Осоговската царица
Действащи лица Румена войвода Стоян Баба Трендафилка Алия Милица Витко
Първо действие
Баба Трендафилка шета из стаята. Влиза Георги и започва да търси нещо. Баба Трендафилка: Що дириш, Георге? Нещо ли ти требва? Георги: Имах тук един калем. Баба Трендафилка: Язе, го гудих нейде. /търси го и тя/ Къде ли? Да опустей и акълът му дано, остая ме веке. /намира го/А, ето го. Тоз калем баща ти го купи от одринско. Беше ей толкав голям. На теб що ти е? Георги: Утре на ранина тръгвам, мале, за Цариград. Баба Трендафилка: Веке? Немой сине!Немой с Румена сама да ме остаяш! Знаеш що е луда. После ще речеш, не съм я опазила. Георги: Не се коси, мале! Знае си работата невестата. Тук що да правя. Гладни ще умрем. Пък по цариградско дават на аргатите 25 гроша плата на неделя. Чуеш ли, мале, на неделя. Баба Трендафилка: И по пътищата арнаути колко щеш. Да внимаваш, сине! Да не те причакат при Деребаира. Снощи обрали един. И потурите му даже събули. Гол дибидюс го оставили. Георги: Сговорихме се с Радой да сме дружина. Баба Трендафилка: /маха с ръка/ Радой и той като тебе, кекаф. Пушка не знай да държи. Георги: /смее се/Румена да взема, що ли? Баба Трендафилка: /хваща се за думите/Па що да не я вземеш? Тука кой знае каква поразия ще направи. Георги: Я се шаля, мале. Що ще прави Румена подире ми. Баба Трендафилка: Ще взема страха на арнаутите. Саде да викне с онова ми ти гърлище, сите ще избегат. Георги: Верно, гръмогласно ми е булчето. Кога викне от онзи рид, чак през девет, та на десетия се чува. Дори вълците плаши. Баба Трендафилка: Радваш й се а , па на мойте ръце я остаяш. Георги: 25 гроша плата. Кой ще ти ги дае тука. Пък ако нещо стане, речи на Румена да пусне гърлището, та да ме повика. Язе бърже ще дода. Гласът на Румена: Алия, дай и на мен да пушна! Баба Трендафилка: Ей я, она. Дяволица съща. И това ми се дума невеста. Колко ядове има още да ни докара до главата. Георги: /добродушно/ Маленка е още, мале. Кръвта й играй. Баба Трендафилка: Маленка. Коскоджа дете има веке, пък очите й навънка гледат. Срами ни бе, Георге. Хората все нея одумват. Георги: Ами. Нели всите в село я знаят. Навикнали са й на щуротиите. Баба Трендафилка: Кога те няма, дома не стои. Все по хайдушки сборища тича. Георги: Жилката й е такава Баба Трендафилка: Не е само до жилка. Хората думат, самодиви са я орисвали. Па и аз я гледам, бе сине. Отде толкоз сила у нея. Че тя ако рече като ягне ще те метне на рамо и до върха ще те отнесе. Не ша е човешка таз сила. Георги: Мале, мале. Колко пъти съм ти хортувал да не се повеждаш по акъла на хората. Тъй ти думат щото завиждат. Белким не помниш колко я искаха, но дядо Георги на мен я даде. Оная циганка, Шойна, магия беше сторила венчилото ни да развали. Кой знае кой я беше подкокоросал? Ако е толкоз лоша, що всички по нея тичат. Гласът на Румена: Алия, ела тук бре! Нишан ще ми бидеш. Немой да те е страх. Баба Трендафилка: И тоя турчин. Все по петите й ходи. В устата я зяпа. Гали ба има това, онова. Георги: Их и ти, мале! Верна ми е Румена. Може да е кискин жена, но разтурена не е. Имам й вяра язе. Баба Трендафилка: Имаш й. Па на оня поганец, Руменин Алия му викат. Знаеш, де има дим, има и огън. Георги: /нетърпеливо/ Казах ти, мале! Невестата ми не е разтурена. Баба Трендафилка: Като не е разтурена да понаведе малко тез очи. Че то нейните очи като очи ли са бе, сине? Мен га погледне, мене изгаря, камо ли маж. Па на мажа колко му требва да лудне? Георги: Е те, зарад тез очи я взех, я. Баба Трендафилка: И с тая тънка снага, ей тъй ходи /показва/ и от половината я кърши. Георги: По таз снага изгорех, я. Баба Трендафилка: Божкей, що ти трябваше на баир лозе, Георге. Ти си човек кротък, прибран. Пък Румена вятър я вей на бял кон. Георги: Не се коси, мале! Ще влезе тя в пътя. Ей сега като доби Андончо, по се завъртва дома. Баба Трендафилка: Знаеш ли що думат из село, сине? Георги: Що пак? Баба Трендафилка: /тихо/ Че Андончо бил от змей. Георги: /смее се/ Ти що даваш ухо на тези приказки, мале, като да не знаеш. Невестата е по цял ден пред очите ти. Копа, боб сади… Баба Трендафилка: Ами, по цял ден! Все гледа баира да хване. При айдутите да оди. Натам я влече.И още думат, ей тонавко опашле имала, като на змеица, затуй била толкоз ербап. Георги: Нели ти думам? Хорската уста не мож я затвориш. Аз ли не съм виждал, що има и що нема Румена. Баба Трендафилка:/шепне/ Има ли? Георги: /високо/ Нема. Нема, мале. Одумват я, щото ми е лична невестата. Не помниш ли, що ергени я искаха. Даже бейския син я кради, но бай Георге на мен я даде. Баба Трендафилка: Даде ти той беля. Георги: Ей, съща свекърва си. Все мърмориш по Румена. Бабоа Трендафилка: Тя пък много чува. И мене, както и тебе на кутре ни върти. В стаята се втурва Витко. Витко: Бабо, да знайте какво чудо стана? Баба Трендафилка: Какво бе, Витко? Витко: Тетка Рума пушна Алията. В главата го пушна. Георги: /изплашено/Що? Баба Трендафилка: Божке! Ами сега? Изгорехме. Че как тъй? Да не и е посегнал. Георги: Умре ли Алията? Витко:/залива се от смях/ Не. В едно яйце пушна на главата на Алията и се разлете. Не главата, а яйцето. Баба Трендафилка посяда на едно столче. Баба Трендафилка: Туй е някоя нова лудория на Румена. Нищо не проумявам аз. Върви бе, Георге, да видиш, що е станало. Витко: Аз ще ти обадя, бабо. Тетка Рума стори облог, че яйце улучва от шейстет разкрача. Ама то сал туй да е, лесно. Трудно е га нишана стои на човешка глава. И Алията стои с яйцето на главата, бюлюкбашията Мурат жълтее, а тетка се мери. И като каза, данн яйцето се разлете, пък главата на Алията остае. Баба Трендафилка: Че как се е съгласил Алия на такава халосия? Витко: И бюлюкбашията туй вика. Алия, Алия, що се даваш една гяурка да те пушка. Пък Алията вика. Щото не е гяурка, а звездалийка. На такава давам да прави всичко що иска с мене. Баба Трендафилка:/към Георги/ Думах ти аз, Георге. Не е чиста тая работа с Алията. Тъй да й се дава. Похортувай на невестата като стопанин! Георги: Добре де, мале. Влиза Румена. Тя е зачервена от вълнение, а очите й светят от възторг. Румена: Каза ли им, Витко? Каза ли им как пушнах Алията? Витко: Казах им, тетко. Румена: /шляпва го галено/И нищо ли за мен не остави, бре? Да беше видела, мале, билюкбашията. Шалварите му се жлътнаха от страх. Баба Трендафилка: Мари снао, ти ум имаш ли? Румена: Чейнето му почна да трака. /плеска се по бедрата/ Езика си за малко да отхапе. Витко: Пък Алията стои като един камик и не мърда. Румена: Де ша мръдне. Убивах го. Баба Трендафилка гледа намръщено и с неодобрение. Баба Трендафилка: Сеирджии нямаше ли? Витко: А, пълно с народ беше, бабо. Ей тъй, цъкаха с език. Баба Трендафилка: Ще цъкат я. Кой знае какво пак ще думат. Хелем църната Кера. До довечера, снао, ще те изтипоса със змийски крила и самовилска премяна. Румена: /безгрижно/ Нека! /към Георги/ Мурат бюлюкбаши чак кайвето си разля. Аз викам, Георге, сега кога поминувам покрай него, кайвето все ще му присяда. Баба Трендафилка: /подканящо/ Георге! Георги: /без да гледа майка си /Викаш, взе му страха на Мурата. Румена: Смее ли веке да ме вика в конака. Че знае как ще му пръсна кратуната./ прицелва се/ Като яйце. Баба Трендафилка: Георге! Георги: Невесто, спри се да ти продума нещо! Румена: /прегръща в мечешка прегръдка и пак го пуска/Ама драго ми е, бе Георге. Знаеш ли що ми се прави сега? Играе ми се. Да се хвана на хорото, па да не се пусна три деня и три нощи. Витко: Като на събора ли, тетко, кога надигра сите моми? Румена: И ергени. Речи, Витко, и ергените. Никой ми се не опре. Тропни срещу ми бе, Георге! Двамата един ръченик да тропнем напук на душманите. Баба Трендафилка: Речи й бре, Георге! Румена: Що ма мале? Що да ми рече? Баба Трендафилка:/уклончиво/ Той си знае. Георги: Утре тръгвам, невесто. Нели знаеш, за Цариград. Румена: Арно. Георги: Вие тук с мама Андончо да чувате и… туй. Румена: Арно Баба Трендафилка: Само туй ли ще речеш? Георги: Е, що друго? Вий си знаете. И други път съм бил далече дома. Румена: Ти немай грижа, Георге! Смее ли някой дома да припари. Знаят веке как пушкам? /погледът й се спира на прозореца/ Витко, Витко, кой е тоз дето минува бре? Нели е Стоян Ковача? Витко: Той е, тетко Румена: Бегай да го стигнеш! Речи му да почака! Че аз имам да му хортувам. Алията ми обади нещо за черкезите. Витко: Да му река ли довечера и мене да вземете на хайдушкото сборище, тетко. Баба Трендафилка: То на тебе само туй ти трябва, какъвто си болнав. Румена: Болнав е, щото седи само дома, мале. Кога стана войводка, ще те взема в дружината с мене Витко. За кадем. Пък горе тутакси ще оздравееш, че е въздуха чист от поганци. Витко: Ама щеш ли тетко? Румена: Ща я.Кога съм рекла нещо, дека не съм го сторила /шляпва го/ Бегай де! /Витко излиза/Георге, язе съм ти приготвила бохчата. Новите потури съм сложила, дека ти ги ших лани. Но да внимаваш, да не ги закачиш някъде. Нямам ръце за терзия. Мани го тоя калем! Друг съм ти сложила по- убав. И един нож има в дисагите. За всеки случай. Алията ще те проводи през Деветбаир, че е пълно с арнаути. Аз пищов да ти бях дала, но ти не си научен на пищов. Мале, сложи сол на боба! Че Георги го обича по солен. Язе бърже ще си дода. Излиза Баба Трендафилка: Що нищо не й рече, бре? Георги: Е, ти що нищо не й рече? Баба Трендафилка: Щото на теб ти прилича. Георги: Как да й река ма, мале, ядни дума, кога беше толкоз радостна? Как да й скарша хатъра? Като се върна, ще намеря сгода да й поговоря това, онова. БабаТрендафилка: Кой знае що ще стане докато те няма? Георги: Е, що д а стане? Нели ти каза Румена? Никой няма да смее дома да припари при айдук жена. Баба Трендафилка: /клати глава/ Сал айдуците.
Второ действие
Баба Трендафилка и Румена седят на трикраки столчета и шият. Румена спира от време на време и се замечтава. Свекърва й я поглежда изпод вежди. Баба Трендафилка: Де скитори снощи пак? Румена: Като да не знаеш? Стоян ме води при айдутите. Баба Трендафилка: Тоз Стоян жена няма ли си? Баба Трендафилка: И право е питала невестата. Де да знае, какви ги върши нейният хубостник. Румена: /тросва се/ Е тогаз, що не дойде с него при хайдушкия огън? Да види. /скача и прегръща свекърва си/Знаеш що хубаво беше, мале? Огънят колчав голям. Съчки пращят, искри хвърчат, а около него дядо Ильовите момчета. Да видиш как се смръщиха като ме видяха. Викат на Стоян. “Ума ли си изгуби, що ли, та жена водиш.” А той вика: “Те туй е Румена”. Тогаз ми сториха място, че били чували за моето юначество. И песни пяхме и приказки приказвахме. Ех, мале. /посърва/Кога просветля, не усетих. Как не ми се връщаше! Да не беше Андончо... Баба Трендафилка: Що ли прави сега Георги? Румена: /не я чува/Да не беше Андончо горе щях да остана Баба Трендафилка: Кина дохожда. Радойко хабер пратил. Румена: Горе, мале, дека е душата ми. Баба Трендафилка: Викам, Радойко хабер пратил, че е добре. Румена: Е щом Радойко е добре и Георги ще е добре. Нели са дружина. Баба Трендафилка: Дружина! Всеки себе си гледа. Тъй е сега днес. Румена: Не е така, мале. Кога хората са дружина, всеки го е грижа за другия. Тъй е там горе. Баба Трендафилка: /натъртва/ Пък доле, всяка овца гледа себе си ти думам. Румена: Според овчаря е, мале, как ще привикне овците. Като вълци ли да са помежду си, или се държат един за друг. Баба Трендафила: То е според времето. Във вълче време и овците се ръфат до кръв. Румена: Все във времето търсим кривината. Че що му е? Пролет, лето,есен, зима все е имало. И слънцето доада ката ден, а месечинката ката нощ? Баба Трендафилка: И? Румена: И! Ама са имали чест нявга и честта дружно са вардели. Баба Трендафилка: Знам ти аз приказките. Ала от тез приказки добро не си видяла. Зарад таз чест, честта ти взеха кога те провесиха заптиите с главата надоле и ти се видяха сите срамотиии. Румена: / през зъби/ И ще си платят за то. Баба Трендафилка: И що ще сториш, мари. Белким и ти ще ги овесиш. Оф, има да яде гърбината ти бой. И Алията не мож те спаси. Румена: Ще ги тепам. Де кога ги срещна. Баба Трендафилки: Първо тебе ще утепат. Ризата ти още кървава седи, кога те биха с волските жили в конака. Румена: /вдига ризата си/ Аз тази риза още я нося. И от гърба си няма да я смъкна, дорде не им видя сметката. Да ми напомня, мале, за мъките. Да не забравям борчовете им. Баба Трендафилка:/въздиша/ Как ще им видиш сметката, чедо? По силни са, по- много са. Страха са ни взели. Ха някой глава навири, отсичат му я. Ха някой глас извиси, езика му отрязват. Румена: Щото не са си намерили майстора. Баба Трендафилка: И дека е този майстор? Румена: /тупа се по гърдите/ Ей го тука. Черкези, арнаути, поганци, всички ще утепам да си отдъхне Гюешево. Баба Трендафилка: Приказваш като да си айдутка. Ама то крушата пада ли по- далеч от дървото? Нели си от айдутски род. Румена: /гордо/ И айдутския род ще прославя. Името му да се знае далеч зад селата. И след триста годин даже. Баба Трендафилка: /покровителствено/ И що толкова ще го прославиш. Румена: Имам си аз една мечта, мале. Накъдето и да погледнеш да е все българско. Нищо да не ни дели. От което и бърдо да се провикват бугарите, все да се чуват и разбират. И това българско аз да го направя. Баба Трендафилка: И целио свят да стане български все ще има що да ни дели нази. Ти, снао, наместо да мечтаеш хвани по- добре хурката. Румена: Що ма, мале? Белким мечтите пари струват? Баба Трендафилка: Пари! По - скъпо струват те. Живота на чиляка отадя зарад тях Румена: /смее се/Ти пък, мале.