web.Tutrakan.org
.
Добре Дошли
 
 
 
 
 
 
 
 
Начало > ДРАМА > 17.Четири фута и един сантиметър в по-вече-драма
 
 

17.Четири фута и един сантиметър в по-вече-драма

Четири фута и един сантиметър в по-вече.

Едноактова пиеса

 

Автор Румяна Иванова Капинчева

Месец юли 2003 год

 

Действащи лица

Продавачът – малък човек

Момичето – 16 годишна тинейджерка

Учителката- пенсионерка

Клошарят- мъж на средна възраст

Инвалидката- млада 30 годишна жена

Слепият - 16 годишен тинейджер

На сцената има самотен щанд със книги.Наоколо се търкалят кашони и останки от  амбалаж. Зад щанда стои продавач, който преподрежда книгите. На сцената излиза момиче и започва да се оглежда. Вижда само  щанда с книги  и разочаровано му обръща гръб.

Продавачът: /подвиква/ Нещо да помогна?

Момичето: /маха с ръка/ Не, не /тръгва да излиза, после се спира, колебаейки се/ Тук имаше щандове за козметика.

Продавачът: Права сте, имаше.

Момичето: Миналата седмица идвах и бяха тук.

Продавачът: Вчера  се изнесе и последният. Вижте! Само боклука оставиха.

Момичето: Жалко, исках да си купя нещо. Защо?

Продавачът: Какво защо?

Момичето: Защо се изнесоха?

Продавачът: Не знаете ли? Тук ще се строи бинго зала. От общината поставиха ултиматум всички да се изнесем. Движението отклониха. Виждате, никой не минава оттук. Почти.

Момичето: Тогава вие какво правите още?

Продавачът:  Инатя се.

Момичето: Моля?

Продавачът: Инатя се казвам. Като магаре на мост.

Момичето: Аха /обръща му гръб  и тръгва да си ходи/

Продавачът: Чакайте! Искахте да си купите нещо.

Момичето: Да

Продавачът: Мога  да Ви предложа чудесна книга

Момичето: /скандализирано/ Моля?

Продавачът: Аз имам чудесни книги.

Момичето:Книга? Каква откачена идея! Исках да си купя червило.

Продавачът: Защо точно червило?

Момичето: Когато ми е много кофти обичам да се утешавам...

Продавачът: Да. Ще Ви предложа една книга, която със сигурност ще Ви утеши.

Момичето: / натъртва/ ... с  козметика.

Продавачът: /разочаровано/ Разбирам. Кофти ли Ви е ?

Момичето: Суперкофти.

Продавачът: Защо?

Момичето: /внезапно става подозрителна/ Вас какво ви интересува? Искате да ми пробутате боклуците  си ли?

Продавачът: Не. Но ако споделите с някого, може да ви стане по-леко. Това е човешки закон.

Момичето: Глупости. Това е свински закон. Не знаете ли, че любопитството е голямо свинство? Човешки закон било.

Продавачът: Опитайте! Безплатно е за разлика от червилото.

Момичето: Да ви се изповядам? На непознат човек?

Продавачът:…….и не остава следи.

Момичето: Следи!? Какво са следите от червило. През мене багер мина.

Продавачът: Цял багер!

Момичето: Цял. И остави следи в душата ми. Смаза ме. Разбирате ли? Смаза ме без капка жал.

Продавачът: Навярно нещо ужасно ви се е случило?

Момичето: Да.Заради един сантиметър

Продавачът: Заради един какво?

Момичето: Заради един, единствен сантиметър.

Продавачът: Как е възможно?

Момичето: Един сантиметър не ми достигна.

Продавачът: За какво?

Момичето: За конкурса мис Плаж. И ме декласираха.

Продавачът: /клати глава/ Това е наистина гадно.

Момичето: Гадно е, нали?

Продавачът: Убийствено бих казал.

Момичето: Да.

Продавачът: Ужасно несправедливо. 

Момичето:Да да да. Ужасно е .  Чувствам се направо… джудже. Урод./Тропва с крак и се тръшва демонстративно на ръба на  тротоара с гръб към продавача/ Да не беше въобще ме раждала майка ми!

Продавачът: Съчувствам Ви. Липсата на eдин сантиметър е непоправима трагедияr 

/пее/Ужасно е да нямаш сантиметър.

Ужасно да ти липсва висота.

Да няма как да скочиш метър.

И да надскочиш свойта суета.

Момичето:  Другите бяха едни скубли…. Но високи. Със стандартна височина.

Продавачът: /пее/ Ужасно е да е джудже душата...

Момичето:…джудже, аз съм истинско джудже.

Продавачът /пее/:… мъник да е и жалък лилипут....

Момичето: Какъв ти лилпут? Направо съм лилипутка.

Продавачът: /пее/И да усещаш болката позната,

че си в очите на останалите шут

Момичето: Гледаха ме толкова подигравателно и надменно, че ми  идеше…

Продавачът:И за това да е виновен сантиметър.

Ей толкова да липсва от плътта.

И миг в живота си да нямаш светъл,

когато ще си на върха

Момичето: Никой няма да ме вземе за манекенка с този ръст.  За какво живея тогава? 

Продавачът: /пее/ Ала нима сме слепи ние?

Не е ли красотата в дребните неща?

Дори и в сантиметър може да се крие

Голямата, прекрасната душа.

Момичето: Красота, дръжки! Какво е красотата, ако нямаш дълги крака?

Обръща се гневно и вижда продавача, който е излязъл иззад щанда и се е приближил неусетно до нея. Продавачът е малък човек.

Момичето /ахва изненадано/ Вие… вие.

Продавачът: /пее/ И знай, че малките неща крепят земята!

Отдавна динозаврите са просто мит.

Когато нищо нямаш във душата

и великан да си, не си велик.

Продавачът: Наистина не е справедливо. Трябвало е освен в ръстта да надникнат и в душата.

Момичето: Прощавайте… аз… не знаех… но Вие… там зад щанда  изглеждахте… голям.

Продавачът: /засмива се/ Е, щом вече съм разконспириран да си говорим на ти.

Момичето: Но защо...там зад щанда...

Продавачът: Стъпил съм на едно сандъче.

Момичето: Аха.

Продавачът: Този конкурс толкова важен ли беше?

Момичето: /сопва се /Разбира се, че беше важен. Най- важният. Смисълът на живота ми.

Продавачът: Силни думи.

Момичето: Но вярни.Господи, как ще живея сега?

Продавачът: Човек понякога се заблуждава, кои неща са важни. И трябва да мине през разни изпитания, за да разбере. Например за Малкият принц най- важното нещо е едно цвете. Най- обикновена роза. Казах ли Ви, че имам книгата “Малкия принц”? Ако не сте я чели…

Момичето: /прекъсва го/ Аз не чета. В книгите всичко е  измислено.

Продавачът: Наистина днес хората малко четат, но в това им е грешката…

Момичето: /прекъсва го/ Нямат нищо общо с действителността.

Продавачът:  Не бих се съгласил. Книгите са нашата забавена реалност.

Момичето: /подигравателно/ Каква реалност?

Продавачът: Забавена, в смисъл преосмислена. Животът ни е толкова забързан, че ако не са книгите, няма да прозрем  собствените си истини.

Момичето: Дъра- бъра. Всичко това са глупости. За заблуждение на противника. Жестоката истина е, че един сантиметър ми провали безвъзвратно  живота и никоя книга не може да ми го оправи.

Продавачът: Не е вярно.

Момичето: Вярно е.

/ пее/ В книгите всичко е само измислица

розова, блудкава, рядка боза

думички някакви хилави искащи

да превъзпитат твойта душа.

Само във книгите има възмездие.

Злият накрая  преглъща сълзи

и се разкайва за свойто безчестие

клетви за прошка тихо мълви.

Ала в живота доброто е спънато.

Злият се перчи там на върха.

А пък добрият подсмърча от дъното

в книга забол наивно глава.

Продавачът: Тъжно е, че мислиш така. Да не би  малко да  си чела?

Момичето: Тъжно ли?/ отива зад щанда и гледа сандъчето/ Вие… ти защо се катериш по сандъчета?

Продавачът: Ами… за удобство.

Момичето: /язвително/ Не е ли за да заблужаваш хората?

Продавачът: Как да ги заблуждавам?

Момичето: Уж, че си висок. Да, да. Стърчиш  си на сандъчето и всички си мислят, че не си по- различен от тях. 

Продавачът: Аз не съм по- различен./разперва ръце/ Две ръце, два крака...

Момичето: Две ръце, два крака. Не ми ги пробутвай тия. Знаеш ли как ме шашардиса, когато се появи такъв.... дребен.

Продавачът: Но защо?

Момичето: Защото видях една  лъжа? Илюзия грандо, каквато е и всяка книга.Струва ли си да се четат лъжи? Като че ли от тях ще порасна с един сантиметър.

Продавачът: Може пък и да порастеш.

Момичето: И колко си пораснал като си чел?

Продавачът: Четири фута

Момичето: /плясва се по челото/ Само четири фуга?

Продавачът: / с достойнство/Цели четири фута. И един сантиметър. Имам го в по-вече./засмива се/ Какъв късмет, а!

Момичето: И това ти стига?

Продавачът: Даже ми е предостатъчно.

