Сватба
Действащи лица Вярка – най-малката сестра на Данчето и Рада Данчето – средната сестра Рада- най-голямата сестра Иван – съпруг на Рада Елена – дъщеря на Рада и Иван Венко – съсед на Елена
Първо действие
Скромно обзаведена стая. Данчето е седнала пред телевизора. Звъни се. Данчето става и отива да отвори. Влиза сестра й Вярка
Вярка: Започна ли вече филма, како? Данчето: Днес ще позакъснее малко. Вярка: Кака и батко ще дойдат ли? Данчето: Звъних им, но никой не вдигна. Не си оправиха и те телефона. Вярка: Той, батко, даже и там да е, нали не е добре със слуха, не вдига слушалката. Данчето: Ами, не е добре. Прави се. Заради кака. Да не му мели сол на главата по цял ден. Вярка: Тя, кака, понеже с нервите… Данчето: Нерви, всички имаме нерви. Не я защитавай ти! Какво иска тя от този човек? Късмет има с него. По петите й върви, в устата я гледа. Пък ние с теб огън да ни гори. Стефан рано се помина. А на тебе така и не ти излезе късметът. Вярка: Аз не се оплаквам. С децата… Данчето: С децата! Барем да бяха твоите, а то учителска работа. След някоя друга година като паднеш, никой няма да те погледне. Ни дете ни коте. Ако не беше Васко да съм си сложила въжето. Нищо, че е в Канада чак. От време на време се обажда детето. Вярка: Телевизор ти купи….. Данчето:/гордо/ Виждаш ли, чуждите деца ще ти купят ли нещо. Ами!
Влиза в стаята Рада. Подир нея върви Иван.
Рада: Започна ли?Казвах му аз, на Ваньо да побърза, ама той докато се натутка./вижда, че не е започнал/ Той още не е почнал. Ама ти, /обръща се към Иван/ да вървим, та да върим. Иван: Кое? Рада: Кое, кое? Ще видиш ти кое! Колко работа още щях да свърша! Дано, да не играеа екранът като миналия път. Ще си повредя очите. Данчето: То миналият път беше от предаването. Вярка: /хваща Иван за ръка/ Седни тук, батко! Чакай да ти сложа една възглавничка. Рада: Кусур му на него възглавничка /обръща се към Данчето/ Дано, Ленчето обажда ли се? Вярка: На мен се обажда. Рада: Че защо на теб? Вярка: Звъняла у вас, но никой не вдигал слушалката. Рада: Да не съм длъжна да кибича по цял ден до телефона. Аз работа нямам ли си? Какво каза, ще дойде ли? Вярка: Имала някакво заседание до късно, но след това щяла да прескочи. Батко, виж! Имам нов вестник “Пенсионер”. Пише за пенсионната реформа. Рада: Ваньо, ти взе ли списъка с поръчките да й го дадем? Иван: Какво? Рада: Списъкът, бе човек. Ох, боже, и ще питат, защо съм нервна. Той все не ме чува. Иван: Нали го сложи в джоба на престилката си? Рада:/бърка в джоба си и вади списъка/ А, тука бил. Знаех си аз. Данка: И аз имам някоя и друга поръчка за Ленчето. Вярка: Добре, че е тя. Какво бихме правили без нея? Рада: /надменно/ Добре че съм аз, че съм я родила. Ама тя като не се жени на кого ще разчита не знам. Вяро, от теб взема май пример. Данка: Нейната изгора, Славчо, не се ли обажда? Рада: Остави го ти него! И той като твоя Васко, замина на майната си. Данчето: В Канада, бе како. И се грижи детето за мен Рада: Грижи се той. Барем поне пари да ти пращаше, а то по някоя електрика на старо. На и този телевизор. Ще вземем да си повредим зрението с него. Данчето: /примирително/Ако не беше този телевизор, къде щяхме да гледаме филмите, како? Рада: То пък едни филми? Измишльотини. Все за любов. Пък тя къде е? Няма я. Е, и Ленчето, да беше се оженила, пък тя все търси тоя дето духа. Иван: /вдига поглед от вестника/И това ще стане, Раче. Рада: Ще стане то на куково лято. Като не ме слуша. На тебе се е метнала. Все за чувства ми говори. Чункиш те сега чинят нещо. Данчето: /шеговито/Що не вземем ние да я оженим, а како? Рада: Как си я представяш тази работа? Данчето: Много лесно. Малко ли обяви има по вестниците сега. Рада: Какво приказваш ти, мари? Кой знае какъв ще е? Щом опрял до обява. Данчето: Ние ще го проучим бе, како. Ако видим, че не става други има. П,у,у, мъже да искаш! Рада: Знаеш ли, не е лоша идея. Вярка: Ленчето е притеснителна. Няма да се съгласи. Рада: Че кой ще я пита? Вярка: Как тъй? Иван: Какво говорите вие? Рада: Е, чети си ти там вестника. Я вие елате тук! Вяро, ти да идеш да купиш вестници, че то ние с Данчето ако отидем, има да ни приказва целият квартал. Вярка: И после, какво, како? Рада: После, нали чу Дана, ще изберем някой, който да ни хареса и ще пратим писмо. Вярка: Няма да можем да накараме Ленчето да пише. Рада: Тя няма да знае. Ти ще напишеш писмото! Вярка: Как аз? Данчето: Ти ами, нали си учителка./обръща се към Рада/ И красиво пише…. Рада: После като получим отговор, ще преценим става ли за нашето Ленче или не. За имотец ще го подпитаме. Ама само на доверие няма да стане. Съседите му ще разпитаме. Аз имам връзки в банката. Можем и банковата му сметка да проверим. Вярка: Ако и той започне да разпитва за нас? Данчето: Нека пита! Няма от какво да се срамуваме. Рада: А, не! Вяра е права.Ако вземе да ни се нататрузи, какво ще го правим./мисли/ Няма да си даваме адреса. Данчето: Че как така, како? Рада: Така. Пощенска кутия, еди коя си. До там да пише. Сега така правят хората. Иван: Кое? Рада: Вяро, ти не му ли даде вестник. Вяра: Дадох. Нали ти дадох, батко, защо не четеш? Рада: Че как искаш да чете като си е забравил очилата. Дай му моите. Ей там са. /сочи неопределено/ Вяра:/търси/ Къде, како? Рада: Не там, ей там. Кьорава ли си? Уф чакай! Те били в джоба ми. Добре че съм аз, Ваньо, та да се грижа за теб. То ако оставиш на хората.... Данчето: Аз не я разбирам тая работа с пощенската кутия. Иван : От кога казвам да си оправим пощенската кутия. Рада: Не приказваме за това. Мълчи сега! Вярка: Батко, ти ще изпиеш ли едно кафенце. Рада: На него кафето му вреди. Но да вземеш да направиш за нас.