Е как тъй да са толкова страшни Баба Трендафилка: Страшни са. Дедо ти Павле, баща ти Георге от щто умряха. От тези пусти мечти, дето и ти сега ги имаш. На теб хурката ти идва отръки. Що ти трябва глава да вириш? Румена: Мен дедо ми Павле заръка оставил. Пред поганците глава да не скланям. Баба Трендафилка: Ще ти я вземат, ма чедо. Тъй както на дядо ти и на тейко ти живота взеха. Па си млада, па си хубава. Я колко нещо има пред тебе. Румена: Ти нели си имала мечти, мале? Баба Трендафилка: Е, кога беше то. Кога бях маленка като тебе. Ама много ми вредяха. Белята все си докарвах. Румена: И що? Даде се на робията. Баба Трендафилка: Нема оттърване от робията, снао. Умиране има, оттърване няма. Румена: Те затуй нема. Щото таквиз като тебе на лалугери са станали и сал в дупката гледат да се наврат. Ама ще ви изкарам язе. Баба Трендафилка: Как ма снао? Румена: Ей тъй. /врътва се в стаята/ Баба Трендафилка: /клати неодобрително глава/ Маленка е! Право казва Георге. Затуй е такваз въртоглава.После като я подпре ярема ще забрави и мечти и дяволи. Както аз навремето. И ми е спокойно веке. Сал дето времето много бавно минува. Овиде ми се тоз живот. Румена влиза отново облечена с хайдушка премяна. Лицето й грее щастливо. Румена: /слага ръце на кръста си/ Ей ма на! Баба Трендафилка:/ кръсти се/ Божке! Света богородице. Ма халосия недна, що си се облякла така? Румена:/не й обръща внимание/ Нели ти приличам на войводка? На, и силяха на дядо Павле съм сложила. Сал пушката да взема и къде планината да рипна. Баба Трендафилка: Чекай ти аз ръжена да хвана! Ще те види някой, ма. Бюлюкбашията само това чака. Пак да те провеси. Румена: /през зъби/ Аз втори път на бюлюкбашията жива не се давам. Кога ме види втори път ще му е за последно. Баба Трендафилка: Събличай са, мари! Румена: /разхожда се победоносно/ Нема! Ете, туй ми е кожата. Нема да се одирам, я. Кога сбера чета и стана войводка… Баба Трендафилка: Че кой мъж ще даде да му станеш войводка. Румена: /надменно/ Че кой не? Не целя ли нишаните най - точно? На борба има ли по пехливан от мен? Ногите ми не са ли най- бързите? Ще сбера аз 300 юнака като дедо Ильо. Войводка ще им стана. Баба Трендафилка: Сама жена на толкоз мъжорля. Румена: Аз нема да съм им жена. Посестрима ще им стана. В манастира “Свети Яким” ще ги заведа и там клетва за побратимство ще сторим. Баба Трендафилка: И що от туй. Мъжът клетви спират ли го. Румена: Тая клетва има сила, мале, немой да не знаеш И от венчило е по- силна. Венчилото има разваляне, побратимството не. Кръв се веднъж меши. Баба Трендафилка: Ще фукнеш като арамийка по баирите? Румена: Нема да съм арамийка, а народна айдуткиня. Бугарете ще браня и поганците ще коля. Чуя ли нейде мома да е пропищяла, главата резвам на изедника. Па и нашите чорбаджии ще тепам, дека са забравили родното си. Баба Трендафилка: Не ли ти е жално за твойта кукя, Румено ? Румена: Моята къща ке е гората зелена, мале. Баба Трендафилка: Ами Андончо?Не ли ти е жално за твоето дете Румено ? Румена:Моето дете- дете сиротниче, мале.Деда че го рани, баба че го пере.Язе не го жалим, други че го жалят.Който с байрак ходи, он си рода нема.Камик му постилка, небо му завивка. Баба Трендафилка: Ти пък, чак на песен го изкара. Румена: Тъй ще пея аз от планината, а по седенките момите ще слушат и ке припяват. А на момците сърцата ще играт, кога чуват Румината песен. Ех, мале, що знаеш ти? Замирисало ми е на небо. Баба Трендафилка: Замирисало ти е на вършина.Седи си на задника като другите, мари! Седи си, че има много да патиш! Румена: И как се седи на задник, мале? Язе това не го знам.Тате и мама не са ми го показвали. Баба Трендафилка: Позагърни се, поприведи се! Скрий ги тези очи! Румена: Искаш от мен ханъма да сториш! Баба Трендафилка: Ти пък, ханъма!Чак тъй не съм ти рекла. Румена: А как, мале? Викаш душата си да забуля. Че аз нема да съм Румена. Ей таз Румена, дека дружките й с потури ходят, мустаци сучат и с демиртепеллия пищов гърмят. Немой мале да искаш такъв грех от мен. Баба Трендафилка: Грех. Разбираш ти от грех. Че не те свърта в божия храм. Румена: Моят божи храм е на най- високото. В планината. Там господ ми кажува, що е право и що не. Кажува ми той, че му е додеяло да ни гледа теглилата, но да слезе на земята не може. Може сал силата си на някой да даде. И аз я чувам, силата му, мале. Ей тук в сърцето си я чувам. Що ще речеш? На глуха ли да се направя? Баба Трендафилка:/ гледа я известно време, после разтърсва глава/ Ий, ний пък отде тръгнахме, де стигнахме. Айде, снао, че е време Андончо да нагледаш. Пък в другио живот, кога войводка станеш да знаеш деца да не правиш, щото не можеш две дини под една мишница да носиш. На вратата се тропа Гласът на Алия: Румено, Румено. Румена скача да отвори.Баба Трендафилко я хваща за ръката. Баба Трендафилка: Хии, Алията. Бегай фуста да сложиш. Аз ке го залисам. Румена: /дърпа се/ Аз от Алията се не пазя. Алията влиза уплашено. Алията: Трябва да бягаш. Видели те кога си заравяла Мустафата. Баба Трендафилка: /ужасена/ Кого си заровила, снао? Румена: Кой пък ме е видел? Алията: Двамина от вашите и право при Мурата дотърчали. Сега Мурат суче мустак и вика.Доведете ми гяурката да я поразпитам. Баба Трендафилка: Уби ли го ма, снао? Румена:/сопва й се/ Убих го, мале. С куката го наръгах. Като му думах на Георге, че Мустафата ме задиря, той на глух се правеше. И аз що? На Мустафата ли да се дам? Наръгах го. /към Алиа/ Викаш, издали ме моите. Алия: Верицата им гяурска! Баба Трендафилка: И що сега? Румена: Що? Веке съм айдуткиня. Алия, бегай при Стоян да му обадиш, че язе тръгвам! Той ако помни, що се е вричал да тръгне подире ми. Ако ли не, и сама мога. Нели ми викат змеица? Баба Трендафилка: Немой ма, снао! Ами Андончо? Румена: Ти ще се грижиш за Андончо, а аз ще довадам, кога ми е на сгода. Алия, една пушка да ми вземеш от кулата! Но да е кремаклийка. От онези, дето си ми показвал. Алия: Сега ли? Билюкбашията е в кулата. Румена: Аз ще ти обадя кога. Хабер от гората ще ти изпратя. Баба Трендафилка: /дърпа я/ Мари, Румено. Белким си луда да тръгнеш Румена: Ще съм луда, мале, да остана. Що искаш? Да ме затрият ли? Баба Трендафилка: Па ти поискай прошка, чедо. Ще му обадиш на Мурата, че онзи честта ти да вземе посегнал. Румена: Их мале, Мурат моята ли страна ще вземе. Кажи Алия! Ще ме пожали ли Мурат бей? Алия: /дърпа Румена/ Айде тръгвай, че дорде се наканиш ще му паднеш в ръчичките. А от тях измъкване няма. Баба Трендафилка: Е и Алията ще каже една добра дума Алия: Сус, мари! Не се научихте, че за ягнета пощада нема. Баба Трендафилка: Ако излезеш сега от дома ще те прокълна, снао. Алия: Не кълни, мари! Алията вдига ръка да удари баба Трендафилка, но Румяна му я сграбчва. Румена: / към Алия/ Ти у нашето няма да се месиш! /обръща се към свекърва си/ Прокълни ме, мале! Прокълни ме като соколица да умра. Баба Трендафилка: /тича подире й/Ами на Георге. На Георге що да река Румена: Много здраве му речи. Друго му не трябва.Айде, Алия! Излиза с Алия.