/пее/ Ако имаш четири фута надежда.

Ако имаш четири фута мечти,

всичко лесничко ще се подрежда

без съмнения, болка,сълзи

Четири фута, четири фута

Имаш ли вяра четири фута

Ще си  живееш  без да ти пука

Имаш ли цели четири фута

Ако имаш четири фута достойнство

ако имаш четири фута кураж

ако имаш четири фута геройство

ти си просто човек богаташ

Продавачът: Хайде, попей с мен!

Момичето: Не я знам тази песен.

Продавачът: Лесна е. Важното е двамата да пеем.

Момичето: Не, не. Не ми се пее. Цяла песен за четири фута.

Продавачът: Жалко /пее/ Четири фута, четири фута

Имаш ли вяра четири фута

Ще си  живееш  без да ти пука

Имаш ли цели четири фута

Четири фута за някой са малко

ала за други са просто върхът

и е жалко помни, че е жалко

да си вечно във плен на хленчът

Четири фута, четири фута

Имаш ли вяра четири фута

Ще си  живееш  без да ти пука

Имаш ли цели четири фута

Момичето: Ако бях на твое място, щях да се гръмна. /подигравателно/Цели четири фута.

Продавачът:/ведро/ И един сантиметър. Не забравяй това! Приятелите ми казват….

Момичето: /прекъсва го/Имаш и  приятели?

Продавачът: Че кой няма? Та приятелите ми казват..

Момичето: Аз нямам.Не ми и трябват.

Продавачът: Та те казват…/ изведнъж унива/ О, нямаш приятели? Това е много тъжно. И опасно. Сега разбирам, защо ти липсва толкова този сантиметър.

Момичето: /подозрително/ И каква е връзката?

Продавачът: Ами няма кой да ти каже това, което моите приятели ми казват.

Момичето: Какво толкова?

Продавачът: /пее/Че някакъв си сантиметър малък,

направил е титан от мен

Момичето: На мен ми липсва…

Продавачът: ..на теб ще кажат, този сантиметър жалък

не значи нищо.Който го твърди е чист кретен

Ще кажат още, че си истински  красива

Ще те погледнат с блеснали очи

Ще кажат, че усмивката ти мила

изкачва всякакви височини

Момичето: Усмивка! Аз рядко се хиля. 

Продавачът: Това ти е грешката.

/пее/Приятелите ти ще кажат,

не всичкото зависи от ръстта

и притесненията ти ще смажат

с един замах на любовта

Момичето: Любов. А за любов въобще не ми говори. Кой ще ми обърне внимание с този ръст?

Продавачът: Не вярвам

/пее/Когато любовта пристигне

духът във висините ще лети

и храма господен ще стигне

без  нуждата от сантиметърче дори.

Момичето: И всичко това ще го кажат приятелите?

Продавачът: Да, да да . Ще го казват и ще го доказват.

Момичето: И къде са приятелчетата? Пусто ми се вижда.

Продавачът: Да, без тях наистина е пустичко. Но те в момента правят нещо велико

Момичето: И то е?

Продавачът: Доказват приятелството си

Момичето: Как?

Продавачът: Борят се за мен. Спасяват ме.

Момичето: Звучи ми някак измислено. Приятелство, спасяване. – книжни фантазии. На практика те съществуват ли?

Продавачът: Съществуват и още как. А ето ги. Пристигат

Чувасе висока глъчка и на сцената излизат учителката, инвалидката в инвалиден стол и лаптоп, сляпо момче на възрастта на момичето и клошар.

Учителката: /гневно/ Не ме пуснаха. Представяш ли си? Мен! Кой ли ги е учил такива?

Инвалидката:  Толкова много стълби. А службата им е чак на горния етаж.Не можах да се кача.

Клошарят: Не съм бил подходящо облечен. Аз? Дори и цилиндър си имам.Преди двайсет години, или не май бяха трийсет, или трийсет и пет. /маха с ръка/ Какво значение има? Та  преди еди си колко години, когато го облякох за пръв път отидох на прием. Царски. И колко дами си паднаха по фрака и това което е под него.

Учителката: /възмутено/ Така ли се говори? Докога ще те уча?/посочва слепият/Тук има дете.

Клошарят: /засмива се/  Сърце искам да кажа.Сърце, госпожо./учителката клати заканително глава/   А на онези бюрократи  това не им приличало на фрак. И те не ми приличаха на хора?

Слепият: Все ме  блъскаха. Като че ли не виждаха. Да не би хората  да са ослепели? /пее/  Има тотално ослепяване май че

Цяла планета от пълни слепци

Зомбита има навсякъде знайте!

Слепи човечета,  уж  със очи

Клошарят: И оголяване има безсрамно

Гледаш изтупан е някой със фрак

А под одеждите  сякаш рекламно

Крие се просто грозен голтак

Инвалидката: Хората вече крила не признават

Трябва да влачиш увиснал корем

А пък крилата  така закърняват

Вече излишни са в новия ден

Учителката: Гордият дух тихо пенсия чака

Жълти стотинки, левче едно

Някак ненужен потъва във мрака

Стискайки здраво  паче перо

Всички: Кой ще ни каже какво се е случило?

Нещо е станало с този наш свят.

Нещо в душата ни сякаш е счупено.

Дяволът сякаш надигнал е врат.

Продавачът: /със съчувствие/Не трябваше  да  ходите! Няма смисъл.Те вече са взели решение. Чудя се, защо багерите още ги няма?

Учителката: /вдига глава/ Не. Какво се размекнахме такива? Като че ли за пръв път ни….

Клошарят: Сиктирдостват

Учителката: /хвърля му строг поглед/ ни гонят.Нима сме очаквали да ни бъде лесно?

Тримата: Не

Учителката:Нима сме очаквали да е честно?

Тримата: Не

/тримата пеят/Никак, никак не е лесно

С бюрокрацията да се справим

И щом с нас играят си нечестно

Здравата да я ударим

 

Продавачът се присъединява към тях.

 

Да й скочим да й скочим!

Ъгъла да й посочим!

В миша дупка да навреме!

Пипалата й да спреме!

Ако си мълчиме само

И превиваме главички

Значи даваме й рамо

С двата крака в изпражнения сме всички

Да й скочим да й скочим!

Ъгъла да й посочим!

В миша дупка да навреме!

Пипалата й да спреме!

Нека да не й мълчиме!

Нека да не й се даваме!

Мирно да не й стоиме!

Да не й се унижаваме!

Да й скочим да й скочим!

Ъгъла да й посочим!

В миша дупка да навреме!

Пипалата й да спреме!

Учителката: /въодушевено/ Ние май лесно им се дадохме.

Клошарят: Без бой се предадохме

Инвалидката: Някакви си стълби ни препънаха

Слепият: С унижение, с презрение ни спънаха.

Клошарят: Я да се върнем и да им наритаме задниците!

Учителката: Казва се  да устояваме правата си. /сочи слепия/Дете има тук.

Клошарят: Точно така. Да устояваме правата си / двамата със слепеца/ като им наритаме задниците.

Момичето: Ега ти цирка!

Всички виждат момичето и се обръщат въпросително към продавача.

Учителката:  Коя е тая?

Продавачът: Приятелка

Учителката: Не ми прилича. Всичко й е наред 

Момичето: /враждебно/Кои са тия?

Продавачът : Приятели

Момичето: Боже? Това ли са?

Учителката: Какво трябва да значи подобно възклицание?

Момичето: Нищо. Аз  тръгвам.

Продавачът: Остани!

Учителката: Не. Настоявам да знам. Какво значи това възклицание?

Слепият: Иска да ни обиди.

Момичето: Много си схвтлив, отворко. Как разбра?

Слепият: Че то се вижда и с просто око.

Момичето: Той имал и добро зрение.

Инвалидката: Престанете!

Продавачът: Остани! 

Момичето: Защо?

Продавачът: Имаш нужда да останеш.

Момичето: Аз?

Продавачът: Тъкмо приятелите ми дойдоха. Ще ти помогнем

Момичето: За какво?

Продавачът: Да се излекуваш.

Момичето: Аз не съм болна.

Продавачът: Дори не го осъзнаваш. ./обръща се към останалите/ Знаете ли, на нея й липсва един сантиметър. 

Слепият: Само един ли?

Инвалидката: Катастрофа ли си преживяла?

Клошарят: Може би са й го откраднали. На мен нощем често ми крадът това онова.

Учителката:И в кой стадий е?

Продавачът: В първия. Но болестта й се развива прогресивно.Добре, че ни срещна.

Момичето: Абе вие какви глупости говорите? О, и аз съм се спряла да ви слушам!

Продавачът: Не е глупост, а диагноза.

Момичето: И каква е диагнозата?

Продавачът: Синдром на сърдитата мида.

Момичето: За такава болест не съм чувала.

Учителката:Обаче съществува.

Слепият: Виждали  сме я.

Клошарят:Заразявали сме се.

Инвалидката: Преболели сме я.

Момичето:  /вика/ Какво значи това? Къде те боли? 

Продавачът: Навсякъде. Навсякъде те боли. Все едно си обречен.

Учителката: Заради нещо малко, някой те е изоставил например, започваш да се сърдиш на целия свят.