Вярка мълчаливо става и отива да прави кафе.
Данчето: Их, како, ще ви гледам на кафе, дали работата ще стане? Рада: Много познаваш ти! Онзи ден, като те попитах, къде съм си изгубила петтях лева, нищо не ми каза. Данчето: Е, како, това са дребни работи. Рада: Дребни. Ти пет лева за дребни работи ли го имаш? Не вярвам аз. Вярка: Аз пък ти вярвам, како Данке. Хубаво ми казваше да не давам пари на заем, но не те послушах. Дожеля ми за Ненчо и ето на вече половин година става все ме лъже. Рада: Тебе, Вяро, и без кафе все ще ти познавам, че те лъжат. Мека Гана си ти. Данчето: Како, кога ще гледаме вестниците? Рада: Сега, докато не е започнал филмът. И Ленчето докато не е дошла. Вяро, хайде тичай де!Пуу аз пак съм си забравила портомонето. Вярка: Аз имам тук един от миналата седмица. Ще свърши работа. Виж колко обяви има, ама аз не ги чета! Рада: Че какво четеш тогава? Данчето: /ласкаво към Вярка/ Хайде донеси го, кака!
Вярка излиза.
Данчето: Добре, че е близко. Бързо ще се върне. Рада: Не ти ли омръзна все у вас да виси. Данчето: Е, како, тешим се ние с Верчето. Пък и тя чисти, че аз с тези мои шипове, не мога една прах да избърша. Иван: /чете вестника/Щели да повишават пенсиите. Рада: Ще повишават, как не! Ти защо им вярваш. Одъртя вече и все вярваш. Данчето: На мен ми я повишиха, бе како. Рада:/презрително/ Повишили.С колко стотинки? Иван: Министърът казал… Рада: Ще казва я, това му е работата. На теб каква ти е файдата. Иван: Едно време … Рада: Стига с туй едно време! Едно време кат сега. Иван: Какво? Рада: /маха с ръка/ Що ли се занимавам с тебе? Влиза Верчето. Вярка: /задъхана/ Ето, намерих тук един. Данка: Много си се разлихтяла, кака. Асансьорът пак ли не работеше? Аз затуй не ходя надолу, нагоре. Че с тия шипове…
Рада взема вестника и го разгръща
Вярка: На осма страница. Рада: Я да видим сега! Дано, я си сложи очилата и ела тук, заедно да четем.
Двете се настаняват на канапето и Радка започва да чете. Вярка, за която няма място, наднича през рамената им.
Рада: Симпатичен, весел Вярка: Толкова е висок. Рада: И на какво отгоре е весел този мъник. Дай друг да не е толкова дребен, че не искам внуците ми да се срамуват. Дребосъците, Дано, навсякъде ги тъпчат. Данчето:Чакай да видим понататък, како! /чете/ Търси нещо ново. Рада: Търси. Те всичките търсят. Не пише какво предлага. Сигурно е беден като църковна мишка. То с този ръст. Нещо ново му се приискало. Данчето: /смее се/ Демек ние не ставаме, како. Рада: Притрябвал ни е. Данчето: Чакай тука има една интересна, /чете/ „спортен тип, надарен”. Рада: Пише ли какви дарби има? Данчето:/смее се/ У, како, не се ли сещаш? Рада: Какво мари? /досеща се/Ааа. /възмутено/И се хвали. Маскара. Я го махай този! Данчето: Защо, бе како? Може пък на мен да ми харесат дарбите му. Рада: Кусур ти. Я дай по сериозно! Вяро, ти какво си ми се качила на гърба? Вярка: А ето тук. Интелигентен, мил, финансово осигурен. О, не! Рада: Какво не? Финансово осигурен човекът, къде го пише? Вярка: Тук но… Рада:.. „предлага на несемейна дама, неангажираща”… хм…”сексуална” /възмутено/ бря… „връзка”. Вяро, ти все такива ще намериш.
Иван надава ухо и лекичко се приближава.
Данчето: Ето тук, како, вдовец. Рада: Мани го тоя. Ленчето не е закъсала толкоз. И парясани не ща. Иван: Я, я, чети тук, Раче! Рада:/недоволно/ Ти що не си четеш твоя, пенсионерския? /чете/ „Бисексуален”…. Какво е туй ма, Вяро? Не ми казва! Знам аз! Дано, тия хора що само на оная работа ги избива?… „предлага”…. Най- после един да предлага нещо…. „орален, анален”,… чужди езици владее човека „юмручен”… а…. „секс”./възмутено/ Секс./плюе/ Пу. Аз пък помислих че е интелигентен човек. Ей, развален свят! Обява, бе, обява пуснал. Мръсник./пак плюе/ Пу. Данка: Недей на килима, ма како! Рада: На такива да им откъснеш оная работа. Иван: Що бе Раче? Нужди. Рада: Нужди? Простотии! Ти какво търсиш тук? Уж не чуваш, пък за глупости слуха ти се оправя. Я чакай! Дай този вестник. Той е сериозен. Да видим няма ли тук някоя обява. А, ей на, самотен търси другарка в живота. Да не пие, да не пуши….Веднага се вижда, че е сериозен човек…Предлага и дома си и сърцето си. Туй последното малко лигаво ми се вижда, ама без кусури не може. Ей на този, Вяро, да пишеше. Вярка: Да не би да е много стар за Ленето? Не си е писал възрастта. Рада: И тя не е в първа младост. Вярка: И за ръста нищо не пише. Рада: Бе, той да е човек, пък ако ще и джудже да е. Вярка: Ама, како…
Влиза Елена.