Трето действие
Милица шета из стаята. На вратата се потропва и влиза баба Трендафилка Баба Трендафилка: А добър вечер булка.Що правиш, шеташ ли? Милица: Шетам, бабо Трендафилке. Баба Трендафилка: Дека са дечинята Милица: В другата одая. Павле нещо го втресе, та по него. Баба Трендафилка: Да му дадеш, булка, греяно вино, но с много пиперец Милица: Дадох му аз още одеве и на сега заспа ама виното ли го упи не зная. Баба Трендафилка: Не ти е леко булка Милица: Не ми е леко, бабо.Сама жена всичко на моите ръце чака. Сега и тази болест чумата да я тръшне Баба Трендафилка: Стоян не довадя ли Милица: Не довада. Затуй пък заптиите довадят. Ката вечер. За Стояна да питат. Обикалят, душат.Дуварите вардят. Баба Трендафилка: И у назе тъй. Зверят се в тъмното като бухали. Тя, снаата, не е вчерашна. Знае си кога да дойде, ама на мен сърцето ми е все свито. И денем и нощем. Беля ни докараха те със Стояна. Милица : Не е виновен Стоян. Ако тя не беше тръгнала, нямаше да го повлече към планината. Баба Трендафилка: То тъй де. Милица : Стопанинът ми беше мирен човек. И добри пари изкарваше от ковачницата. Баба Трендафилка: Тъй де. Милица : И къщата му, къща и децата добри. Пък аз една дума накриво не съм му казала. Баба Трендафилка: Тъй, тъй. Милица: Ама като се появи снаата ти, размъти му главата. Баба Трендафилка: Е, булка, то неговата глава отпреди си беше размътена. И той ходеше по хайдушките сборища и той пушка гърмеше. Милица : Щеше да му премине. Беше почнал да кляка. Ала тя, тя. Викат сега голяма войводка станала. Баба Трендафилка: Ами, войводка, нели си я знам аз. То да си войводка Милице, не е само да гърмиш. Кораво трябва да ти е сърцето. Пък тя у нас едно пиле не е заклала. Все аз им късам главите. Милица : Ама Дуда заклала. Баба Трендафилка: Коя Дуда Милица : Коя, коя? Дружка й беше. Баба Трендафилка: Дуда? Е, немой да е верно. Милица : Тъй викат хората Баба Трендафилка: Ти немой да вярваш на хората. Кина от горната махала все ме питаше. Мари Трандафило верно ли е че твоята снаа живо месо руча. Пък аз й викам. Не е верно мари. Ала тя глуха. Чува туй що сака. /клати глава/Вика, руча, руча. Дуда. Знам я аз. Няма да посегне тя на Дуда. Милица : Нема да посегне, но посегнала. Заклала я като пиле. Щото Дуда я издала. Баба Трендафилка: Издала я? Милица : Сговорила се с каймаканина да му прати хабер кога снаа ти ще оди при нея та да я изловят. Но Румена разбрала и й видяла сметката. Баба Трендафилка: Тая Дуда ! Уж дружка й беше, де. Пък тръгнала да я издава. Горката ми снаа. Милица : Горката. Белким е по- важна от другите та рипнала айдутка да става. Баба Трендафилка: Тя не хукна от добро. Заради тая пуста хубост турчолята мира й не даваха. Милица : Белким Стояна да не беше повлякла. Грехота е. Женен мъж. Баба Трендафилка: Немой да се къхариш. Те със Стояна са побратими. Тя тъй рекла на мой Георге. Милица : И той й верва Баба Трендафилка: Що да не й верва. Милица : Щото да видиш Стоян как гледа кога за Румена говори. Все едно е друг човек. Все едно господа слави.Там горе са едно. Лягат, стават, хортуват ручат гърмят все заедно. Може на клетва да й е побратим, но сърцето не. Знаеш ли що му е на сърцето? Баба Трендафилка: Не е то тъй. Я каква хубава невеста си има Стоян. И работна и прибрана. Две деца си му родила. А снаата, що е. Нищо. Милица : /горчиво/ В силата си е тя. Людете я почитат.Закрилница я викат. Песни за нея пеят веке. Баба Трендафилка: Ами. Аз що не съм чула. Милица : Царица й викат. Осоговска царица. Зора ясна. Как да се меря с нея. /заплаква/ Баба Трендафилка: /смутено/Недей и ти сега. Пък аз дойдох, щото ми казаха, че дружината слязла къде село. Викам Стоян и Румена у вас може да са. Имам да й хортувам на снаата. Милица : Нема ги. Аз да бях излязла, но Павле е болен, нели видиш. Баба Трендафилка: Да си ходя тогиз. Може Румена направо у нас да дойде. Ти булка не се коси. Верен ти и е Стоян. Те мъжете по змеици въздишат, но при гълъбици тичат. Щото гълъбицата гнездо вие. Ще се прибере Стоян и ще си заживеете, но моя Георги що ще прави не знам. Тръгва си. Милица продължава да шета. Вратата се отваря безшумно и в стаята влиза Стоян. Милица изплашено се обръща. Милица : / втурва се към него да го прегърне/Стояне. Стоян:/ той леко я отблъсква/ Шшт. Дека са дечинята? Милица : Спят в другата одая. Павле го втресе. Стоян: /тревожно/ От що? Милица : Много се запоти вчера. Нели знаеш колко е палав. Тича насам натам. Сега кога нема тейко му да го сгълчи и он прави що си сака. Стоян: Ще го строяваш. Ще му речеш, че кога тейко му от планината слезе пищов ке му донесе. Милица : Пищов. Стига ми един айдук дома. Сигур си гладен. А седни. То у нас нещо много няма. Да бях знаела. Стоян: Сипи що има. Пък аз ще нагледам децата. Милица започва да подрежда софрата. Стоян се връща. Стоян: /разнежено/ Спят. Като един гълабушки спят. Сяда на софрата и започва да яде. Милица присяда до него. Милица :/тихо/ Докога ще си в планината, Стояне? Стоян: Докога има робия. Милица : То робия винаги ке има. Стоян: Кога изгоним турцете робията ке се свърши. Тъй дума Румена. Милица : Скоро ли ще е това. Стоян: Румена дума, ке е кога всите спрат да питат и грабната пушките. Милица мълчи известно време Милица : А дума ли Румена, що ке ядат децата, кога всите са горе? Вратата се блъска и влиза Румена. Стоян скача от софрата. Стоян: Що? Румена: Нищо. Митьо и Спас в крачмата ойдоха и аз викам да ти погостувам. Добра среща, Милицо. Стоян: /подава й столче/ А сядай! Невесто, дай една лъжица! Милица : То много нещо няма. Румена: Ний сме навикнали на що има. Нели Стояне. Стоян: /ухилено/Аха. Подава й дървена лъжица и двамата започват да сърбат от една паница. Румена: Малко безсолно ми се вижда. Милица стои мълчаливо. Стоян: Милицо, я дай солта. Че войводката без сол не може. Милица става без желание и слага солницата на масата. Румена: Една люта чушка да имаше. Стоян: Е люти чушки дал бог. Невесто, дай низата. Че една чушка нема да стигне на войводката. Милица : То лютивото вреди на стомаха. Румена: На стомаха не знам. Но кога ми е люто вреди най веке на душманите. Двамата със Стоян се смеят, гледат се в очите и престават да обръщат внимание на Милица. Стоян: Не трябваше да оставяш Патлижана и Спас да ходят в кръчмата. Знаеш какви ги вършат на пияни глави. Румена: От време на време трябва да им отпущам юздите. Да не мърморят, че все съм ги командвала. Стоян: Не ми харесват, войводо. Шушукат си двамата нещо, кроят. Що ли? Румена: Що? Ламтят за алтъни. Говоря им аз, че за друго сме горе, ама те старото си знаят. Стоян: Затуй дядо Ильо едно време ги напъдил от дружината. Ама ти що чакаш не знам. Румена: Малко ни са хората, Стояне. Пък и аз искам други хора да ги направя. Стоьн: Митьо Патлижанина и спас. От криво дърво право прави ли се. Румена: А Стоилко. Не помниш ли кога дойде в дружината какъв кръвопиец беше. Сега е друг човек. Оня ден за честа на една мома се бил – Кольовата Донка. С цяла сюрия турчета се бил. Аз после му се карах. Викам немой Стоилко сам.