплан само хубавото се вижда.      

Пеньо: Ти като видя тия хубости да не останеш тук, Икар?

Тенчо: Не, тръгвам с вас. По- добре и аз отгоре да гледам селото. Горе като съм пак  го обичам и  милея по него. Па кога започвам да се снижавам, ме хваща яд.Иде ми със зъби да скърцам. /маха с ръка/  Ще дойда  на Марс.Хубави хора трябва да са марсианците. Щом  летя  по звездите.  Ей на, аз малко летях, пък ми се отвори душата. Мисля си, не ще да се е убил Икара. Сигурно при марсианците е отишъл. При свойте си. И още може да е жив. Да го срещна ръката му ще целуна “Бай Икаре, ще река, да не беше ти, нямаше да размахам крилата. Защото, ние човеците, всичко можем, ала ни трябва пример. И добре, че си отишъл при марсианците, защото и на земята жив нямаше да останеш. Тъй правим ние, човеците, с примерите си.” 

Пеньо: То, Икара, ако е жив, може и   дядо ти Матейко да е там. Камбаната да е намерил. Клепалото да удари кога стигнем. Да ни срещнат като свои.

Тенчо: Може, защо да не може. Всичко става по тоя свят. /възкликва/ Летях, ей!  

Баба Мита и дядо Гуньо се връщат.

Ленуца: Залостихте ли портичката?

Баба Мита: /сърдито/Тя си беше залостена.

Дядо Гуньо: Толкоз повня аз.

Баба Мита: Повниш ти всичко.Само да ма развождаш напред, назад.

Дядо Гуньо: /умолително/Да  видя  къщичката, Мито. Кой знае кога ще е пак? Дето Ленуца каза, след милион години.

Баба Мита: Може да са по- малко, Гуне. Половин милион.

Дядо Гуньо: Ако са половин милион ще изтраем./сепва се/  Кандилото духна ли, Мито?

Баба Мита: Нека свети! Да има нещо в селото дето да свети. И га гледаме от Марса, да го познаваме.

Цоньо: Аз викам да вървим. Да не ни предвари Гечо.

Баба Мита: Санди да бяхме събудили. Белким тръгне с нас.

Пеньо: Остави го Санди! Скоро ще изтрезнее. И сам ще  подири пътя си.

Всички тръгват.Санди се събужда от тишината и се ококорва

Завеса

Седмо действие

В кабинета на кмета се втурва  Санди Ракията

Санди: Кмете, кмете, / тайнствено/ в селото няма джун, джан.

Кметът: Няма зер. Ти като се натаралянкаш нищо не виждаш

Санди: /кръсти се/ На, честен кръст! Гаче ли марсианците са ги взели. /пляска се по коленете радостно/ Даже кокона Мита я няма.

Кметът: Ще ти се. Нали ти казах, че всички тия приказки Гечо ги пуска?

Санди: Няма ги, бе кмете. И в кръчмата ги няма. И в бардака ги няма. Казвам ти, марсианците са ги взели. Барабар с кокона Мита.

Кметът: Санди, Санди, не се отучи от това пусто пиянство. Ще те затрие  без време.

Санди: Че какво ми е на пиянството? Бели не правя. На бой не налитам. Само на любов.  Обаче ти казвам, няма ги. Зелените са ги взели с чаниите си. Аз съм доволен. Дааа. Пълно село с ракия. Кокона Мита я няма. И глава не ме боли. Рахат! Хей, кмете, рахат бе!/запява/ Дай да пием още по едно!

Кметът: /кисело/Ти все с твоята ракия.

Санди: Ами като я обичам. /взира се любовно в кмета/ И тебе много те обичам.

Кметът: Обичаш този, който ти дава да пукаш.

Санди: /налита да прегърне кмета/ Че кого друг да обичам? Щом дава.  Налей, бе кмете! И дай да се обичаме.

Кметът: /бяга зад бюрото/ Назад, надзад, Санди!

Санди:  Ех, кмете, кмете къде ще избягаш? Двамца останахме в туй село. Късметя ти такъв бил. Че и моя. Барем добре, от кокона Мита се оттървах./пак налита на кмета/ Ти мен обичаш ли ме?

Кметът: Назад, Санди!

Санди: Защото из село върви приказката, че по избори всичките си обичал. И жените и мъжете.Не си правел разлика.

Кметът:Туй дето върви из село са само зловредни слухове. Аз съм по женското.

Санди: И аз. Ти да не си ме разбрал криво? /разсмива се/ Обаче, кмете, женско няма вече. И мъжкото е на свършване. Двамца сме.  А налей една ракия по този извънреден случай!

Втурва се и Гечо.

Гечо: Бате, селото е пусто.

Санди: /разочаровано/ Станахме тримца. Кога са тримца става лошо. Ракийката по- бързо свършва.

Кметът: /тревожно/Наистина ли, Гечо? Аз викам, тоя пияндурник, майтап си прави с мен.

Гечо: Никакъв майтап. Тук влязох, там влязох никой.