Елена: Здравейте, здравейте! Ей, вие да не правите събрание тук? Какви са тези вестници?
Данчето ги събира сконфузено.
Рада: Гледахме за какво леля ти Вяра си дава парите всеки ден. Вярка: Е, како… Рада: Какво е? И се чудиш, защо не ти достига пенсията? Елена: Човек като свикне, не може без вестници, майко. Данчето: Седни, леля! Едно кафенце ще изпиеш ли? Елена: Не ми е сладко без вас, лельо. Пък гледам вие вече сте пили. Данчето: Я, филма, филма.
Трите сестри сядат пред телевизора и вторачват очи. Елена отива при баща си и го прегръща с любов.
Елена:/говори му нежно/ Моят татко. Иван: / с нежност/ Как е момичето ми? Рада: /провиква се/ Глезете се вие!Само това знаете! Елена: /не й обръща внимание/ Татко, да взема да ти купя един слухов апарат. Рада: Кой знае колко ще струва? Елена: /говори на баща си/Ти не се безпокой за парите! Подарък ще е от мен. Иван: Знам аз, но и ти не се безпокой! Не ми трябва. Рада: Не му трябвало. Питай мен! Елена: Майко, гледай си филма! Рада: Сега има реклами. Елена: Много ти се кара майка. Иван: Ами. Разбираме се ние. Пък и аз толкова я чувам./смее се/ Ако вземеш да ми подариш апаратче ще вземем да се изпокараме. Елена: Значи заради семейния мир си готов да не чуваш. Иван: Нали ти казвам, не съм глух аз .Чувам си разни мои неща. Елена: И какви неща, бе татко? Иван: Такива, дето другите не чуват. Елена: Например? Иван: Когато ми е тежко,една цигулка ми пее. Пък когато ми е радостно, на душата чувам камбанен звън. Елена:/уплашено/ Татко.. Иван: Не съм изкукуригал, моето момиче. Просто си имам свой свят. Е, не точно свят. Ъгълче едно. Ама и то ми е достатъчно. Стига само камбаните да звънят по често. Празничните, де.Ти не се тревожи за мен! Елена: Тревожа се аз. Иван: Добре съм. Ами ти? Виждаш ми се отслабнала. Елена: Диета пазя, бе татко. Иван: Ще вземеш да се поболееш нещо.
Елена отново го прегръща нежно.
Вярка: Е, свърши на най-интересното място. Рада: А, все едно и също. Що ли си губим само времето, ами? Данка: Онзи идиотин, докога ли ще лъже момичето? Рада: Ще я лъже я като и е пилешки ума. Сега десет серии ще ми се тръшкат. Аз що ли ги гледам? Данка: Како, утре сутрин ще го повтарят. Рада: По кое време? Данка: В 10 часа. Рада: Да се обадиш да дойдем. Данка: Ленче, онзи устатият ти съсед от долу тормози ли те, леля. Елена: Ох, не ме питай. Вчера идва една приятелка и след като си отиде, онзи дотърча. Госпожице, вика, ще трябва да плащате двойно за асансьор. Идват ви много гости. Рада:Абе, аз оная седмица хубаво го нарязох като краставица по телефона. Ни гък ни мък каза. Ако не ми беше затръшнал телефона… Елена: Защо бе майко си му се обаждала? Знаеш ли, че после на мен си го извади. Заяде се с котарака. Рада: А? Ще го оставя да ми тормози момичето. Не на мене тия. Аз, ако не ме боляха краката, щях да дойда и хубавичко да го насоля.Че аз телевизията ще докарам, бе. Мухъл с мухъл. Ама и баща ти е един. Казвам му… Вярка: Ленето е права, како.Ти само го дразниш. Недей така! Знаеш ли, какво му е на човека? Елена: Майко, обещай ми, че няма да му се обаждаш повече! Данчето: Хайде, глътни това кафенце, лели! Рада: Такова нещо не обещавам. Данчето: Сега като изпиеш кафенцето, ще ти гледам. Ще има ли сватба или не. Я, я го врътни малко! Тъй. А сего го захлупи. Браво, Ленче! Елена: Ох, лельо, кой знае кога ще се върне Слави? Рада: Да вземеш да го зарежеш ти него. Ни тъй, ни иначе. Срамота. Елена:/сопва се/ И какво да правя? Рада: Че свършиха ли се мъжете! Славчо,та Славчо. Елена: Като няма друг. Данчето: Защо бе, лели? Знаеш ли, колко мъже има. Ей на, в този вестник, що обяви има. Елена: Вие откога се интересувате от такива работи. Рада: Глупости.Кой се интересува?Просто четем всичко. За какво сме си дали парите иначе. Елена: Майко и ти ли четеш вестници? Рада: Да не ме мислиш за неграмотна. Леля ти е права. Ще си намериш от вестника някое добро момче. Това лошо ли е? Данчето: Че тъй, де! Едно време майките ни ги намираха, сега вестниците. Вярка: Е, не беше чак така. Рада: Ти, Вяро, да мълчиш! Тъй майка, слушай по- възрастните! Елена: Бе, вие сериозно ли? Я ме оставете на мира! Може докрай сама да остана, но с обяви няма да се занимавам.В тях всеки лъже както си знае. Като не е да погледнеш в очите на човека, за да разбереш що за стока е, как ще усетиш тръпката. Рада: /тросва се/ Ха, тръпка.