Затуй сме дружина да си помагаме. Стоян: Да не се подведе по акълите на Патлижанина и Спасе. Румена: Нема. Врече ми се той. Курбан да стане за мене и за дружината. Аз Стояне друго си имам на ума. Стоян : Що? Румена: При дядо Ильо да ходим. Стоян Кой да ходи. Румена: Сите. Дружината. Нели виждаш. Наближава времето. Стоян: За кое Румена: За свършака на робията. Ала не може така като пилци да сме разпилени по цялата осоговска планина. Затуй им е лесно на черкезите. Една шепа хора сме. Пък те са един билюк. Стоян: Маленко сме, но сме сърцати. И ги бием де кога ги срещнем. Румена: Право думаш Стояне.Сърцати сме грешка немаме, но сал сърцатост веке не стига. Трябва да сме наедно с дядо Ильо. Стоян: И що двама войводи ли ще има. И двама байрактари. Румена: Де се е чуло и видяло двама войводи. Дядо Ильо ще и е войводата. Стоян: Ще му отстъпиш? Румена: Що да не му отстъпя. Войводството, Стояне, не е бабаитлък. Като водиш някого да не го заведеш в пропастта, а на върха. Дядо Ильо може да не стреля точно като мене на нишан, но е мъдър и много е видял. Дружина от триста души е водил и по знае как да строши врата на змията. Обадиха ми на мен. Хората веке шават. Комитети правят. Саби точат. Затуй трябва да се сберем. Като аскера да станем. Стоян: Ей, аскер баш. Аскера държавата го храни. Румена: И нашия аскер държавата ке го храни. Сал да си я върнем. Па тогава наедно ке седнем на трапеза. И всичко ще има на тази трепеза. Че е земята ни богата. Нивята ни хляб ке умесят, лозята ни вино ке даят. Пък ние, Стояне, ке седиме и нема да ручаме, сал дълбоко ке дишаме и песни ке пееме. Байраци ке веем. Ке пушкаме и хора ке тропаме. Наедно. /Стоян я гледа като омагьосън./ Но първо трябва да се сбереме. Че ние, българете, сме свикнали все да се делиме. По махали, по табиати, по първенство. Гаче ли не сме една кръв и една вяра. Вярно ни кори Алията, че много издайници има сред назе. Че не се държим един за друг. Ала то е заради робията. Че робията е като ненаситна чума. Пие, пие от сърцето, дордето го пресуши. А сушаво сърце Стояне, не отбира от чест и достойнство. Милица: /тихо/ Аз да раздигам. Двамата не й обръщат внимание. Тя се пресяга и взема празната гаванка. Върти я из ръцете си. Стоян: И що ще правим с толкова много сушави сърца, войводке? Румена: Ке ги напоим. Я, Стоилко как се обърна. Сега първи с назе при дядо Ильо ке тръгне. Пък какъв пройдоха беше. Сал за него си милееше. И само Стоилко ли? Как ни посрещат хората. Как ни помагат. Щото им подадохме бърдучето с надеждата. Пък то бърже се пълни, Стояне. Кога има пример за храброст. Ке ги напоим. Мислиш, че е трудно? Стоян: Като те слушам така лесно е. Нели, Милице? Милица стои тихо с наведена глава. Чувства се излишна. Милица : /става/ Аз… ще нагледам дечинята Двамата млъкват за миг. Стоян: Иди, иди. Милица се повъртява малко и влиза в другата стая. Двамата мълчат известно време. Румяна: А ти що, Стояне? Да не жалиш за байрактарството? Стоян: /тихо/ Не жаля аз за байрактарството, Румено. Румяна: А що тогава? Гледам не ти е драга тази идея. Стоян: /въздъхва/ Е, па кой не иска с голяма чета да броди. Румена: Думай де! Стоян: За тебе жаля. Като отидем при дядо Ильо, кой знае кого ще залюбиш. Румена: /скача/ Шшт. Грех ти са на душата такива приказки. Че аз оти съм станала айдутка? Любов ли да въртя. Стоян: /гледа я влюбено/ Ке полудеят по тебе айдутите на дядо Ильо. Румена: В побратимство ке се вречем. Стоян: /горчиво/ В побратимство. Нели гледам как те изпиват Патлижанина, Спасе пък и останалите момчета. Румена: Язе ги държа на разстояние. Яли са ми ритниците и Патлижанина и Спасе. Стоян: /хваща ръката й/ Мъжете, Руме, сме като глутница вълци. Напъдят ли ни пак се връщаме. Аз ли не зная. Колко пъти ми се е стягала душата от любов по тебе и ми е идело да вия. Румена: Мълчи, Стояне! Че ми сипеш въглени в душата. Стоян: Вречи ми се! Вречи ми се, че ще ми станеш невеста! Румена: Ялова е тая работа. Нели ти каза дядо поп? Венчило може да се развали, побратимство не. Стоян: Може, всичко може само да речеш. Румена: Рекла съм ти, Стояне. Хилядо пъти съм ти рекла, че си ми и на сърце и на душа. Ала пуста орисия, побратимство лежи между нас. Що ще рекат другите? Че ако войводата развали побратимството, какво остава за другите. Милица тъкмо да влезе, чува че двамата говорят, спира се пред вратата и се заслушва. Стоян: Не ме любиш ти. Не ме любиш. Че кой пък съм аз? Един прост байрактар. Румена: /трескаво/ Немой тъй да говориш! Не знаеш ти. Стоян: Що да зная? Кажи ми! Що да зная? Румена: Ох, Стояне, не ми бъркай в раната! Стоян: Не ме искаш. Румена: Не прави душата ми на нишан. Стоян: Не ме любиш. Като да съм Патлижанина и Спас. Румена: Не е тъй то. Не е тъй. Имам си аз един сън. Робията свършила и аз съм хвърлила войводството. Една къщичка си имаме. Аз и ти, оттатък Дунава. Далеч от хорските одумки. Стоян:/посяга да я прегърне, но тя нежно го отблъсква/ Руме. Румена: /замечтано/ Около нас дечинята припкат, козичка блее, а ти на тамбура свириш. Стоян: Пък ти пееш. Твоята, карадузената, песен Румена: И никой ни не одумва. Стоян: И никой ни не гони Румена: /идва на себе си/ Ще ли да дойде туй време, Стояне? Белким ще дойде в другия живо. Стоян: И сто живота да имам, все тебе ще искам. Милица отпуска сломено ръце Влиза Витко Витко: Тетко, видех около дувара черна сянка да се спотайва. Стоян: / скача/ Може да е някой издайник. Ти стой тука ние ще проверим с Витко. Двамата излизат. Милица влиза. Румена тревожно наднича през малкото прозорче. Милица притеснено си мачка престилката. Милица : /тихо/ Сопри се ма! Румяна: / обръща се и я гледа неразбиращо/ Що? Митра: /по-високо/ Сопри се! Сите маже ли сакаш да лапнеш? Румена: Чавга ли ти е изпила ума, Милицо? Милица : Море чавга . И аз имам очи и гледам как по моя Стоян се виеш. Пък и ...чух. В погледа на Румена блясва предизвикателство Румяна: И що ако е тъй? Милица : Ке се задавиш. Румяна прехапва устни, но после отново вдига глава. Румяна: Е харно. Любя го.