Момичето: Не са ме изоставяли

Клошарят: Или когато някой ти е откраднал нещо докато спиш, на сутринта  си викаш -“Шибан живот... 

Учителката: /прекъсва го напомнящо/ Деца има тук.

Клошарят: “...Шибан живот, деца. Защо да го живеем?”

Момичето: Ние у нас имаме алармена инсталация.

Инвалидката: Или ако изгубиш нещо,  на което преди не си обръщала изобщо внимание.

Момичето: Баща ми ще ми купи друго.

Слепият: Или ако никога не можеш  да погледнеш в очите на приятелката си, за да видиш  цвета им.

Момичето: Нима цветът има значение?

Продавачът: Заради ей такива малки неща, започваш да се сърдиш на целия свят. Затваряш се в себе си като мида и не искаш да излезеш, дори да ти чукат отчаяно отвън. Гниеш си вътре, но не отваряш. Докато накрая станеш просто вкаменелост. Синдром на сърдитата мида.

Момичето: / гледа го невярващо/ .Къде каза, че се премести козметичният щанд?

Продавачът: Кой го знае?  Но и аз съм един. Трябваше да ви запозная./отива при учителката/

Момичето: Не е нужно. Нали ви казвам, тръгвам си.

Продавачът: / не й обръща внимание/ Това е нашата….

Момичето: Тръгвам си. Чао.

Клошарят: /хваща я под ръка и я води към учителката/ Добре де, разбрахме./момичето се дърпа гнусливо/ Не те спираме. Просто искаме да сме учтиви.

Слепият: Може пък тя да не знае какво значи учтивост. Да не е чувала за нея.

Момичето: Ти пък какво разбираш. Я, фора!/към клошаря/ Абе пусни ме, бе!

Клошарят: /обръща се към останалите/ Хареса ме. Веднага скъси дистанцията.

Инвалидката: /засмива се/ На теб никой не може да ти устои.

Клошарят: /сваля цилиндъра/Си  си, сеньора./ гордо към останалите/ Уча испански. Намерих един разговорник в моя супермаркет.  В кофата искам да кажа.

Учителката: Ей, ей, ей пазете тишина, или ще ви изгоня./приветливо се усмихва/ Казват ми госпожа Диоген.

Момичето: /враждебно/ Да не би да сте немкиня?

Учителката: /скандализирано/ Не знаеш ли кой е Диоген?

Момичето:  /прозява се/ Трябва ли?

Учителката: Какво невежество? Направо ми разби сърецто.Кой те е учил?/ към останалите/ Да, казвам ви, в днешното образование има големи пропуски.

Момичето: Вие да не сте даскалка?

Учителката: /с достойнство/ Учителка съм. Пенсионирана.

Момичето: /оглежда я / Личи си.

Учителката: По- какво?

Момичето:  Всички даскаля си приличат.

Учителката: Разбира се, че си приличаме. По благородството навярно.

Момичето: По  дрешките втора употреба  бих казала.

Учителката:…. по  идеализма

Момичето: …. по мухлясалите проповеди?

Продавачът: /тихо/Не я обиждай така!

Клошарят: Това не е никак учтиво.

Учителката:/колебливо/ По доверчивостта

Момичето: По скапаната наивност

Инвалидката: Това вече е прекалено.

Слепият: Брей, че бодливо маце!

Продавачът: Недей!

Момичето: Какво недей? Е, госпожо Диоген, по една малка случайност, но съвсем малка, знам кой е Диоген. Един откачен дъртак, който през деня търсел под вола теле със запален фенер. Апропо, вашият фенер къде е?

Слепият: Има фенерче.

Момичето: О, тя си имала и фенерче. 

Клошарят: Наистина има. Веднъж когато ровех в една кофа, ми го даде да си светна с него.Защото и в боклука  трябва да ровиш на светло.

Момичето:  Изглежда само боклуците имат наистина нужда от фенерче.

Клошарят: Да, бе. Няма да лъжа. Даде ми фенерчето си.

Учителката: /огорчено/ Наистина имам. Някъде в чантата е. /притеснено/Да не съм го загубила?

Момичето: Слабоумието на даскалите е пословично.

Слепият: Според мен й липсват километри.

Клошарят: Нищо не му липсва на момичето./обикаля я/ Може би само цилиндър. Но аз ще ти заема някоя от буклукцийските си кофи.Може да намериш там нещо.

Момичето: /блъска го/ Махни се бе!

Учителката: Не мога да разбера , защо младото поколение е толкова жестоко.Ние не бяхме такива.

Продавачът: Тя  не искаше точно това да каже. Просто заболяването й  пречи да мисли нормално.

Момичето: Не съм болна. На откачена ли искате да ме направите?

Продавачът: Не. Искаме да те направим малко по- добра.

Момичето: Защо трябва да съм добра към вас?

Инвалидката: Добра към себе си. 

Учителката:  /продължава мисълта си/Или бяхме? Нима младостта е винаги жестока?

/пее/Когато си силен не мислиш за слабия

Прекрачваш го, стъпкваш го, буташ в калта

Ограбваш без милост, посягаш на хляба му

Уверен във своята дребна правота

Когато си силен не мислиш, че някога

и ти ще превиеш без дъх рамена

Ръка ще протягаш и брулен от вятъра

Молитва ще шепнеш за милост една

Когато си силен не виждаш пролуката

Разбиваш стената надянал рога

А после разбираш но късно поуката

Било не стена, а самотна душа.  

Учителката: /забива поглед в чантата си/ Наистина имам фенерче. Беше тук някъде.

Слепият: /към момичето/Гаднярка.

Момичето: / слага ръце на кръста си/ Е, кой е следващият, с който трябва да се запозная?

Продавачът: Не знам, може би…/ поглежда колебливо към останалите. Инвалидката се дърпа назад, слепецът се обръща демонстративно/ Не може така все пак…е в беда

Клошарят: Какво ще й се плашиме толкова? Виждали сме и по - лошо. /пристъпва към момичето/ Моя милост е…

Момичето: Клошар. Виждам и помирисвам.

Инвалидката: Май не сме виждали толкова Лошо

Учителката: /вдига радостно фенерчето/ Намерих го.

Клошарят: / към продавача/Тук трябваше ли да се обидя?

Продавачът: За бога, не. На теб разчитам.

Клошарят: /сваля цилиндъра си и се покланя/ Моя милост е клошар.От устата на хубаво момиче, дори с един сантиметър по малко, тази дума звучи разкошно.

Момичето: Нима?

Клошарят: О да.Повтори пак!

Момичето: /бързо/ Клошар

Клошарят: Не така бързо! Бавно и с достойнство клооошар./към останалите/ Нали звучи добре? Нещо като цаар.

Слепецът: А можеше да те нарече вехтошар.

Клошарят: /потръпва/ Бъррр, звучи като вехта душа.

Инвалидката: Или не дай си боже просяк.

Клошарят: Е чак пък на просяк не приличам. Нямам такъв вид. С този цилиндър  и с фрака съм си направо джентълмен.Весел, чаровен и неустоим- млада госпожице, на вашите услуги. 

Момичето: На какво отгоре ми се подиграваш?

Клошарят: Аз не ти се подигравам. Аз просто ти се представям. Това правят хората, преди да станат приятели./обръща се към останалите/ Нали така?

Момичето: И защо трябва да ставам с вас приятел?

Клошарят: Защото ти липсва цял сантиметър.

Момичето: Като гледам на теб много неща ти липсват.

Клошарят: Не, аз всичко си имам. Приятели, открито небе, волен живот. / сваля цилиндъра/ Дори цилиндър.

Момичето: Този цилиндър няма дъно.

Клошарят: Разбира се. Обичам слънцето да пече тиквата ми.

Момичето: А когато вали?

Клошарят: Да ми охлажда кубето.

Момичето: Но защо ти е тогава този цилиндър?

Клошарят: Заради учтивостта. Няма нищо по  приятно от учтивостта. Когато срещна някой приятен човек леко го повдигам. Когато е много приятен го свалям. А когато е като този приятел/ обръща се към продавача/ го свалям с поклон.

Продавачът: Трогнат съм.

Инвалидката: /изпраща му въздушна целувка/ Обожавам джентълмените.

Клошарят:/отвръща  й/ Грация, синьорита.

Момичето: /презрително/  Значи клошарят е джентълмен

Клошарят:   Да, аз съм Джентълмен. Но не винаги съм бил такъв. Преди приличах на теб.Но ти си права разбира се. Липсва ми нещо. /обръща се към останалите/

Четиримата: /в един глас/  Едно прекрасно местенце.

Клошарят: /смига й весело/Знаят. Защото постоянно им го опявам

/пее/ Да можех да имам местенце прекрасно

душата ми щеше така по халат

да плува във свои води сладострастно

и да се шири във райски палат

Четиримата: /подвикват/ Малко искаш.

Клошарят: /продължава/ Не бих искал много освен светлината

дъга пъстроцветна и синьо небе.

Цветята уханни и мравки в тревата

На вятъра полъх и шум на море

Четиримата: /подвикват/ И какво още?

Клошарят: Да чувам тролея когато заспивам

И песен на птица на  ранина

Очите си сутрин когато умивам

Да бъде от първата чиста роса

Прекрасно местенце, прекрасно местенце

да имам такова прекрасно местенце

мечтая  го още от малко детенце

прекрасно местенце, прекрасно местенце.