Ще вземеш да останеш и ти стара мома като леля си Вярка. Елена: Майко… Данчето:/мъчи се да замаже положението/ Е, лели, ние така, на шега ти го казахме, колкото да става разговора, пък ти взе че се обиди. Вярка:/ очите й се насълзяват/ Аз…да отида да измия чашките,/обръща се към Данчето/ а како. /бързо тръгва да излиза/ Данчето: /подвиква/ Верче, да внимаваш! Миналият път ми пукна една чашка. Рада: Че тя си беше пукната, Дано. Данчето: А, пукната. Не помня аз./ подвиква към Вярка/Чакай да ти кажа, къде е да ги сложиш после! /Излиза/. Елена: Много си нетактична, майко. Обиди леля Вярка. Рада: Тя пък да не е много чувствителна. Ти знаеш ли, колко я искаха?Ама тя, не та не. Голямата любов чакаше и ей на,сега като една кукувица съща. Елена: Права е била, защото не се живее без любов. Рада: Глупости. Любовта е една илюзия. Елена: Не си ли обичала татко? Рада: Обичах го и какво? Какви офицери ме искаха, имаше и един инженерин. Сега щях да съм царица. Пък татко ти един мекушав и образованието му никакво. Цял живот мъка. Имаше само една хубост и тя си отиде. Ей на, един телевизор като хората нямаме, та се молим на леля ти Дана. Елена: Все пак сте двама. Рада: Двама. Какъвто е глух, все едно, че съм сама. Елена: Ти все му се караш. Рада: Ще се карам я, нали трябва нещо да си говоря./тихичко/ Ти на леля си Вяра, много не се доверявай. Потаен човек е тя. Елена: Мамо, леля ми е. Рада: Тя и на мен е сестра пък… Елена: Какво пък? Рада: Е… Елена: Кажи де какво? Рада: Какво, какво на времето тя с баща ти... Елена: С татко ли? Не ти вярвам! Рада: Да! Ти на мен все не вярваш. Като чужда съм ти. За всичко мен упрекваш. Не знаеш ти колко ми е било трудно в този живот. Елена: Майко, знаеш, че те обичам. Но ти някак си, не ме допускаш до себе си. Рада: Как така, майка.Едничка си ми. Вярно не мога така като леля ти Вяра учено да ти говоря, или като леля ти Данка, сладко да се умилквам, но нали винаги ме е грижа за теб. Родила съм те, отгледала съм те… Елена: Зная, че е така и аз… аз те обичам майко/мъчи се да я прегърне и да я целуне, а Рада лекичко я отблъсква, но личи че й е приятно/ Рада: Е, какво се разнежи! И ти като татко си. Елена:/несигурно/ Знаеш ли, искам да ти кажа нещо, но да не ми се караш. Рада: /разтревожено/ Да не си бременна? Елена: Не, но обещай, че нищо няма да кажеш. Рада: Добре, добре да не би… Елена: Написах едно стихотворение за теб. Рада: /объркано/ Стихотворение ли?/ ядосано/ Ти пак с твоите измишльотини. Елена: Майко, да ти го прочета ли? Рада: На баща си го чети. Той е по тия работи. Елена: Но то е за теб. Рада: Ти ще ме погубиш с твoята емоционалност. Не разбра ли най- сетне, че тия работи са излишни в този свят. Не си губи времето с разни писания, а си вземи един мъж.
Чува се звук от строшена чаша
Радка: /вика/ Какво пак стана бе?
Отива да види. Влиза Вярка.
Вярка: А, батко, е заспал.
Завива го грижливо с едно одеало.
Елена: Чаша ли се счупи? Не се притеснявай, лелче! Счупеното носи щастие. Вярка: Тя, кака Данка, я счупи. Уж да я обърше по-добре.Ти, Лени, щеше да идваш у нас. Много ценни книги имам. Да ти ги дам. Ако стане нещо с мен за нищо друго няма да ме е яд. Само да не попаднат на боклука. Елена: Че какво да стане с теб, лелче? Вярка: Знам ли? Сърцето нещо взе да прескача. Елена: То е от нерви. Вярка: И аз тъй си мисля. Елена: Много й мълчиш ти на майка. Вярка: А, не е от това. Зная че и на нея не й е лесно.Ти какво нещо да не си плакала? Елена: Аз… /избухва/ написах стихотворение за нея. Пък тя така ме наруга. Защо е такава, бе лельо? Вярка: Не си намерила сгоден момент. Тя не винаги е такава./усмихва се/ Ще ми го прочетеш ли, когато дойдеш у нас. Елена: Разбира се. Но ще ми кажеш честно, дали ти харесва? Вярка: Нали съм била учителка? Ще ти кажа. Но винаги съм гледала да втълпя на децата, че всичко което човек с любов сътвори, е хубаво. Елена: И твоите стихове са много хубави. Вярка: Ами… Елена: Този на когото са посветени… трябва много да си го обичала. Вярка: /въздъхва/ Обичах го. Елена: Защо не сте се оженили? Вярка: Не ни било писано. Елена:Разкажи ми за него! Вярка:/унесено/ Той, той беше първата и… последната ми любов. Когато идваше под прозореца на къщата ни, свирукаше с уста. Имахме си сигнал. Още го помня. Ей тъй!/свири с уста/ Иван:/стряска се/ А, а ,Верче ти ли си? Какво, какво… Вярка:/изплашено/ Нищо, спи батко, извинявай аз тук. Kакво ми стана? Ама ти, Лени, как се сети за това? И аз съм една. Спи, спи батко. Елена: Лельо…
Влизат Рада и Данчето. Карат се.