Санди: Аз като казвам. Взели са ги зеленкавите. Налей, бе кмете! Ха, не се стискай!

Кметът:/сепва се/ Хий, ами сега. Кой ще пуска бюлетината?

Гечо: Бели кахъри. Аз да му мисля.

Кметът: Какво има да му мислиш?

Гечо: Кой ще ме храни, кога няма будали край мен?

Кметът: Че и аз туй дума, я. Кой ще пуска бюлетината?

Санди: /облещва се/ Ами ракийка? Кой ще ми налива ракийка?

Кметът: Ти сигурен ли си, че ги няма? Да не е някоя твоя/ преглъща/ шашма, ей?

Гечо: Сигурен съм, бате. Прибрали си покъщнината, къщите  си заключили и се изпарили. Като дим са се изпарили, бате.  Без нас.

Кметът: Да не са задигнали сълбата?

Гечо: Сълбата, той сега за сълбата мисли.  

Санди: /неспокойно/ Тия марсианци като са взели хората, дали не са посегнали на ракията. Не вярвам да са чак  такива душмани, ама де да знаеш. Зеленкавият цвят не шъй от лимонада. Отивам да проверя

Излиза

Гечо: Бре, мама му стара, всички бе, всички тръгнали, барабар с бардака.

Кметът: /още по- стреснат/ Не думай, бе Гечо!   И бардака ли взели? С Ленуцата.

Гечо: И с Ленуцата и с  парцуцата всичко, бате.

Кметът:  Как тъй ще вземат, без да ме питат? Аз още съм кмет. Разрешенията аз давам.  Кой да влиза, кой да излиза аз казвам. Думах ти да иззидим китайски дувар, ама ти…

Гечо: Марсианците китайски дувар не признават. Те се стоварват на главата ти направо отгоре.

Кметът: И небето щях да зазидя. Тухла по тухла, Гечо, щях да редя, дорде захлупя селото.

Гечо: Жалиш за  селото, бате. А?

Кметът:/изплюва се/  Ами, селото. Бюлетината жаля. 

Гечо: Бюлетината ли? Че тъй кажи! Стига си се вайкал! На тебе бюлетината ти е в кърпа  вързана.

Кметът:  Как тъй?

Гечо: Тъй. Аз ще пусна. Санди  ще пусне. И на. Още първия път си избран. С болшинство както се дума. Во век и веков.

Кметът: /успокоява се/ Че  ако е тъй, аз какво се тревожа?

Гечо: А де?

Кметът: То станало даже още по- добре.

Гечо: Твоето не се губи, бате. Ама аз, сиромахът, в друго село трябва да си диря късмета. С други будали. Язък. Тъкмо ми бяха свикнали.

Кметът: / доволно брои на пръсти./  Ти и Санди и аз. Аз и ти и Санди. Санди, ти, аз.   Болшинство. Да каже сега някой нещо.

Гечо: Няма кой да каже.

Кметът: Да бе, вярно, няма. Обаче, Гечо, да вземем да направим дувара.

Гечо: Защо ни е?

Кметът: Ами ако Санди рече да отрезнее, кой знае накъде ще забие.

Гечо: По- добре направи един резерват. Резерват за Санди. Да идват другоселците да го гледат. Санди може да мине за всякакво добиче като се напие.

Кметът: И туй може.Пък аз ще си направя  айвелова кула да ме гледат колко съм нависоко.Само едно не ми арадиства от цялата работа.Селски кмет! Някак не ми е на положението. А, Гечо що ще речеш?

Гечо:/ свива рамене неопределено/ Бате, туй Марса, близко ли е?

Кметът: Кой го знае?  Да взема да обявя селото за  губерния. А? Губернатор, много ще ми отива. Да се пукат марсианците. /замисля се/ Гечо, туй...бюлетината... на Марса... аджеба колко ахмаци струва? Викам, да не би избори да стягат зеленкавите, та за туй да са прескочили до наше село. За ахмаци. Като им вземат бюлетината ще ги върнат. Няма да ги хранят бедава, я?

Гечо: /разсеяно/ Там може бюлетина да няма.

Кметът: Как няма да има? Какъв ще е този свят без бюлетина?
Гечо: Люцки.

Кметът: И люцки да е, без бюлетина не може. Господ тъй е отредил. От един да вземе бюлетината, та да я даде на друг и да го направи губернатор.

Гечо: Бате, със сълба дали се стига?

Кметът: / разхожда се изпъчено/Губернатор! Кой като мен?

Гечо: Ако тръгна още сега, кога ще стигна, бате?

Кметът: Къде ?

Гечо: На Марса.

Кметът: Бе стой тука! Бюлетина ни чака. Борби. Сериозна работа.

Гечо: Мен твоята сериозна работа какво ме топли? /става/Ще вървя аз, може да ги настигна.Като ги настигна, може и да ги  изпреваря. Границата да завардя. На Марса, дали има граница? Що да няма? Какво като е светило? Граници навсякъде има. Няма да им вземам кой знае колко. Грош, два…/замисля се/ Бе, колкото  ми дойде на ума. Джоба да се пълни.