Любя Стояна. Милица : /изненадана е от прямота й/ Па он… Он е мой. Румяна: /слага ръце на кръста/ От дека знаеш, че е твой? Милица : В бога ми се е врекъл. Румяна: /презрително/ В бога? А на мен в сърцето. Дека е бог? Дека е бог, мари? А сърцето на Стоян ей го тук. Тупа, рипа. Ке изскочи. И знаеш ли по кога. По мене./смее се/ Речи сега кое е по- важно! Мене люби. Мене сака. Милица : И на мен е думал, че ме люби. Кога се вземахме… Румяна:/прекъсва я/ Не е знаял за мене. Милица : Дечинята кога добихме… Румяна: И колко има оттогава? Милица: И на мен с тамбура е свирил. Румена: Ала друга е струната на тамбурата веке. Милица мълчи, безсилна да обори доводите й. Милица : Ти мъж нямаш ли си? Румяна: Имам и що? Милица : Епа, що ти е моя? Румяна: /слага ръце на кръста си/ Е щото аз тъй искам. Милица: /през зъби/ Затуй те кълнат хората Румена: /сепва се/ Мене ли? Че кога са ме кълнали ма. За мене сал песни пеят. Милица: Пеят зер Румена: Пеят я.Войводски. Белким някой за тебе пее. Кълняли ме били. Щото пазя честта на момите ли? Кажи, Милицо, откак съм в планината смее ли някой бей мома да грабне. Не смее, щото знае че главата му хвръква. Смее ли пътник да обере. Не смее, щото знае колко съм кискин и люто ще си изпати. Чест ми правят хората, а ти викаш кълнели ме били. Милица: Кълнат те щото подлудяваш мъжете им подир тебе гората да хващат. Румена: Хващат заради неправдата. Затуй че не траят поганците да ги газят. Ти мислиш, че в гората е лесно ли. Милица: Лесно е. В гората, Румено, е лесно. Скрито колкото щеш. Но тия дето остаят доле, как да се опазят от копоите. За който донесат, че ти е съгледвач или роднина кокалите му потрушават. Мира му не дават. Мислиш че ни е лесно на мене и на твоя Георги все в конака да висим, ядни думи да ни думат, косите да ни скубят. Твоето сърце може да е на змеица, но моето е на кошута. Трябва някой да ме варди. Стоян в бога ми се врече, а пристъпи клетвата. Види се клетвите за него нищо не значат. Румена: Не го кори, виж себе си. Стопанка искаш да си му.Няма той дом тук. Осоговската планина му е дома. А там аз съм стопанката. Ти колко пъти си се качвала в горе. Колко пъти си пяла около хайдушки огън. Колко пъти по погански глави си стреляла Милица: Аз съм мирна душа Румена: Мирните нямат душа, Милицо. Мирните имат сал гръб да го превиват. Милица: Верно думат, че си кучка. Румена: Кучка ли? Кучка ми викат заптиите. Кучка съм щото ви пазя гаче да сте малките кученца. Пазя ви язе, а пък вие ме хапете.Кучка съм, щото у кого друг ще се намери такава вярност към българското. И аз, Милицо, искам при Андончо да заспивам песни да му пея и приказки да му редя. Да гледам как расне. С шибалчица как тича. Вместо туй скитам по осоговските върхари заради такива като тебе дето после ще ме кълнат. Ще дойде, Милицо, туй време кога всички дома ще си седят без страх от погански поразии. Но ако няма такива, дето да ги кълнат, няма да дойде, Милицо, няма да дойде. Милица: /въздъхва/ Може правдата да ти е такава. Ала дечинята сироти растът. Румена: Че как ще са сироти? Има кой да ги гледа Милица: Но трябват двама Румено. Дома трябва да са двама. Румена я гледа безмълвно изведтно време Румена: Че съберете се тогава с мой Георге. Милица: Що? Влизат Стоян който води пред себе си Георги. Стоян: Те ти сянката. За малко да го удуша.Що се спотайваше около дувара бе, Георге? Почукай, влез! Не си чужд. Румена: Нещо да няма с Андончо, Георге. Георги: Ха добър вечер, Милицо. Добър вечер, невесто. Нищо му няма на Андончо. Ама чухме дошли сте. Пък аз чаках дома, чаках. Викам си дека е невестта.Аз щях да вляза, но викам да почакам малко да се поогледам. Пък и де да знам тук ли си Румено. Няма ли те. Стоян: А сядай де. Георги: А що да сядам. Викам да си дойдеш. Той Андончо много ще се зарадва. Румена: /колебливо/ Ще си дойда. Що да не дойда./поглежда към Милица и решително се обръща към Георги./ Слушай Георги що ще ти река. Зная аз колко ви е тежко на Милица и на теб.Ей тук ще ти дам една кесия с алтъни. Ала алтъните не оправят работата. Стопанка ти трябва. Пък на Милица стопани. Що не се сберете двамата. Георги: /слисан/Що думаш. Румена: Което е редно думам. Тогаз и бюлюкбашията ще ви остави на мира. Ще му речете Ние веке сме си отделно. Нямаме вземане даване с ония. Нели Стояне ке е добро? Стоян: / гузно/ Добро ке е Милица: / умолително/Стояне, ум имаш ли? Венчани сме. Румена: Венчилото има разваляне. Само да речете. Стоян: Аз на дядо поп ще кажа Георги: Що хортувате бе хора. Как тъй. Милица: Нели ги виждаш сговорили са се. Без нас. Гаче ли сме добитък./заплаква/ Стоян: Ти недей тъй, Милицо. Ние заради вас. Заради вас и дечинята. Милица: Като е заради нас слезте си дома. Я нивите запустяли стоят. Другите веке ги засяха. Пък в нашите сал троскот и поветица. Хората ни одумват. Стоян: Ти знаеш Милицо. Хайдутин нива не оре. Милица: /вика/ Мене не са ме давали на хайдутин.Мама ми рече живот ще живееш със Стоян щерко. Че си има и занаят и добро име.Ти трябва сал да си му вярна и да му служиш. И аз съм ти вярна Стояне. Нещо ли накриво направих та ме пъдеш сега. Стоян: Не си ти кривата. Но са ни други пътищата. Милица: Кога разбра че са други. Кога тая те подкокороса да захвърлиш къщата си ли. Знаеш ли вашите пътища де водят. В гроба Стояне. Че са се юрнали да ви дирят и заптии и башибозуци и аскери. Награда за главите ви дават. Такваз награда, че всякой ще се подмами. Главите ви накол ще набият Стояне. Те там води нейния път и твоя. Георги: /умолително към Румена// Да си вървим, невесто. Че на Андончо очите му се затваряха. Пък тъй искаше да те види. Румена вади кесия и му я бита в ръцете Румена: На и още ще ти дам. Дай само да развалим венчилото. Георги: Една кесия ли струваш? Румена: Още ще ти дам казах Георги: Не ми трябват на мен пари. Но ти си ми невеста и си ми на сърце. Румена: Като съм ти на сърце що си разправял пред бюлюкбашията, че ако ти даде пушка сам ще ме гръмнеш. На сърце съм му била. Георги: Наужким бе невесто. Колкото да се оттърва от него. Нели ме знаеш. Румена: Знам те.Добре те знам. Но грех има този който ме даде на теб. Не сме един за друг Георге. Ти си като тревата. Навсякъде се вееш затуй си тъй нисък и никой те не зачита. Но трева трябва да има. Без трева не може. Ей и Милица само за нейното си гнездо мисли. Щото е гълъбица. Не лети високо като орлиците и не вижда общото гнездо. Но нали само с орлици не може. Вие двамата сте един за друг. Приберете се.А ние със Стоян ще видим що ще струваме с нашето побратимство. Георги: Тревичката може да е ниска, но и тя за слънцето мечтае. Прави що знаеш. Нели винаги е било така. Прости ми георге. От сърце те моля да ми простиш. Заплаква и излиза. Милица: Знаеш ли що Румено. Жал ми стана за Георги. Добър човек е той. Може пък да го прибера.Като не ме иска Стоян. Стоян: Милицо… Милица: Остави Стояне. Изплаках си аз очите по тебе. Нищо няма веке в тях. Но тебе не те е еня. Щото Румена казва вие двамата нависоко летите, а от там сълзи се не виждат. Ще го взема Георги. Децата ще съберем. Да ги гледаме и приказки за вас да им разказваме. За Румена войвода песни да йм пееме и за нейния байрактар. Спомените за юначеството ви напред да предаваме. Щото юначни може да не сме, но кога залюбим любим верно и до края. Излиза. Румена и Стоян се гледат виновно. Румена: Е, побратиме. Венчилото развалихме и що ке правим сега Стоян: И на побратимството кръст ке сложим. Завеса