Рада: Че ти с тези две леви ръце, къде си тръгнала да бършеш. Припряна си беше като малка и такава си остана. Данчето: То всичко на моите ръце чака, како. Вярка: По-тихо, че батко спи. Рада: Да става! Довечера няма да прави грънци. Елена: Остави го още малко, майко. Хайде, дайте ми поръчките си, че трябва да бягам! Рада:/вади списъка/ Я виж, всичко разбираш ли, че той баща ти много грозно пише! Елена: Всичко разбирам. Данчето: Да не забравиш, Ленче за белия трън. Елена: Нали ти го купих миналия път? Данчето: То не е такова. Картинката на опаковката е друга. Елена: И миналият път ти обясних, лельо. Опаковките за билки са стандартни. На указанието пише, че е бял трън. Данчето: Аз не съм уверена. Ти за всеки случай купи друга опаковка. Елена: Нали ти казвам, че всички са еднакви? Данчето: Не съм убедена. Елена:/вдига ръце/ Добре, добре. Лельо Верче ти нещо искаш ли? Вярка: Не. Да не забравиш за онова дето си го говорихме. Ще те изпратя.
Излизат
Данчето: Како, ами сега? Ленчето не ще и да чуе да й търсим годеник? Рада: Сега като преди. Вяра ще пише писмата. И когато работата се опече, ще я поставим пред свършен факт. Трябва да я понатиснем, знам си аз. Нали ти казвам, на батко ти прилича? Мека е като памук. Данчето: Ох.. Рада: Няма ох, я ти погледни в чашата й. Нещо вижда ли се? Данчето: У како … Рада: Какво, какво? Данчето: Сватба мари, сватба виждам. Рада: Е туй то, аз нали ти казвам./гледа в чашата/ Къде, къде го виждаш? Данчето: Ей тук. Eдно кръгче с точица по средата. Рада: Че то тук е пълно с кръгчета и точици. Данчето: Да де, но това е по -голямо, како. Рада: Абе нищо не виждам аз, ами белким е истина. Данчето: Е, холан, кога съм те лъгала. Рада: Не си ме лъгала, но не си познавала. Онези петтях лева. Данчето: Стига с тези пет лева .
Вярка се връща.
Рада: Вяро, я сядай на масата! Ето ти един лист, един химикал и почвай! Вярка: Какво да почвам? Рада: Писмо. Нали се разбрахме? Вярка: Како, нали видя Ленето не е съгласна. Рада: Пък ние да опитаме. За опит пари не вземат. Тя след време ще ни бъде благодарна. Вярка: Че как да го напиша това писмо? Рада: Нали си учителка? Пиши каквото ти дойде на ума! Докога все аз трябва да ви уча. И още утре да го пуснеш. Чу ли! Хайде Ваньо, ние да си тръгваме! Иван: Какво, какво? Рада: Тръгвай ти казвам!
Излизат
Вярkа: /обръща се към Данка/ Няма ли да ми помогнеш поне ти, како Данке? Данка: У, мен ме няма много по писането. Я ти си пиши,пък аз ще хвърля едни карти. Или боб. Ама съм го свършила. Я, тичай кака да вземеш малко от вас. Е да не е толкова малко, че и една чорбица да сварим.
Вярка излиза, а Данка започва да реди карти.
Данка: Ей на, излиза тази пуста сватба.
Гледа чашата и си мърмори.
Второ действие
Стаята на Елена. Тя е легнала в леглото и спи. Телефонът звъни. Елена се стряска. Опитва се да стане, но пак се отпуска.Телефонът продължително и упорито звъни. Елена става с пъшкане. Взема слушалката.
Елена: Ало. Гласът на Рада: Ало Ленче ти ли си? Какво правиш в къщи, майче? Звъних в службата ти и от там ми казаха, че те няма. Даже казах на леля ти Данка… Елена: Нещо не съм добре. Грип ли съм пипнала, що ли? Рада: Как няма да го пипнеш, като не ядеш достатъчно. Елена: Не е от яденето. Епидемия има. Рада: Ами, епидемия. Ти да ядеш пък...То грипът ходи по чиросите. Елена: Майко, да не спорим сега. Не ми е добре, искам да си легна. Рада: Чакай! Да вземеш да се напариш, ама да е до кръста. Елена: Как ще се паря имам температура 39 градуса? Рада: Нищо. Ти се напари! Елена:/ядосва се и повишава тон/ Нали ти казах, че съм с температура? Рада: Добре, добре. То да не ти каже човек нещо.
Прекъсва разговора без повече нищо да каже. Елена гледа известно време слушалката после се затътря към леглото. Ляга си. Отново се звъни. Елена лежи, но като разбира, че телефонът няма да млъкне пак става.
Елена: Ало. Гласът на Данчето: Ленче. Елена: Кажи, лельо! Данчето: Ало, Ленче не се чуваш лели, викай по силно! Елена: Кажи, лельо! Данчето: А сега те чувам. Звъних в службата ти пък от там ми казаха… Елена: Защо си звънила, нали майка ти е казала, че не съм там. Данчето: Е, да де, ама аз да проверя. Елена: Грип нещо ме тресе. Данчето: Че то туй болест ли е, лели? Мен как ме въртят ставите. Не мога да спя. Той докторът каза:” Тези шипове, Данке, в гроба ще си ги носиш”. Вчера дядо ти Генчо, знаеш ли кой беше дядо ти Генчо? Елена: Лельо, хайде друг път ще говорим! Вие ми се свят и искам да си легна. Данчето: Добре, добре. Да вземеш да си пръснеш малко газ в гърлото. Веднага минава да знаеш. Елена: Хубаво. Данчето: Ако нямаш газ… Елена: Имам, чао лельо. Данчето: Ама защо се разбърза толкова. Е, хайде,дочуване. Пък за дядо ти Генчо, друг път ще ти разправям. Елена: Добре, добре, чао. Данчето: А, Ленче пък ти за белия трън не се безпокой! Като оздравееш, тогава. То малко ми е останало. Ама ще трая аз. Елена: Чао, лельо.
Елена пак отива до легло и тъкмо да легне телефонът звъни.