Кметът: Стой тук ти казвам! И в село има далавера.

Гечо: /скептично/ Каква? 

Кметът: Ще те главя за пазвантин.

Гечо: Мене?

Кметът: Тебе я.Ще стоиш на айвеловата кула и ще вардиш, някой отгоре да не ни се стовари.

Гечо: /гледа смръщено/ Че много ме понижи, бе бате. Аз тук очите ти отварям, а  ти пазвантин. Направи ме  министър! С портфейл! И портфейлът да е  по дебеличък.

Кметът: За министър трябва поне марсиански да знаеш. Пазвантин, пазвантин най- ти приляга. И опит имаш и образование пандизчийско.

Гечо:/засегнато/  Тъй а, пазвантин! И аз мога да стана губернатор. Бюлетината да взема.Само да река Санди е мой.

Кметът: Брей, твой! /смръква/ Той каза, че ме обича. Вречи ми се отпреди.

Гечо: Ако ще и отзаде да ти се врича. Аз на Санди морафетите ги знам. Той и на козела се врича за една чашка./ разклаща една чашка/ Ама чашката, бате, аз я държа. Мдааа! Не натискам по цял ден със задника си бюлетината, а шетам из село. Прибирам това, онова,/ разклаща едно шише/  дето са го забравили марсианците./победоносно/ Всичката ракия съм прибрал на сигурно място. Защото сега тя е по- ценна и от злато. Бюлетини купува.

Кметът:  /подсмърча/ Аз догодина ще си направя ракия от кметската слива. Тъй да знаеш!

Гечо: Няма кметска слива вече, бате. Отсякох я. За материал. Да си правиш ако щеш айвелови кули, ако щеш сълби.

Кметът: /възмутено/ Да отсечеш кметската слива! Ти не си ми брат.

Гечо: /смее се/ Не съм, бате, губернатор съм. Обаче да видиш,че съм човек, ще те направя министър. Но без портфейл.

Кметът: /удря го на молба/ Недей тъй, Гечо, кръв сме! Колко  бой съм ял  от тебе. И пак ще се подложа.  Нека аз да бъда губернатор! Ще ти дам портфейл. И два ако искаш. И каквото кажеш ще правя. Нека да бъда губернато, бе! Ако ще само тъй, на ужким. Че ми идва отвътре. Нали толкоз години селски кмет бях? 

Гечо: Бъди какъвто искаш!/ тръска горделиво глава/ И аз тръгвам, бате.

Кметът: Къде?

Гечо: На Марса. Подир другите.

Кметът: Недей, бе Гечо!Болшинството ще падне наполовина.

Гечо: Тръгвам, бате. Хайде със сбогом!   А ти сложи на айвеловата кула един телескоп. Вечер кога е ясно небето да ни гледаш от долу. Ама само да ни гледаш. Че ще стоя на границата и ще я вардя.

Кметът: Ти ли, шашмаджия такъв?

Гечо: Бате, глупостта затрива света, не шашмите. Затуй  границата трябва да се варди. Па била тя на Марс. 

Кметът: /дърпа го/Как ще ме оставиш тук сам в  пусто село?

Гечо:  Не си сам. Със Санди си. Останете си тук по живо по здраво да се любите.

Кметът: Чакай! /гони го/ Чакай! Пусни поне бюлетината първом, бе!

Гечо излиза

Кметът: Чакай, Гечо!/тюхка се/ Бря, защо нямах китайски дувар.

Санди се изкачва по стълбата.

Санди:  /страховито/ Кмете, кмете някой отсякъл сливата.

Кметът: / не му обръща внимание/ Брат и туй ми се дума брат.

Санди: Как не го беше грях? Ръчичките му как не изсъхнаха? Че аз сега откъде ще влизам в кметството? Тя, твоята, сълба много паянтова. Човек може да се пребие дорде се изкачва. А, налей една ракия, че сърцето ми се разхлопа!

Кметът: Няма, Санди, ракия вече. Ни в кметството, ни в селото. Фръкна, с марсианците фръкна.

Санди:(стои ни жив, ни умрял) И сливата и ракията.../хваща кмета за лакътя и го дърпа/ Бря, пияндурниците му с пияндурници, на ракията да посегнат. Няма честност на света. И на човешкия, и на марсиянския. ( скубе си косите) Чуеш ли, кмете и на  марсианците да нямаш веке вяра. Поне сливата да бяха оставили.

Кметът: /мъчи се да се отскубне/ Бе не ме занимавай с твойта слива! Брат змия съм имал в пазвата си. Змия пепелянка. Една бюлетина не пусна.

Санди: /продължава да го дърпа/ Как да не те занимавам, нали си ужким кмет. /към публиката/ Ходя аз из  село, а то пусто, диво. Няма кой да почерпи. Няма кой да прокълне.Даже баба Мита я няма. Портите скърцат, гаче ли плачат. Вятърът фучи, тръни върти, мишките църкат. Страшно. Страшно. /към кмета/ Ей, кмете,  то било страшно да си тавряз в наше  село

Край