/ към момичето/ Знаеш ли откога търся такова местенце, но няма. Единственото е това неговото/ сочи продавача/ Но искат да му го вземат.

Продавачът: Е, чак пък да е единствено. Казвал съм ти, човек сам си гради прекрасното местенце.

Клошарят: Не му вярвай! Прекрасните местенца са много ограничени на брой. Иначе щяха ли да искат да му го вземат. Ти имаш ли си свое местенце?

Момичето: Имаме мезонет.

Слепият: /присмехулно/ О, цял мезонет? Мезета давате ли?

Клошарят: Не, не. Свое

Момичето: Ами, имам собствена стая.

Клошарят: Не, не стаята е много затворено пространство. Нещо по така

Момичето: Вила имаме. На морето.

Клошарят: Не, не, нещо малко. Нещо съкровенно. Дето само ти си го знаеш.

Момичето: Нищо не ми идва на ум.

Клошарят: Понапъни се малко, де! Поразмърдай клетките!

Момичето: Е, не мога.

Клошарят: Е пък можеш! Затвори си очите и ще го усетиш!

Момичето: /дърпа се от него/ Усещам само воня.

Слепият: Губим си времето. Клетката не помръдва.

Момичето му се оплезва.

Продавачът: Не я обезкуражавай!

Учителката: Натисни копчето на фенерчето си.

Момичето: /сопва се/Нямам фенерче.

Учителката: Имаш. Само трябва да натиснеш копчето.

Инвалидката:  Хайде, направи усилие!

Момичето: Спомних си за такова местенце. /всички радостно възкликват/

На село при баба. Имаше там едно местенце, откъдето се виждаше  как облаците се сливат със земята.

Слепият: Виждала си облаците?

Момичето: Че кой не ги е виждал? Бягах към тях, но все не ги достигах

Инвалидката: И аз не бих могла.

Момичето: Че кой би могъл?

Клошарят : Завиждам ти

Момичето: Аз отдавна не съм ходила на село. Така че не знам. Може да съм го сънувала.

Клошарят:  Пак ти завиждам.И в сънищата си имаш прекрасно местенце.

Момичето: Като толкова завиждаш, вземи го!

Клошарят: /радостно/ Даваш ли ми го?/помръква/Не мога. Прекрасните местенца се разменят само между приятели. Може би след някой ден, или след някой час, или след някоя минута 

Момичето: След някоя минута ще съм далеч от тука.

Клошарят: Не и докато не ти представим / посочва инвалидката/нашата виртуална генийка. Нашият красив ум. Нашата.....

Инвалидката: Не ме хвали толкова! Изчервявам се. /към момичето/Интересуваш ли се от компютри?

Момичето: /категорично/ Не.

Инвалидката: Жалко. Но аз ще те запаля. Тук  всички съм ги запалила.Дори него /сочи слепият/ съм запалила.Въобще при нас е така. Когато някой се увлича по нещо, пали и другите.

Момичето: И аз се чудя защо всички пушат отвсякъде. А те били запалени.Саламандри същи.

Слепият: О, мадамата е духовита. Направо издухана.

Учителката: Това за саламандрите е интересно определение.

Клошарят: Аз като тръгна да паля, паля наред. Сега една синьорита съм подпалил….

Учителката: /предупредително/ Деца има тук

Клошарят: ....за испанския искам да кажа. Нали ви казвах, че намерих в кофите  разговорник? Синьорита тъй, синьорита иначе, гори ей, чак пушек се вдига.

Продавачът:  Е може  саламандири да не сме, но си разменяме пламъчета. Нали приятели?

Всички: /пеят/ Да запалиш у някого пламък

да направиш от него звезда

и да стоплиш студения камък

туй е мисия важна в света

Продавачът: /подканя момичето/ Пей с нас!

Момичето: /клати глава/ Не я знам тази песен.

Всички: Щом студът възкачи се на трона

Саламандър в живота стани!

Безучастно не гледай погрома

Просто пламъче свое пални!

Запали за красивите думи!

Запали за трохичка добро!

Запали нежността помежду ни!

Само пламъче трябва едно

Продавачът: /към момичето/А твоето пламъче какво е?

Момичето:  Аз от пламъци не се интересувам.

Слепият: От нещо интересуваш ли се изобщо освен от онзи сантиметър?

Момичето: Във всеки случай от теб не. Да така е, господинчо, колкото и грозно да ме поглеждаш.

Слепият: Изобщо не те гледам. Няма начин.

Момичето: О, колко сме високомерни!

Инвалидката: Компютърът е най- великото техническо постижение на света. Дава ти възможност да контактуваш със света.

Момичето: Не съм изпитвала  нужди от контакти освен с огледалото си.

Учителката: Горкото

Момичето: Вие съжалявайте себе си!

Учителката: /тревожно/  Да не би болестта й да е с необратим край?Много болести ни връхлетяха напоследък.

Продавачът: Не вярвам. Не бива да сме фаталисти! Но трябва  по-скоро  да направим нещо.

Учителката: /радостно/ Измислих.Ще й дам фенерчето си.

Клошарят: Аз пък цилиндъра си.

Инвалидката: Вземи огледалото ми!

Продавачът: Аз какво да дам.А! Книгата.  “Малкият принц” ще й дам.

Скупчват се около нея и всеки й предлага своята вещ. Само слепият стои настрана.

Момичето: /разблъсква ги/Оставете ме на мира!Да не сте откачили?Защо ми са вашите вехтории? Фенерчето дори не свети. А цилиндърът е изтърбушен. Това огледало ли е? Някаква си празна рамка. Задръж оръфаната си книга, господин лилипут.Махам се! Махам се, циркаджии такива./ на излизане спира до слепеца, подигравателно/ От тебе нищо не получих. Не си ли откачалка като другите. Или нямаш нищо толкова ценно като останалиите? А може би имаш, но искаш да си го задържиш, защото си егоист.Какво стоиш като истукан и се правиш, че не ме виждаш. / маха с ръка пред очите му/ Ей, ало!

Продавачът: /приближава до нея/Той е незрящ. 

Момичето: /троснато/ Ами, незрящ. Прави се на много важен.

Учителката: Незрящ е.

Момичето: /недоверчиво/Сляп ли?

Клошарят: /натъртва/ Незрящ, синьорита

Момичето: / тихо/Сляп? И нищо, нищичко не вижда?

Продавачът: Не бих се изразил така

/пее/ Не  казвай, че слепият нищо не вижда!

Не казвай, че няма очи!

В душата му прилив от звуци приижда

Вселената танц от акорди върти

Клошарят:Не казвай, че багрите той не познава!

Не казвай че няма за него дъга!

Защото цветът на дъгата остава

И гали душата му  с нежна ръка

Инвалидката:Виж колко уверено крачи

превърнал е мрака във светла звезда

към него погледна ли мисля си значи

дарил ни е господ с безброй сетива

Момичето: / гузно на слепеца/ Извинявай, че ти се развиках. Не знаех, че си… незрящ./бързо/ Айде, чао!

Слепият: Всъщност, мислех си какво да ти подаря.

Момичето: Не, няма значение.

Слепият: Щях да ти подаря, но не съм толкова бърз в решенията.Дойдоха ми на ум хиляди неща и тъкмо да ти кажа, ти си тръгна.

Момичето: Да, да. Бях тръгнала да си ходя./излиза, после бързо се връща/ А какво щеше да ми подариш?

Слепият: Белият си бастун. Ще ти го дам. Само че в момента не е у мен.

Момичето: Но нали той е  за слепи

Клошарят: Незрящи

Слепецът: Именно.

Момичето: И на тебе ти е жизнено нужен?

Слепият: Вече не. Рядко го нося, когато съм с приятелите.Знаеш ли, за миг се уплаших, че ще си отидеш без да мога да направя нещо за себе си. 

Момичето:Не те разбирам

Слепецът: Просто е. Той отдавна не ми е нужен вече. Познавам света като петте си пръста. Но някак си не се решавах да  се отделя от него. Подобно детето от проходилката си. А аз отдавна съм пораснал. Ето удобен случай да го захвърля. Така че ти си просто удобния случай. Не че толкова искам да ти помогна. Макар да имаш въпиюща нужда от бастуна, не може да се насилва някой да бъде спасен.

Момичето: /ядосано/ Но аз виждам.И тояжката ти не ми трябва.

Слепият: Сигурна ли си?

Момичето: За кое?

Слепият: Че виждаш.

Момичето: Сега вече окончателно си тръгвам

Слепият: Не забравяй бастуна!

Всички: А сантиметъра? Никога няма да го достигнеш.

Момичето: /спира/ Всъщност  как се достига един сантиметър.

Всички започват да се смеят и да се тупат по раменете.

Момичето: Ама  на вас какво ви става?

Продавачът: Успяхме да те заинтерисоваме. Това е първата стъпка към оздравяването. Слушай как се достига един сантиметър!

/пее/Щом си обзета от смут, главоболие

щом като всичко наопак върви

и си попаднала в плен на безволие

Всички: Нещичко смъквай от себе си ти

Продавачът: Смъквай чернилката, смъквай омразата

и суетата отраз съблечи

не позволявай духът на проказата

светлите чувства да задуши!