Елена:/проплаква/ Господи.!Няма ли да ме оставят на мира? /връща се и вдига с неохота слушалката/ Ало. Гласът на Вярка: Лени, кака сега ми каза, че си пипнала грип. Тя е много опасна болест, ако не вземеш мерки навреме. Аз имам една книга тук, с точки за масаж. Има седем точки…. Елена: Лельо, купила съм си антибиотици. Вземам ги редовно. Не се бой, ще се оправя, трябва само да лежа. Вярка: Ако искаш аз да дойда. Ще се грижа за теб. Ще ти направя масажа.. Елена: На седемте точки. Ще се оправя сама. Моля те не идвай! Вярка: Е, оздравявай! Пък ако има нещо, обади се! Знаеш,че веднага ще дойда.
Елена слага слушалката и се затътря към леглото.Телефонът отново звъни.
Данчето: Ало Ленче, по добре ли си леля. Елена: Ох, лельо, не съм. Данчето: Че защо така? Като лежиш поне не ти ли минава.
Елена понечва да се обясни, но се отказва.
Данчето: Ало, Ленче, там ли си. Абе аз исках да ти кажа, че ми донесоха килима от химическото чистене, ама нали ме знаеш с моите шипове не мога да го наместя под масата. То и на Вярка толкоз й е силата.Че да дойдеш лели. Аз ще го държа, вие ще го опъвате. Елена: Лельо, не мога сега. Нали знаеш, че съм грипава? Данчето: Аз не съм казала веднага. Пък и ти не се бой. Няма да ме заразиш. Елена:/ измъчено/ Да ми помине малко, ще дойда. Данчето: Тъй, тъй лели. И да лежиш чуваш ли?У, те приказките са сладки, лели, ама май нещо ми замириса на изгоряло. Е, хайде да бягам аз, че тя къщната работа свършване няма!
Телефонът пак звъни.
Гласът на Рада: Ало, Ленче, сърдиш се ти майка, ала опитай с паренето! Аз тъй едно време излекувах баща ти. Елена: Добре, майко! Гласът на Рада: Още сега. Гореща вода имаш ли? Да се напариш до кръста. Елена: /вяло/Добре, майко! Гласът на Рада: И да не обръщаш внимание на измишльотините на леля си Вяра! Точки- мочки разни. И да лежиш! Хич да не ставаш! Елена: /на себе си/ Добре, добре! Ще ме довършат! Я аз да изключа телефона!
Изключва го и си ляга. След малко остър звън я стряска.
Елена: /проплаква/Нали го изключих, господи!
Продължава настойчиво да се звъни. Елена се сеща, че може да е на вратата. Става и я отваря. Отвън нахлува съседа й Венко.
Венко: Госпожице, да не съм си намерил времето на улицата, че да вися като сопол пред вратата ви. Елена: За котарака, нали? Какво е направил този път, господин Тодоров? Венко: Какво ли не? Кензал е по цялото стълбище. Аз да не съм длъжен да му чистя. Но не идвам за това. Не ви работи телефона. Да не са ви го изключили.Така е като не си плащате сметките навреме. Аз като дойде 15- то число на месеца... Елена: /изгубва търпение/ Вас какво ви засяга тази работа? Венко: Нарушавате ми спокойствието. Елена: Откъде накъде. Какво общо имате с моя телефон. Не сме на дереват. / маха с ръка/ Ох, я ме оставете намира.
Тръгва към леглото. Венко оглежда стаята и разбира че телефонът е изключен
Венко: /възмутено/Вие сте много безотговорна. Как може така, как може? Елена: Кое как може? Венко: Изключили сте телефона. Елена:/вече си е легнала/ И какво и какво? Този дом си е мой и каквото искам това ще правя. Ако искам ще го подпаля. Венко: А не стига, че сте истеричка, ами и ще палите. За другите не мислите ли? Че в този вход живеят шестнадесет семейства. С дечицата си. Ще ги оставите без покрив, а? И какво сте се излегнала такава? Ей, тези младите срама нямат! Ще изключва телефона. Елена: /тихо/ Лошо ми е. Венко:/ не й обръща внимание /Сега ще го включа и много Ви моля…. Елена:/проплаква/ Много ми е зле . Венко:/ подозрително приближава до нея и я пипа по челото после изведнъж се стряска/ Но Вие горите! Елена: /още по отпаднало/Нали ви казвам лошо ми е Венко: /разтревожено/ Ей, момиче, ти май си настинала!
Елена не му отговаря.
Венко: /суети се/ Чакай, чакай ще направим нещо!
Първо затваря вратата, после взема термометъра от нощното шкафче.
Венко: Я да ти премерим температурата! Хайде, дай ръката! Спокойно, де!
Елена се оставя вяло да й сложи термометър. Кашли сухо.
Венко се оглежда : Дай сега да видим! 39 градуса. Какво правиш ти? Течението трябва да те е взело. Амидофен пи ли? Елена: /плачливо/ Пих, но не спада. Венко: Какво ли те питам, те са едни боклуци? Чакай сега бай ти Венко ще ти смъкне температурата! Няма да е по докторски, но ще стане.
Суети се.
Венко: Едно легенче имаш ли?
Елена вяло показва към банята. Венко отива взема легенче с вода и кърпа. Налива оцет. Взема кърпата и я потапя в вода и оцет
Венко: Вода и оцетец е най ефикасното средство против температура. Аз все тъй правя.
Слага й компреси.
Венко: Тъй, ей сегичка ще ти олекне. Елена: Гади ми се! Венко:Чакай! Потърпи! Да излея легена.
Търчи и й носи леген. Елена се мъчи да повръща, после си ляга поуспокоена.