Четвърто действие
Баба Трендафилка шета из стаята.Отвън кучето се разлайва. Баба Трендафилка се ослушва и притеснено поглежда през прозореца.На вратата се чука. Баба Трендафилка: /мърмори/ Иии, кой ли пък довадя сега!/спотайва се/ Гласът на Алия: Айде отваряйте, де! Баба Трендафилка: /прекръства се/ Алията. Що ли се е довлякъл, дяволът? Алия чука отново много настойчиво Алия: Отваряйте, де, че ще дам един крак на портата! Баба Трендафилка: / с въздишка отваря вратата/ Ти ли си бре Алия? Пък аз викам, кой ли е? Че по туй време само разбойници ходят по къщята. Алия я блъска и влиза със сила в стаята. Алия: /оглежда се/ Румена няма ли я? Баба Трендафилка: /сопва се/ Няма я. Нели виждаш? Алия ходи из стаята и нервно оглежда Баба Трендафилка: На теб що ти е? Алия: /грубо/Да не ме лъжеш, мари! Баба Трендафилка: Що да те лажа. На, гледай! Алия наднича и в съседната стая после тръгва да си ходи. Баба Трендафилка: Кой знае де митка гювендията нейде из сукаците. Алия: /връща се от вратата/ Нема да говориш ти за нея тъй. Че знаеш ли? Баба Трендафилка: Що бре? Алия: Душата ти вземам. Баба Трендафилка: Че вземи я бе Алия! Що ми е тя на мене га гледам как ката ден влачат моя Георге по мазетата в конака. Здрав кокал нема по него. И Андончо? При жива майка сиротен се дума. Алия: Да не е тръгнала за кефа си? Баба Трендафилка: За кво е тръгнала? За моя ли? На жената й прилича в къщи да седи. Къща да върти. Не като она. Лудата. Алия: Какви сте вие таквиз гяурете да не отбирате кога дар ви струват? Баба Трендафилко: /подигравателно/ И кой ни струва дар, бе айвол? Алия: Румена. Войводката. Курбан живота си струва за вазе. Слънцето да ви покаже. Пък вие като едни къртици, все в картичините се тикате.Личните си хора не почитате и към стадото ги тикате. Затуй господ ви е надянал хомота и турците ви бастисват. Баба Трендафилка: Ти нели се думаш турчин, бре? Нели на аллах се кланяш. Алия: Человек се думам. А за человеците и аллах и бог са едно. И двамата казват, че от робията има оттърване сал човек да повдигне глава. А Румена, войводката, цял бой е изправила, зад нея да вървите. Не като паяци да лазите. Баба Трендафилка: Мислиш не знам аз що тъй хортуваш. Щото си се захласнал по нея. Очите ти изтичат. Как не улучи чутурата ти, кога стреляше по яйцето. Алия: /тихо/Улучи ме. Право в сърцето ме улучи. И от тогаз ни по земята, ни по небото ходя.Душата ми сянка все подир нея Баба Трендафилка: Брей, завалията, урочасала те е една жена. Алия: Не жена, а царица дето еднажди се ражда. Баба Трендафилка: Снаата ли бре Алия? Алия: Змеица съща дето с очи изгаря и с думи поваля. Баба Трендафилка: Ех Алия, Алия. Право думат, че си прост човек. Ала и мой Георги не е по хубав. И той все Румена бълнува. Пък що кютек е изял зарад нея. Верно думат, от женската сила по- голема нема. Ма как ви е омагьосала сичките. Алия: Не ша да е женска магия. Юнашка е. Тез буки видиш ли ги. Илядо години ще живеят. И за Румена войвода ще пеят. Пък теб и мене, никой няма да помни.Щото дирите ни са мравешки. Не като на Румена- Крали Марковски. Тръгва да излиза Баба Трендафилка: Ти що я диреше? Алия: Да й река, че черкезите капан й правят. Да я ловят. Завардили са дерето край Девебаира. Баба Трендафилка: /тихо/ Аз ще й обадя, Алия. Тя само да си доде. Алия излиза Баба Трендафилка: /на себе си/ Ще й обадя аз. Макар нейният капан веке е щракнал. Мари Румено, Румено горка ти майка. Затуй ли чедо е раждала срещу бурята да оди. Че е змеица. Змеица е. Ала и змеиците горят от своя си огън. На вратата отново се чука Баба Трендафилка: Що ли иска пак Алията? В стаята се втурва Витко. Той гледа изплашено и място не може да си намери Баба: Ти ли си Витко? Пък аз викам заптиите тропат. Витко отваря уста да каже нещо, но глас не излиза от гърлото му. Чупи смутено ръце. Баба: Кучето ли те стресна на приспата, чедо? Чумата да го тръшне. Не бой се само тъй си лай, но не хапе! И то като баба ти Трендафила. Витко: /хваща се за главата и завива/ Бабо, бабо. Баба: / сепва се/ Що бре? Да не е някой умрел? Витко: Бабо, голяма беля стана. Баба: Думай, де! Витко: Стоилко, Стоилко утрепал… Баба: / вика/ Кого бре? Витко: Патлижана…..Патлижана и Спасе. Баба: /гледа го известно време, после си отдъхва/ Ох, и аз викам кой знай какво. Думах аз, тези двамата са серсеми. Патлижанина уж айдутин, пък душата му църна. Църна като на дявол. И Спасе все за войвода го теглеше. Витко отпуска ръце, гледа я и сълзите му потичат. Баба Трендафилка: Де пък ти. За тях ли жалиш? Мискини. Витко: Аз не за тях. Аз…/гласът му се скършва/ Баба: / предчувства нещо лошо/ И що ги е утепал Стоилко? /дърпа го/ Приказвай де, Витко! С ченгел ли да вадя думите от устата ти. Витко продължава да мълчи Баба: Заради войводството трябва да е. Думах й аз на Румена да ги натири. Ама слуша ли некой она. Щяла да ги оправи. На, доде време Стоилко да ги оправи. Витко: / шепне/ Тетка Рума…Войводката… Баба: Тя, Румена, сигур е много люта на Стоилко. Но като доде, аз ще й похортувам. /клати глава/Хубавичко ще й похортувам. Витко: / пак се хваща за главата и завива/ Нема да доде, немааа. Баба Трендафилка: Как нема доде? Доада тя, ката неделя доада при Андончо. Витко: Утепаа я. И чичо Стояна утепаа. Баба Трендафилка се хваща за сърцето и мълчи стъписано. Витко: /дърпа я/ Чуеш ли, бабо. Нема я веке тетка Румена. Баба Трендафилка: /едва отлепва устни/ Ти нели каза за Спасе? За Спасе и за Патлижанина? Витко: Те. Те вдигнали ръка на войводката и чичо Стояна. Га спели. Баба: / слага ръце на устата си/ Га спели? Витко: /вика/ Утепали ги с дърве Баба Трендафилка:... с дърве Витко: С дърве, бабо, гаче са зверове. Баба: / кръсти се/ Божке, не мой да е верно. На Румена ръка да вдигнат. Побратимите й. В грешка си, Витко. В грешка си, чедо. Витко: /клати глава отрицателно/ Море да бех. Стоилко ми обади. Стои у назе, луд полудел. Плаче ка малко дете и нарежда. Как са се сговорили ония душмани, войводката да утепат. Издебнали ги, нея и чичо Стояна, морни да полегнат в колибата и влезли вътре. Баба: Кои бре? Витко: Патлижанина и Спас. Като едни змии