Смъквай тъгата,  недоволство

а самотата далеч захвърли

с много любов топлина и  упорство

верен приятел наблизо търси

Момичето: Така ли се достига сантиметър?

Учителката: Така се расте.

Момичето: Но като съблека всичко това ще съм…

Учителката: Уязвима?

Момичето: Гола

Учителката: Гола? Да, вярно. Гола- само по сърце.Само по сърце, мила, защото

малко по малко така се расте.

Момичето: Вие сте чудни хора. Малко откачени... обаче вече не ми е толкова гадно /внезапно се разсмива/ Да знаете как се фръцкаха ония. Направо ходещи кокили. Като че ли  кой знае какво правеха. Дори подиумът беше просто една дъска. Обикновена дъска.

През това време инвалидката се занимава с лаптопа

Инвалидката:/радостно/ Вижте, открих пролука в наредбата им. В заключителните разпоредби, в последния член е записано, че наемателя на местенцето има право на мнение.

Всички: /струпват се около инвалидката/Къде го откри? Къде покажи!

Слепият: Само на мнение ли?

Учителката: Че това малко ли е?

Продавачът: Да върви да им кажем, че моят щанд няма да пречи на бинго залата.

Клошарят: А тук кой ще остане?

Продавачът: Тя

Момичето:  Аз. Как аз?

Продавачът: Струва ми се, че  можем да ти се доверим?

Клошарят: Пази месетнцето като очите си, синьорита!

Момичето: Но аз трябваше да си ходя. Макар че… Вие  всъщност къде отивате?

Учителката: В общината, къде другаде.

Инвалидката: При толкова много наредби нищо чудно, че са забравили за последния член. А може да имат и асансьор?

Клошарят: И шапките им да са били на закачалката, та затова да не са ми отговорили на поздрава.

Слепият: И не са ме блъскали. Просто са ме отмествали, за да не ме блъснат.

Момичето: И все пак не разбирам, защо отивате там?

Слепият: На теб май дълго трябва да ти се обяснява.

Продавачът: Гонят ме. Понеже ще строят бингозала

Момичето:  Това разбрах.

Клошарят: А  такова прекрасно местенце изпуска ли се? Ех да имах и аз такова!Щях да го защитавам със зъби и нокти. Звяр щях да стана.

Инвалидката: Ти и сега го защитаваш като звяр.

Клошарят: Нали, красавице моя?

Момичето: Място като място. Какво толкова? Друго ще си намериш

Клошарят: Такова прекрасно местенце?

Учителката:  О, тя все още не разбира. Ние тук се събрахме.

Инвалидката: И се опознахме. Един на друг си вдъхнахме кураж.

Клошарят: Сред целия този боклук, най- после намерих нещо скъпо.

Слепият: /сочи продавача/ Около неговия щанд.

Продавачът: Тук мина половиният ми живот. Приятелите знаят къде да ме търсят. На кой книга ще дам, на кой утеха, на кой кураж. Все нещо

Клошарят: Нали това  казвам- прекрасно местенце.

Продавачът: Навсякъде никнат бингозали. Хората се  надяват на някакви топки да намерят късмета си. Без да разбират,  че омаяни от тях се отдалечават от него. Моят щанд е  последния, на който човек може да намери “Малкият принц”. Ако сега си отида, как ще го търсят.

Учителката:  Но като чуят мнението ни, фенерче ще им светне в главата и ще разберат.

Клошарят: После учтиво ще ни се поклонят. Ако нямат цилиндър ще им го дам за малко.

Слепият : Ще са щастливи, че сме им помогнали да прогледнат.

Продавачът: Така че остани тук! Няма да се бавим много.

Момичето: Но ти каза, че книгите са всичко което имаш. Ако  не  ги  опазя?

Продавачът: Как можа изобщо да ти хрумне това? Ти си голямо момиче.

Момичето: Не искам да оставам сама. 

Клошарят: Защо бе? Ще се шириш сама на такова прекрасно местенце.

Момичето: Да де, но сама? Поне фенерчето ми оставете.

Продавачът: Денем е.

Момичето: Знам.

Продавачът: И  батерии няма.

Момичето: /въздъхва/Знам. Но ако може да го оставите.

Петимата се споглеждат.

Инвалидката: Добре, аз ще остана с нея. И без това няма как да изкача стълбите.

Четиримата излизат.

Инвалидката: /подвиква/ Ще стискам палци, ей!

Момичето: И аз.

Инвалидката: Дано този път да успеем. Знаеш ли откога обсаждаме общината? Колелата си изтърках до там и обратно.

Момичето:  Колелата? А да. Ти.. ти.. винаги ли си била така?

Инвалидката: /усмихва се/ Моторизирана ли?

Момичето: /бързо/ Ако не искаш не ми отговаряй.

Инвалидката: Не, защо? Вече го преодолях.

Момичето: Кое?

Инвалидката: Гневът. Гневът, когато ме погледнат със съжаление или направо ми зададат въпроса.

Момичето:  Тогава не искам да знам.

Инвалидката: О, трябва да знаеш.

Момичето: /панически грабва една книга/ Ти чела ли си “ Малкият принц”?

/чете/ “ Онова, което толкова ме вълнува в този малък принц, то е неговата вярност към едно цевте, то е образът на розата, която свети в него като  пламък на лампа, дори когато той спи.И усещах, че той е още по- крехък. Трябва добре да пазим лампите. Един повей на вятъра може да ги угаси. “ Колко е хубаво!  

Аз, знаеш ли, този щанд не бях го забелязала преди.Чудя се защо?

Инвалидката:  Катастрофирах. С кола.

Момичето: Един повей на вятъра може да го угаси./избухва/ Но това е толкова нелепо. Сигурно шофьорът   е бил пиян?

Инвалидката: Сама си я карах.

Момичето: Тогава онзи отсреща?

Инвалидката: Нямаше отсреща. Само встрани едно дърво. Самотно. И аз го улучих.  Както се казва един миг невнимание, цял живот страдание.

Момичето: Било е нещастен случай.

Инвалидката: Не. Беше  типична развръзка на един хазартно пропиляван живот. Капризи, глезотии, арогантност, чувство за недосегаемост, чувство на безчувствие. Всичко, което може да си позволи само една красива жена. Когато бях. 

Момичето: Ти още  си много красива жена.

Инвалидката: Бях. Бях, преди да загубя 50-те си сантиметра. Краката си искам да кажа. Сега съм като оная принцеса. От кръста нагоре картинка. От кръста надолу камък. Заради ей това огледало. За миг се отплеснах да проверя грима си. И животът ми се промени. С  50- см.  Кръц и ги няма.

Момичето: Било е ужасно

Инвалидката: /повишава глас/ Кръц и ги няма. Ти си права. Сантиметрите са важна работа. Красотата е важна работа. Ако ти каже някой, че не е, не му вярвай! Защото е лъжа. Колко пъти съм  мислела да си сложа въжето. Колко пъти съм го искала. Когато те завладее болката си готов на всичко. Ти виждала ли си цветът на болката?

Момичето: Има ли цвят?

Инвалидката: Злокобно червен. Пурпурен до нажежено.Дано никога не го видиш?

Така и не разбрах, как издържах. И защо оживях?

Момичето: Имала си късмет.

Инвалидката: Късмет ли? Да останеш сакат за цял живот, това ли е късмет?

Момичето: Но си жива. И пред теб има много възможности.

Инвалидката: Какви? Да имам семейство? Приятелят ми избяга още вторият път когато ме видя. Каза, нямало да може да свикне.  Деца? Как ще тичам след момченцето си, за да го вдигна, когато се спъне и падне. Кариера? Не си ли забелязала стъпалата. Навсякъде слагат  стъпала. Като че ли нарочно. За да не ни допуснат до своя свят.

Момичето: Но той...светът. Не е ли един за всички?

Инвалидката: Не е. Светът е за нормалните. Те го нагаждат по свой образ и подобие.  И градят стъпала, които инвалидните колички не могат да изкачват. /повишава глас/Държат ни долу, в ниското, все едно  че ни няма.

Момичето: В очите ти трябва да съм била голяма глупачка с моя сантиметър, а?

Инвалидката:  Да. Беше ме яд на глезотиите ти. Как може да не осъзнаваш , че си една разглезена щастливка. И ми беше  мъчно за теб. Приличаше ми на едно объркано в кълчища патенце.

Момичето: Патенце ли? По- скоро съм ти приличала на патка глупава?

Итвалидката: Не. На патенце, малко патенце с жълто около устата.

Момичето: / кляка и започва да ходи патешки/ На такова ли?

/пее/ Па,па, па колко малка съм сега

па,па, па с жълтичко около устата

па, па, па имам още да раста

па, па, па празничка ми е главата.

Инвалидката: / започва да се смее/Успя да ме разсмееш.  От време на време ме хващат дяволите. То е, когато видя хубаво момиче, което е с 50 см. над мен.

Момичето: /бодро/Дай един дявол насам да го размажа!

Инвалидката: /любува й се известно време/ Приличаш на малкия принц.

Момичето: Малкият принц ли?