Венко: Недей така бе, момиче! Да взема да извикам бърза помощ! Елена: Не, не малко ми поолекна. Венко: От оцетеца трябва да е. Аз нали ти казвах, много помага. Ти нещо яла ли си? Елена: Нищо не ми се яде Венко: То не може така. Трябва нещо да хапнеш! Аз долу имам малко пилешка супичка. Да взема да ти донеса. Елена:/надига се / Моля Ви се, не трябва. Венко: Бързо ще стане. Аз ей сега. Излиза бързо.След малко се връща с димяща купичка. Венко: Вземи сега, но гледай да не си опариш езика!Че много боли. Кусни, де! Една лъжичка само! Тъй! Е, как е? Елена: /поема с благодарност купичката/ Много вкусна супа. Венко: Нали, аз съм си я правил. От пилешки шийки е, че са по евтини.Ама не личи, нали? Елена: /сърба и се покапва/ Ох! Венко:/ избърсва я/ А нищо, нищо. Да оставим и за другите. Елена: Моля? Венко: Тъй си казвахме едно време де, когато някой се покапеше. Но сега всеки само за себе си мисли и да се окапе няма да му дойде наум за другите. Елена: Аз да не я изям всичката. За вас какво ще остане? Венко: Ти за мен грижа не бери. Колко съм ял? Елена:/подава му празната купичка/ Благодаря! Сега наистина ми просветна. Венко: Ще ти просветне, я.То пилешката супа е лекарство за душата. Дори ако е от шийки само. Елена: Вие как разбрахте, че не ми работи телефонът? Венко: /мръщи се при спомена за нещо неприятно/ Майка ти ми се обади. Никой не вдигал, та помислила, че се е случило нещо. Ще извиняваш, ама имаш много проклета майка. Като се развика, като взе да заповядва, щях аз да й затворя телефона, но една друга жена взе слушалката и всичко ми обясни. Иначе нямаше да дойда. Елена:Леля Вярка трябва да е била.Тя си е добричка. Нали е била учителка. Венко: Бе разбрах аз, че е интелигентна жена.
Телефонът звъни. Елена се надига измъчено.
Венко: Ти лежи! Аз ще се обадя.
Вдига слушалката.
Гласът на Рада: Ало, кой? Венко: Кого търсите, госпожо? Гласът на Радка: Ти кой си? / говори на Данка/ Дано, не си набрала правилно номера./Трясва слушалката/ Венко: Някаква сбъркала номера. Че и нахална. Не се извини дори.
Пак се звъни.Венко вдига слушалката
Венко: Ало! Гласът на Радка:/нервирано/ Абе, я затвори! Аман от грешки! Венко: Дали не беше майка ти? Елена: Ох, не ми се говори с нея. Половин час трябва да й обяснявам, кой е бил тук. Венко: /несигурно/ Да взема да го изключа аз този телефон. Той може да подлуди човек. Елена: Аз за това го бях изключила. Венко: Пък ти ще извиняваш, че аз така ти се развиках. Елена: Моля Ви. Няма нищо. За супата, не зная как да Ви се отблагодаря. Чувствам се много по-добре. Венко: Като начало може да не пускаш котарака. Шегувам се, де. Като гледам и ти си като мен, самичка. Котка, котка, но и тя душичка. Ти ако искаш, аз да го гледам. Докато се вдигнеш, де. Елена: Никого ли си нямате? Венко: А, имам дъщеря. Елена: Сигурно е някъде в друг град. Венко: Тук е. В съседния блок, но понякога не се виждаме цели месеци. Не за друго, но работа има детето, семейство, грижи. До мен ли и е? Нейният е един…Пък й нали виждаш, каква яма има пред блока? Не можаха и тези от кметството да я запълнят, та детето да може да минава напреки. Не! Тя идва, но нали ти казах за ямата. Все трябва да я заобикаля. Де туй време. Елена: Аз… не съм сама. Грижа се за майка, татко и двете си лели. Венко:П,у,у то цял полк. Как се оправяш? Елена: Оправям се някак си. Венко: Бе то всеки се оправя някак си, дорде не падне. Гледам те, хубаво момиче си. Нямаш ли си някого? Елена: Имам си, но го поканиха да специализира в Германия. Венко: Ти защо не отиде с него? Елена: Аз ли? Той искаше, но как да оставя близките си. Венко: Ех момиче, сбъркала си. Всяка живинка си има свой собствен товар. Чуждите товари само могат да я смачкат. Ама аз, как ти говоря, като че ли и аз не съм същия. Другарката ми почина и аз не се ожених, да не тормози онази, другата, детето ми. Пък сега, ей на, доде стигнах. Самичък. То, дъщерята идва де, ама си е по друго да не кукуваш между четири стени.То и тази яма да не беше… Елена: Аз, като оздравея, ще се обадя в кметството да запълнят дупката. Венко:/мълчи известно време/ Абе, не е виновно кметството.Тази яма е между душите ни. И все по голяма става.Чак съм се примирил вече. Елена: И все пак…. Венко: Не бери грижа ти. Малко ли са твоите грижи на главата. Аз... на никой не съм казал.Ама пред теб ще си призная./тайнствено/Пуснах обява. Елена: Каква обява? Венко: От ония за женитба. Да си намеря другарка, де. Елена: Сериозно! Венко: Глупаво ли ти се вижда. То ние старите сме тъй. Като изкуфеем та… Елена: А не, как ще е глупаво. Боже, като си спомня и майка ми предлагаше нещо такова. Запознанство чрез обява. Венко: Баща ти да не би нещо? Тя затова ли е такава пощръкляла. Ще извиняваш, де. Елена: Не, не. Мене да сватосва. Венко: Че защо ти е на теб? Хубаво момиче. Младо. Поклонници колкото щеш./сепва се/ Да не си помислиш нещо. На мен ми е за пръв път. Аз докато се реша…Колко пъти съм писал писмо, пък после съм го късал. Не е шега то. Елена: И все пак сте се решили. Венко: Ами то човек, когато е самотен всякакви дяволи му идват в главата. Елена: Не се ли страхувате, че тази която Ви отговори, може да не е подходящата и да се разочаровате? Венко: Страхувам се. Какви ли не има по този свят? Мошенички, използвачки, повлекани. Но най-много се страхувам, когато вляза в стаята да не ме затисне празнотата й. Елена: Е, вече сте пуснали обявата.