влезли, бабо. Чичо Стоян не мръднал, но тетка, войводката скочила и с пищов гръмнала, ала напусто. Паднала. До байрактарина паднала. И кървите й потекли. Баба: Дека били другите? Витко: Дека били? Сън заспали. Мъртвешки. Нищо да не чуят. Нищо да не видят. Криво им било, че подир жена припкат, макар да била планинска змеица. Баба: /говори като на себе си/ Викаш Румена затрита. Хий, остана Андончо сирот. Витко: Всички осиротехме, бабо. Баба Трендафилка: От свои затрита? Аман бе! А Стоилко? Дека бил Стоилко? Витко: Стоилко бил доле и кога разбрал, полудел. Правил, струвал но ги утепал кръвниците. Щото се бил врекал курбан да стане зарад войводката. С дърво ги утепал. И той като тех./изплаква/ Що ще стане сега, бабо? Баба Трендафилка ходи замаяно из стаята Витко: Кой ще взема страха на турчолята Баба Трендафилко не го чува. Витко: Кой ще ни наглежда, бабо? Баба Трендафилка: А? Що думаш Витко? Витко: Кой ще ни пази от билюкбашията кога я няма тетка Румена? Баба Трендафилка: Кой я? Витко: Я съм виновен. Баба Трендафилка: Ти ли? Епа ти що да си виновен? Витко: Поведох се по акъла на тате. Вика, “ Немой да одиш с айдуците, сине! Стой си дома! Че ний с майка ти само теб имаме. И за хубави и за лошави дни. И ме скри. Под кревата ме скри. Кога дойде тетка да ме вземе и при Ильо войвода дружината да води, аз лазех под кревата. Барабар с мишките. Тя вика де е Витко. Тате дума нема го Витко избега. Де и аз не знам. Аз река да изляаа, той ме сритва отдолу. И си оидоха. Ядни си ойдоха. Че аз им бях за кадем. Късмет им носех, бабо.Стоилко вика, като ни напусна, Витко, късметя ни уйде та се невиде и все на карък удряхме. Дядо Ильо бил нейде си по работа, та не срещнали войводката както се подобава. Вратили дружината назад. В Църноок пък селяни кобни думи им продумали. И то толкоз требвало на Патлижанина и Спасе. Да дигнат дъревто.Язе съм виновен. Нели ти думам. Баба Трендафилка: Немой тъй, сине. Не си слагай грех дето го немаш. Витко: /ядно/ Грех ми е. Грех ми е, че слушах татьо. Баба Трендафилка: Епа, що да сториш. Старите требва да се слушат. Витко: Не требва, бабо. Не требва. Щото все в робия са живели и на робия носят.Айде татьо зел дал. Но я не трая веке все в ниското. Кога бех в осоговската планина, с тетка, по друго гледах, по друго дишах, по друго мислех . Там горе всяка живинка е свободна, затуй и на душата й е лека. Пък тате не знае, какво е кога на душата ти е леко. И нема грех, че ме е спрял. Аз съм грешния, че знаех пък слушах. Слушах и лазех. Затуи сега планината осироте, а с нея и ние. Баба Трендафилка: /сопва се/ Ти да мълчиш! Витко: Как тъй да мълча? Баба: Чуеш ли какво ти казвам! Ще мълчиш. Жива е тя, войводката. Витко: Не е жива, бе бабо. Баба: /през зъби/ Жива е ти думам. Нема гроб изкопан за нея. Витко: Мълвата ходи вече по къщята. Баба: Мълвата поганците я пускат. Защото тъй им отърва. Да си немаме закрилница. Да няма кой да жали бедните бугари. Жива е, бе Витко. Как се затрива соколица. Соколицата нависоко лети. Не мож я стигнат псетата. Витко: Стоилко дума… Баба: /прекъсва го/ Ти речи на Стоилко да си заключи голямата уста. Жива е Румена. Аз ако не знам кой друг. Витко: /разколебано/ Па белким е жива. Баба: Малко ли рани е имала? И тая ще мине. Макар да е от побратим сторена и да е от люта по люта. Витко: /обнадежден/ Викаш, жива ще да е. Щото и аз не му повервах. Тя тетка, не се дава тъй лесно. Ууу, колко душмани я гониха. Баба: Тъй. Право думаш, Витко. Витко: /ентусиазирано/ Кога ни беше сгащил бюлюкбашията Амитаа, викам си край няма измъкване. Тогаз Патлижанина вика да се предадем. Пък тя не. И като се свечери разплете коси, грабна ятагана и право срещу поганските огньове. Пък то едни коси, като на сомодива. Очите й същи въглени, снагата й челичена. Като змеица, бабо. Тъй стресна черкезите, че гък не казаха, па ние се измъкнахме и живи па и здрави. Баба Трендафилка: Видиш ли, змеица умира ли? Витко:Ами хаджи Мустафа кога я причакваше, белким я хвана Баба Трендафилка: Ще я хване. Опинците си да хване той. Че тя челопек минаваше за един яйцепек. Витко: Нели и ти знаеш, как летеше като фортуна. Веднъж вика на дружината “Айде да се надпреварваме, кой ще изкачи е те тая стръмнина, докато се опече едно яйце.” Море кой? Само она е толкоз луда. Другите език изплезили от ходене, а тя гаче е с три сърца. Че като литна. Фустанелата й хвърчи, цървулите й пясък хвърлят, забрадката й се ветрее. Баба Трендафилка: Видиш ли? Такваз фортуна укротява ли се? Витко: Беше ни взела тя ума на всите и я слушахме. Немой да я няма. Баба Трендафилка: Не мой. /заплаква/ Витко: Що плачеш ма, бабо? Нали викаш жива е? Баба: Жива е Витко, жива е, чедо. Ала я жаля. Щото е тежко да имаш много сърца, кога у други нема нито едно. И да летиш във висинето, кога другите те теглят надолу. Внезапно чуват песен Баба Трендафилка: /ослушва се/Чуеш ли? Чуеш ли, Витко, Руменината песен. Витко: Чуя я. Двамата се заслушват Не ли ти е жално за твойта кукя, Румено бре? Моята кукя гора зелена дружина бре Не ли ти е жално за твоето дете Румено бре? Моето дете- дете сиротниче, юнаци бре. Деда че го рани, баба че го пере, дружина бре. Язе не го жалим, други че го жалят, юнаци бре. Който с байрак ходи, он си рода нема, дружина бре. Камик му постилка, небо му завивка, дружина бре. Баба Трендафилка: А чуеш ли гласа на тетка си. Е те онзи, дето се жално извива. Руменина е. Витко: Той трябва да е. Колко съм я слушал язе тази песен. Седи до огъня тетка пее и нарежда, а от очите й сълзи капят. Сълзи капят и огъня гасят.Питам я аз що плачеш ма тетко, нели си войводка, пък тя ми вика. Ех, Вите не знаеш ти войводките що камине носят в бохчата си. Първиьо камик- люцките одумки.Га го фърлат, се снишават да не видиш от кой е, па да го не върнеш. Вториьо камик женското сърце. Че се пука, кога най не требе. Третиьо камик сълзицата на дечинята. Най- малък пък най- много тежи. язе си мислех, бабо, че тетка е ербп жена, щото никого не бръсне и чиляк заколва без да и трепне окото. Пък тогаиз до огъня, друга ми се виде. Баба Трендафилка: Като плаха гълъбица? Витко: Не Баба Трендафилка: Като жална майка? Витко: Не Баба Трендафилка: Че как ти се виде? Витко: Друга. Като да не е от този свят. Баба Трендафилка: От този свят е сине, ала е не за този. Песента се засилва Баба Трендафилка: Чуй я как пее само, гачели света сал нея слуша. Витко: Аз, бабо, чувам песета на три гласа. Сите ли са на тетка? Баба Трендафилка: Сите. Па може да не са само три. Триста и три да са станали.Илядо и три. Щото още много войводки трябват, Витко. Нали видиш една птичка пролет не прави, но тежко на бугарите, ако я нема. Край
|