Инвалидката: Така наричаме галено нашия продавач. Но тайно да не вземе да се възгордее. Ако не беше той и досега щях да тъна в блатото на самосъжалението. Когато минах за пръв път покрай щанда му  бях половин човек. Майка ми буташе инвалидния стол на път за клиниката.Случайно го погледнах. Той ме заговори и живота ми за пореден път се промени. Фенерчето светна, както би казала госпожа Диоген.Спомням си денят, когато дойдох тук съвсем сама. Без никой да ме бута. Върховно постижение за мен. А той ме погледна, усмихна се и ме покани на танц. Представяш ли си? Улицата беше празна, заради късния час, а той ме покани на танц. И ние танцувахме. Аз в инвалидния стол, той с неговия мъничък ръст. Може отстрани да е изглеждало страшно откачено, но си беше истински танц. След този танц животът ми стана различен. Не че светът се беше променил. Просто аз възкръснах. Приятелите, лаптопа.Животът има много измерения. Просто трябва да отвориш мидената черупка./смее се/  Няма да повярваш, дори участвах в едно спортно състезание. /въздъхва/Само от време на време някой трябва да ми пее патешка песен.

Момичето: /сочи огледалото й/ Това огледало... защо го държиш? Изхвърли го!

Инвалидката: То е символ. Напомня ми, че гледаш ли само себе си, свършваш целувайки  някое дърво.

Момичето: А другите?

Инвалидката: Кои?

Момичето: Другите. Даскалицата, клошарят, злобарят?

Инвалидката: Госпожа Диоген не е даскалица, а учителка. Пенсионирана. Каза ми- “ Господ  ти е взел краката, за да ти даде криле”. Нейният недъг бил самотата. Докато преподавала, ежедневието й било пълно с деца. А после изведнъж опустяло. Дори собствените й  са тръгнали да уреждат живота си  далеч, далеч от нея. Тя е учителка и не можела да се примири, че няма кого да учи. И добре, че намерила щанда, защото щяла да   свърши в приют- сломена и нещастна. Знаеш ли, да умреш не е най- страшното. Най- страшното е да бъдеш сломен.

Момичето: Отначало я помислих за най- откачената с това нейно фенерче?

Инвалидката:  Казах ти, тя е учителка от старото поколение. Фенерчето й е божи дар. Не това в ръцете й. А това в душата й. А другото....

Момичето: То не свети.

Инвалидката: Защото батериите са изтощени.

Момичето: Тогава тя защо…?

Инвалидката: Защото казва, че когато намери истинския човек само ще светне

Момичето: Но ти знаеш, че без батерии няма да светне.

Инвалидката: Ще светне. Дори другите да не забележат. Просто само за нея ще светне.

Момичето: Вярваш в това?

Инвалидката: Отначало не. Но после тя ме научи. Че всеки човек излъчва. Но рядко са тези, които могат да зареждат  със светлина. И си струва усилието да се откриват такива хора. Да, тя ме научи на това. Защото е учителка.Знаеш ли, тя не го предлага на всеки. /шеговита/Сигурно ти си по- специална?

Момичето: Ами, специална.  Наговорих й ги едни...Дано не е злопаметна.

Инвалидката: Забравих да ти кажа, че другият й недостатък е склерозата. Помни само хубавите мигове.                

Момичето: Ами клошарят?

Инвалидката: Не го наричай така! Дори и да му харесва.

Момичето: А как?

Инвалидката: Той е  Джентълмен.Веселяк. Когато го намерихме,   толкова му беше весело, че чак тъжно да ти стане.

Момичето: Не те разбирам.

Инвалидката: Беше като коледен фоерверк. Пръскаше, пръскаше веселие наоколо, докато най- накрая щеше да остане една обгоряла пръчка.

Момичето вдига рамене неразбиращо

Инвалидката: /пояснява/Друсаше се.

Момичето: На неговата възраст?

Инвалидката: И принцът така му каза “На твоята възраст?”А той се смееше-  нима е привилегия, казва, само на младите да умират щастливи.И все си търсеше прекрасно местенце, където спокойно да склопи очи. Както и да е, измъкнахме го.Остана му само фобията да търси прекрасно местенце. За да живее.

Момичето: На всеки ли давате име?

Инвалидката: Да. Занимателно е.

Момичето: Твоето как е?

Инвалидката: Познай!

Момичето: Сигурно е нещо красиво

Инвалидката: Да

Момичето: Ефирно

Инвалидката: Да

Момичето: Кажи ми!

Инвалидката: Чайка.   Мечтая в следващия си живот да бъда  чайка. Да се рея над морето, без да ме е грижа дали имам или нямам крака.  Веднъж им разказах мечтата си и оттогава съм Чайка.Чувала ли си я тази песен?

/пее/ Малка чайка във златна есен

полетяла над морски вълни

и дочула рибарската песен

за  незнайни далечни земи

Слепият:  /влиза/ В хор припявали вълните

за далечните земи

и целували скалите

унесени в мечти

Е, как ти се вижда нашата тайфа.Не приемаме  лесно. Трябва много да си я закъсал. А тебе те приехме веднага. /към инвалидката/ Трябва да отидеш при тях. Не може ли да намерят наредбата, която им цитирахме. Били затрупани казаха от наредби. Коя била по точно питат? Ровят, търсят. Паника голяма.

Инвалидката: Добре, ще отида. Ти ще останеш ли тук?

Слепият: Налага ли се?

Инвалидката: /натъртва/Налага се. Помниш при тебе колко много се налагаше?

Слепият: Това си е чисто изнудване.

Инвалидката: Чао деца, стискайте палци!

Излиза

Слепият: /мелодраматично/ Е, останах сам. А мразя самотата.

Момичето: Защо толкова се заяждаш с мен? Защото съм нормална ли?

Слепият: Ти ли си нормална?

Момичето: Ами аз

Слепият: И кое ти е нормалното?

Момичето: Виждам.

Слепият: Само себе си

Момичето: Ходя

Слепият: Пълзиш хленчейки.

Момичето: Нормална съм на ръст.

Слепият: Обаче ти липсва цял сантиметър

Момичето: Престани! Яд те е че имам всичко ли?

Слепият: Като имаш всичко, защо  цивриш.

Момичето: Ами защото…защото.. и аз не знам защо. В трудна възраст съм.Пубертет. Изглежда наистина боледувам.

/пее/ Да си пубер е болест опасна 

да си пубер е просто кошмар

и за всички е диагнозата ясна

пубертетът е вечно в скандал

Има пуберът страшни проблеми

мазна кожа, пърхот, акне

а отгоре на всичко любовните смени

подлудяват нещастното младо сърце.

Щом си пубер животът е скапан

с гадории е пълно навред

от горгона си  сякаш ухапан

филмов екшън със страшен сюжет

 

Слепият: Аз тези неща съм ги изживял.

Момичето: Не ти вярвам.

Слепият:Е, понякога и мен ме хващат бесовете. Например когато някой размаха ръка пред очите ми и вика /имитира я/  ей какво се правиш, че не ме виждаш.

Момичето: Извинявай!

Слепият: Нищо. Имам начин да се утеша без да тормозя света.

Момичето: Какъв?

Слепият: Например, казвам си. “Аз съм добре” Какво да каже този, на който му липсва цял сантиметър”

Момичето: Продължаваш да се заяждаш. Да не би да е част от лечението?

Слепият: Не. Според мен ти трябва един здрав пердах. Но госпожа Диоген ще каже, че не е педагогично.

Момичето: А ти защо си с тази тайфа. Заради очите ли?

Слепият: Какво ми е на очите?

Момичето: Понеже си…. незрящ.

Слепият: Аз така съм се родил.И възприемам света ясно колкото и ти. Ясно!

Момичето: Тогава какъв ти беше проблема

Слепият: Влюбих се,

Момичето: И

Слепият: а тя  хлътна по друг. Не можах да разбера защо. Аз съм хубаво момче. Не намираш ли?

Момичето:  И скромно.

Слепият: Знам, че ти звучи смехотворно, но  и без огледало мога да преценя външността си. Само че тя не я оцени. Никога не ми позволи да я докосна.

Момичето: Искал си да я опипаш, а?Вие, мъжете всичко свеждате до опипване.

Слепият: Не. Ти не разбираш. Аз нямам зрение. Единствено  с ръцете си мога да усетя красотата. А тя просто не ми позволи да я погледна.Остана си забулена като ханъма

Момичето: Жалко. Не е разбрала какво губи.

Слепият: Подиграваш ли се? Да не ми се подмазваш, за да ти дам бастуна?

Момичето: Не ми трябва твоя бастун. Вече виждам.И то много ясно.

Слепият: Любовта е най- коварното чувство. От рая те запраща направо в ада.Чувствах се малък, дребен нищожен

Момичето: Познато чувство

Слепецът: Страдах, боледувах, исках да умра. Добре че се блъснах в щанда на принца.Казаха ли ти, че се наричеме с наши си имена?/момичето кимва/ Понякога липсата на равновесие ти дава стабилността, когато най- много ти е необходима.

Момичето:  И как те спасиха?

Слепият: О, те са пълни с номера.  И ми ги приложиха всичките. Защото бях тежък случай. Не като теб, с твоя нищожен сантиметър. Размахваха ми фенерче, надяваха ми цилиндъра, поучаваха ме, плачеха заедно с мен, беше голям зверилник. Дори веднъж ме вързаха.

Момичето: Вързаха те?

Слепият: За да ми четат стихове. Представяш ли си?Буйствах, ревах, накрая се успокоих . И ги запомних. Дори зазвучаха в мен като песен.

 /пее/Любовта е сила сляпа

любовта е просто ураган

връхлетява грабвайки глупака

и го хвърля в своя океан

Той се дави, но не иска да излезе

смига на русалките да го спасят

те  обаче му се смеят

и при други се тълпят

Викат “ Малък още си, Ромео,

мрежата не си изплел

още хвърляш неумело

стръв по грешна цел.

Ще откриеш Жулиета

Ще намериш любовта

Някъде по бялата  пътека

чака твоята съдба

От тогава ми остана името Ромео. Ромео това, Ромео онова. Дори започна да ми харесва

Момичето: А мен?

Слепият: Теб ли?

Момичето: Мен как ще назовете. Нали каза, че давате име на всеки?

Слепият: Не на всеки. Само на нашите си.

Момичето: Ами аз… мисля, че съм вече ваша.

Слепият: Сигурна ли си?

Момичето:/маха с ръка/ Абе, сигурна съм.

Слепият: /потърква ръце/ Ще пада мислене. Отдавна не ни се беше случило.

Момичето: Измисли ми го ти!
Слепият: Точно аз ли? Слепецът. Или си мислиш, че не мога да те видя, каква си Гудзила?

Момичето: Не. Мисля си, че няма да ми дадеш име прекалено задръстено…. и лигаво, както биха направили останалите. 

Слепият: Да. Те биха ти дали много лигаво име. Какво да ги правя? Виждат красотата във всичко. Но аз ще се опитам да бъда безпристрастен. Все пак миличките ти очички не могат да ми повлияят.

Момичето: Хайде, не ме мъчи!

Слепият: Ако искаш да ти го кажа, трябва да ми позволиш да те докосна

Момичето: /подозрително/ Да ме опипаш.

Слепият: Не, нали ти казах, зрението ми  е на друго място, но ако не желаеш, ще си останеш безименна.

Момичето: Добре, добре.  Изглежда по принцип на мъжете зрението им е на друго място.

Момичето се приближава до него и той взема лицето й в дланите си. Нежно прокарва пръсти по лицето й.

Слепият: Ти си красавица.Кожата ти е е мека като тревата. А косата ти…! Какъв е цветът на косата ти?

Момичето: Черен

Слепият: Съвсем ли?

Момичето: Не знам. Не съм гледала кой знае колко.

Слепият: Аз бих гледал всичко. Ден и нощ. Дори зрението ми да се изтърка.

Момичето: /засмива се/ Да се изтърка ли?

Слепият: Като подметките на обувките. Да се изтърка от много гледане. Би било супер. Стига да можех. Бих дал цял сантиметър от себе си затова.

Момичето:  О, стига /прокаля се смутено/ Е, как ми  е името, кръстник?

Слепият: /продължава да гали косите й/ Почакай малко! Имам усещане за звезди. 

Момичето: /дърпа се/Като те цапна, направо ще ги видиш тези звезди.

Слепият: Добре. Надежда. Надежда ти е името.

Момичето: Но това е истинското ми име.

Слепият: Наистина ли? Жалко. Исках да бъда оригинален. Твоите родители са ме изпреварили

Момичето: А може би трябва да се казвам Жулиета./тихо/ Твоята Жулиета, Ромео.

Слепият: Не. Звучи твърде мелодраматично. Дори и за тинейджери. Пък и аз си имам Жулиета.

Момичето: Ти? Но нали каза, че те е изоставила.

Слепият: То беше отдавна. От тогава съм имал сто гаджета.

Момичето: /подсвирва/ Сто гаджета?

Слепият: Ами да. Казах ти, че ме обработваха. Вежливост, учтивост и тем ти подобни глупости. Така добре се изучих, че никоя не може да ми устои. Пламъчета паля, както би казал принца.

Момичето: Но чак сто ? Какъв Ромео си ти? Дон Жуан жалък!

Слепият: Ласкаеш ме.

Момичето: И след всяко разочарование ли те спасяваха.Сто пъти?

Слепият: Да.Като си помисля, го намирам за малко прекалено. Не знам как са ме изтърпяли. Както ти каза /цитирам те, каква чест/ в  трудна възраст съм. Но те са приятели. От най- големите. Обичаш ли рап

/пее/ Приятелството, бейби, затова е

попаднеш ли във някоя беда

да те измъква, а за конско да си трае

понеже тиновете са чувствителни деца

да, тиновете вечно кашите забъркват

те на издънките са богове

ала приятелите без да мъркат

оправят всички гафове

Приятелстовото възраст не познава

Не се измерва във пари

Единственената ценност е тогава

Да е до теб приятел  щом те заболи

Слепият: Тази песен ми я пя принцът. Само мелодията беше друга. По- заспала. Знаеш ли, често мечтая да порасна голям, колкото нашия принц. Зная, че това ти се струва смахнато, но когато го опознаеш  ще ме разбереш.  Ако не беше гравитацията на слънцето,  светът нямаше да го има, ако разбираш какво искам да кажа

Момичето: Разбирам.Ако го нямаше малкият принц светът щеше да бъде много мрачно място.

Слепият: Би било жалко, въпреки, че нямам очи и не би трябвало да ми пука от мрака.Но и аз като слънчогледите следя светлината, дори да не виждам цвета й. с

Продавачът се връща

Слепият: Е какво става. Оставаме ли?

Продавачът: Не

Момичето: Но нали можеше  да си кажеш мнението?

Продавачът: Казах го, но не го чуха.

Слепият: Да не са били глухи?

Продавачът:Бяха твърде нависоко, за да чуят един малък човек.

Момичето: Но как така?

Продавачът: Твърде много сантиметри ни отдалечаваха. Джентълменът искаше да им викне, но му казаха, че не е учтиво да крещи. Нашата Чайка искаше да отиде при тях, но   асансьорът бил повреден. Иначи имало асансьор. И накрая когато госпожа Диоген  искаше да привлече вниманието им с фенерчето, се оказа че те са заслепени от собствената си светлина. / клати глава/ Бяха твърде нависоко

Слепият: Къде са останалите?

Продавачът: Търсят фенерчето на госпожа Диоген. Тя изведнъж реши, че то не й е нужно и го захвърли.

Момичето: Захвърли фенерчето?

Продавачът:  Представяте ли си какво е да осъзнаеш, че не ти трябва фенерче. 

Момичето:  И сега?

Продавачът: Книгите. Трябва да реша какво ще правя с тях.

Слепият:  Аз ще отида при другите. Може пък да  намеря фенерчето.

Излиза

Продавачът:  Отдолу се чувстваха всички лилипути. Съжалявам, че  причиних на приятелите си такова разочарование.

Момичето: Не си лилипут.

Продавачът: Разбира се, че съм. С тези четири фута.

Момичето: А сантиметъра? Къде оставяш сантиметъра.

/запява/Ако имаш четири фута надежда

Ако имаш четири фута кураж

/прекъсва/ Пей с мен!

Продавачът: Нямам време за песни. Трябва да направя нещо с книгите./вдига сандъчето си/ Виж, боята му се е изтъркала, все да се качвам и слизам.

Момичето: Ще го боядисаме пак.

Продавачът: Всъщност ще го оставя тук. Може някой да седне на него, за да проси човешка милост. Знаеш ли,  направих го не за мое удобство, а за удобство на другите. За да не се прегърбват, когато искат да си поговорим. Мислех, че това съндъче ме прави равен с тях, а то не е било така.

Момичето: Наистина не си. Ти  си по- голям.С цял сантиметър.

Продавачът: Ами.Този сантиметър… ако  искаш  да ти го подаря. Както казва джентълменът, това е възможно между приятели.

Момичето: Аз вече получих своите сантиметри. Понякога човек получава нещо без да го е заслужил.  Аванс може би. Шанс може би. Не знам.Но получава. Когато дойдох тук, въобще не подозирах, че ще срещна малкия принц

Продавачът: Малкият принц ли?

Момичето: Те, те наричат така. Твоите приятели. Не знаеше ли?

Продавачът: /горчиво/ Малкият....

Момичето: В смисъл, не че си малък…

Продавачът: Малък съм.

Момичето: В смисъл, че такива като теб поддържат пламъчето на живота.

Продавачът: Малкият принц, малкият човек.

Момичето: /ядосано/Престани да повтаряш малък та малък! Разбира се, че си малък с твоите четири фута. Но ако нямаше кой да събере цялата тази откачена, чудесна компания? Ако нямаше кой да им отвори очите и сърцата за малките неща  от живота

Продавачът: Да. Малките неща.

Момичето: Тогава този свят би бил пълен с динозаври. Дебелокожи, тромави, огромни  динозаври.

Продавачът: И какво от това? Нима има значение...за динозаврите.

Момичето:  Разбира се, че има значение. Ти не разбираш какво значи едно стандартно, нормално момиче, макар и с един сантиметър по- ниско да се огледа. Досега съм си мислела, че всеки, който има и най- малкото отклонение от нормата е втора ръка човек. Питала съм се- “Тези пък за какво живеят?” Какви радости може да изпитват. Та тях животът ги е отхвърлил. Не влизат в нормата. И когато изведнъж попаднеш извън нея, си мислиш, край, светът се срутва. Няма за какво да се живее.  А то не било така. Нормата е една заблуда. Кошмарна заблуда. Нечовешка заблуда.Но трябва някой да те разтърси и да ти отвори очите. Някой малък, голям принц.    

Продавачът: Сигурно е така. Щом казваш. И утре няма да ми е толкова криво. Но днес…днес трябва да прибера книгите. Дори нямам с какво.

Момичето: Тогава да ги продадем

Продавачът: /смее се горчиво/ Кой ще ги купи? Наоколо е такава пустош

Момичето: /нежно/  Аз ще  ги продам./продавачът клати глава/  Не може да не ги продам.  /към публиката/  Чуйте, продавам книги.

Продавачът: /тихо/ Кой ще те чуе?

Момичето: Интересни  книги, чудесни книги, забавни книги.

Продавачът: Глухо време е. 

Момичето: Ето например тази, за малкия принц.

Всички мълчат, а продавачът клати неодобрително глава

Момичето: Нима никой вече не вярва в малкия принц? Той съществува. Ето го. Стъпил на своето сандъче, за да не ни кара да се прегърбваме. Купете книгите му, иначе… ще умре от глад… и мъка.

Мълчание 

Момичето: /ядосано/Няма ли кой да купи  поне една книга? Какво, забравихте да четете ли? Да повикам тогава госпожа Диоген, за да ви научи. Или ослепяхте. Да ви подаря тогава белия бастун. Или може би огледалата, в които се оглежда живота ви вече  показват само боклук. Счупете ги тогава! Счупете ги, за да виждате през тях! 

На сцената се качва дете. Момичето му подава книга, а то й плаща с топка.

Момичето: Нямаш ли пари?

Детето поклаща отрицателно глава.

Момичето: Тогава не може.

Продавачът: /приближава се/ Защо? Може. /усмихва се на детето / Каква хубава топка?

Подава му книга и детето радостно си тръгва. На сцената се качва старица. Тя подава раковина.

Той слага  раковината до ухото си и се усмихва на старицата.

Продавачът: Чувам морето. /към момичето/ Виж, раковина!. Искаш ли да послушаш?

Момичето: Но ти така нищо няма да спечелиш?

Продавачът: О, напротив. Знаеш ли, печалбата е относително нещо. На мен, кой знае защо, изведнъж ми стана добре. Щом в твоите очи съм голям, сигурно е така. Голям съм.  Може ония горе да са били малки. Лилипутчета жалки. /показва  раковината и топката/ Виж, какви  чудесни неща! Изведнъж ми се прииска да рисувам. Морето, детството. Ще изрисувам целия свят. Нима мислиш, че това е малко? Или лилипутско.  Е, нямам още бои и четка /подвиква на публиката/ Някой да предлага четка?

На сцената се връщат останалите.

Учителката: /размахва фенерче/ Намерихме фенерчето.

Слепият:  Аз го намерих.

Инвалидката: Но изгубихме веселият Джентълмен.

Учителката: /към момичето/ Разбрах, че се казваш Надежда.

Момичето: Така ме нарекоха, макар че предпочитам да съм Жулиета.

Слепият:  Мечтай си! Може някога да се сбъдне мечтата ти. Аз съм великодушен човек. В сърцето ми има много място.

Учителката: Какви са всичките тия хора?

Продавачът: /весело/ Купуват. Купуват, госпожо Диоген. /към публиката/   /провиква се/ Някой да има батерии? Малки, от волт и половина. За едно фенерче.

Инвалидката: /вижда, че сцената се е изпълнила с хора/ Но какво купуват?

Продавачът: Книги. А ние продаваме. /плесва радостно/ Помагайте!

/пее/ Продаваме книги, но не за монети

За малко надежда, за спомен един

Човечност даряваме, за да ни свети

Маяк да ни бъде  по звездната шир. 

Даряваме смях, мъдростта на чудака

Даряваме сложната своя душа

В замяна очакваме ваша отплата

Подарък сърдечен от квант  светлина

Настава весело оживление.Накрая почти не е останала книга. Тогава се втурва на сцената  клошарят.

Клошарят: Намерих

Не му обръщат внимание.

Клошарят: Намерих, ей.

Всички: Какво?

Клошарят: Намерих /смига/прекрасно местенце

Инвалидката: Наистина ли?

Клошарят: О уи мадам. /пояснява/ Уча френски. Намерих един френски разговорник, знаете къде /въодушевено завъртва стола й/ Въобще днес ми върви да намирам.Не, вие не можете да си представите какво прекрасно местенце е. Като от приказките. Като от сънищата. /към момичето/ Като от твоето село.

/пее/ Прекрасно местенце, прекрасно местенце

намерих най- после прекрасно местенце

дъгата над него вълшебно прелива

сърцето ти с много надежда залива

Учителката: И го намери без фенерче?

Клошарят: Към него ме водеше бавно сърцето

То светеше ярко, пипнете го, ето!

Когато видях го, сърдечният ритъм

подсказа. Не е ли знамение питам?

Слепият: А звуците, звуците какви са?

Клошарят: А звуците нежно ушите ти галят

Букети от багри в душата ти палят

Дошли са, приятелю, сякаш от рая

Мелодия ти ще направиш с тях зная

Прекрасно месетенце, прекрасно местенце

Намерих най после прекрасно местенце

Инвалидката: И лесно ли се стига до него?

Клошарят:  Разбира се. Стълби за качване няма

И лесно върви се,  тъй както  към храма

До него достига широка  пътека

Да тръгваме вече, приятели, нека!

Продавачът: А голямо ли е?

Клошарят:Голямо е, колкото четири фута

Огромно е значи разбирате тука

Но хайде да тръгваме вече

Търпение нямам не ни е далече!

Всички: Прекрасно местенце, прекрасно месетенце

Намери най- после прекрасно месетенце.

Прекрасно местенце, прекрасно местенце

Той има най- после  прекрасно местенце

Продавачът: Е, радвам се за теб.

Клошарят: За мен ли? Местенцето е за теб. За щанда ти.

Продавачът: Но как?

Клошарят: Така, учтиво ти го подарявам.

Продавачът: Не, не не мога да го приема. Ти цял живот го търсиш.

Клошарят: Знаеш ли? Изведнъж разбрах, че това са просто  глезотии. Липса на сантиметри. Прекрасни местенца колкото щеш по земята, стига да имаш сърце за тях. Но ако не бях те срещнал? Щях да се размина с него и с много други неща./към момичето/ Нали, синьорита? 

Продавачът: Да но..

Клошарят: Никакво но.  Не е учтиво да ми откажеш.

Учителката: Вижте! Фенерчето светна.

Слепият:/тихо на момичето/ Понеже му сложих батерииДве. От волт и половина. Дадоха ми ги срещу приключенията на дон Жуан

Момичето: Важното е, че светна. А ти си затваряй устата, дон Жуане!

Слепият: Да можех!

Клошарят: Е, какво чакате? И на него ли да  издрайфат една бинго зала.

Учителката: Внимавай, деца има тука!

Клошарят: Знам, бе. Затова  толкова учтиви думи използвам.

Продавачът: Да побързаме!

Всички: Да тръгваме! 

Тръгват да излизат. Последни остават момичето и продавачът.

Момичето: И сега какво? Имаш местенце, но щандът ти е празен. Освен ако решиш да продаваш тези вехтории.

Продавачът: Тези вехтории ли? Не бих ги продал за нищо на света. Впрочем остана ми  “Малкият принц./подава й  книгата/ Искам да ти я подаря. Дано този път я вземеш.

Момичето: Ще я взема./ колебае се/  И аз искам да си имам нещо, което бих могла да ти подаря. Което се подарява  между приятели. А не мога да измисля какво.

Продавачът: Подари ми бисера!

Момичето: Какъв бисер?

Продавачът: Този, който е вътре в мидата.    

Момичето:  Не разбирам.

Продавачът:Смятам, че си поела достатъчно количество антибиотик срещу коварната болест синдром на сърдитата затворената мида?

Момичето: И?

Продавачът: И тя вече се отваря. Представям си, колко е хубав и чист бисерът вътре

Момичето: Мислиш ли?

Продавачът: И колко богат би бил светът, ако нямаше нито една затворена мида.Щеше да бъде един бисерен свят.

Момичето: Все пак тревожа се за теб.

Продавачът:   /засмива се/ Ще се оправя. Достатъчно голям съм. Четири фута са това ей…не е шега работа.Как беше?

/пее/ Ако имаме четири фута надежда

ако имаме четири фута мечти

Момичето: Чакай! Тази песен я знам.

/двамата пеят/Ако имаме четири фута надежда

ако имаме четири фута мечти

всичко лесничко ще се подрежда

без съмнения, болка,сълзи

Ако имаме четири фута достойнство

Ако имаме четири фута кураж

Ако имаме четири фута геройство

ще живеем във свят богаташ.

Четири фута, четири фута

Ако имаме вяра четири фута

Ще си  живеем  без да ни пука

Ако имаме  цели четири фута

Момичето: И един сантиметър. Да не забравяме. Цял един сантиметър.

Край