Може скоро някоя да Ви отговори. Венко:/срамежливо/ Тя вече прати писмо. Елена: /радостно изненадана/Така ли? Запознахте ли се? Венко: Аз… аз не съм й отговорил? Елена: Защо? Венко: Ами тя… такова хубаво писмо е написала, пък аз никога не съм бил добре с онова, думите де. Ще взема да й пиша някоя глупост и тя ще вземе да се обиди. /вади измачкан плик/ Виж го, колко хубаво е надписан! Де ще мога аз с моите драсканици. Елена: Прилича на почерка на леля ми. Венко: Да не е пък тя? Елена:/прихва/ Леля ми ли? А не. Тя не се занимава с такива работи. Не би се решила. Пък знае ли човек, какво да очаква от една учителка. Венко: Учителка ли? Не е тя значи. Тази е икономистка. Елена: Да не е някоя моя колежка. Аз имам доста възрастни колежки. Венко: Е, тя сигурно не е много възрастна. Елена: Не е ли написала на колко е години? Венко: Не е. То и аз не съм. Възрастта, моето момиче, не винаги има значение. Аз например, откакто получих писмото се чувствам така сякаш съм на двадесет. Сън не ме хваща. Не мога и да ям. Тя и затова чорбицата остана. Пък и ако ти прочета, какво ми е написала, все едно в сърцето ми е надникнала. Елена: Тогава защо чакате? Пишете й! Венко: Нали ти казвам? Не смея. Ако можеше някой, тъй вместо мен, да го напише това писмо. Елена: /решително/ Искате ли аз да го напиша? Венко: Не се шегувай със стария човек! Елена:/весело/ Как стар, как стар? Кой ми говореше преди малко за двадесет години? Я ми подайте химикал и лист. Такова писмо ще напишем, че тя веднага ще дотърчи при вас. Венко: Да не е веднага, че не съм обърсал паяжините. Елена: Аз го казах така, фигуративно. Венко: Добре, но щом ще пишеш не ми говори на вие. Елена:/смее се/ Какво общо има това с писането? Венко: Е, как какво? Все едно в душата ми ще гледаш. Пък аз там пускам само най- близки хора. Елена: Как да Ви викам? Венко: Шт, нали ти казах, няма вече вие. Ще ми казваш бай Венко.
Венко скача носи химикал и лист и пак сяда до Елена.
Елена: Тъй как да започнем. Тя как се казва? Венко: Не си е писала името. Само псевдоним. Незабравка. Елена: Ама много е загадъчна, бай Венко, твоята нова позната. Венко: Предпазлива е жената. Кой знае и тя какво си мисли? Всякакви навлеци има. Елена: Е, добре. И ние ще бъдем оригинални и предпазливи./започва да пише/ Скъпа… Венко: А не, не. По добре уважаема… Елена: Много старомодно ми звучи. Венко: То аз съм си такъв. Да не лъжем жената. Ако ме харесва такъв добре. Пък ако не, така ни било писано. Елена: Добре, щом така искаш Уважаема госпожо. Венко: Тя щом ми пише значи е свободна.Госпожице пиши. Елена: Вярно бе.Уважаема госпожице!Получих писмото Ви и все едно видях сродна душа. Като че ли съм ви познавал цял живот. Венко: /въздъхва/Така беше… Елена: Нещо ми подсказва, че съдбата се е намесила и ни подава щастлива карта. Венко: Като че ли ходиш с бастун в мозъка ми, момиче. Само че не пиши щастлива карта, да не помисли, че съм картоиграч. Елена: Добре. Намесила се е и ми дава щастлив знак. Венко: Така е добре. Елена: Не съм много млад…. Венко:…, но и на младите не се давам. Елена: Имам си всичко, само… Венко: ….другарка си нямам. Елена: А то е все едно нищо да нямаш на този свят .Сигурно ще ме разберете. Да виждаш толкова щастливи хора около себе си, а теб късмета все да те подминава.Човешкият живот е кратък. Току се обърнеш и той вече изтекъл като шепичка вода. Венко: /просълзен/ Това за шепичката вода е много…Ох не ми идва думата… Елена: Поетично… Венко: Тъй, тъй. Питай ме, кога се изнизаха годинките, пък какво съм разбрал от живота. Нищо. Шепичка вода и после нищо. Това е моят живот. И сега тази беда, самотата… Елена: Ако търсите външната красота, не зная дали ще я намерите в мен. Но обичам красивите думи, красивите чувства. Хубавият изгрев,утринната роса, радват душата ми повече отколкото разни дранкулки. Венко: Пиши че съм планинар! Е, бях. Откакто останах сам не съм ходил нагоре. Но ако тя рече, ще я заведа на една полянка. Само аз си я зная. Пък оттам такава гледка се разкрива… Елена: И нищо не искам от живота вече, освен едно любящо сърце. Венко: А, искам. Искам да сме здрави, та да можем да се радваме един на друг. Елена: Здраве и едно любящо сърце. Венко: Две да са. Да се обичаме и уважаваме взаимно. Елена: Здраве, уважение и любов. Венко: Стана хубаво. Ама да не познае, че някой друг го е писал. Елена: Нали ти ми диктува, бай Венко? Венко: Е, ти го измисля. Елена: Аз, бай Венко, писах само това, което виждах в очите ти./погалва го по ръката/ Ти си добър човек. Добър и нежен. Венко: Тя дали…? Елена: Непременно ще те хареса./смее се/ Аз как те харесах. Направо ме свали с онова “котаракът госпожице кенза по целите стълбища” Венко:/подозрително/ Подиграваш ли ми се? Я дай да сложим термометъра! Елена: Ама нямам температура. Венко: Дай, дай аз докато не те излекувам няма да се откажа. Пък ти ще ми пишеш писмата, нали? Елена:Ще ги пиша. Колко му е? Нали ти казвам? Ти диктуваш, аз пиша. Венко:/мърмори/ Бе не е то така. Не ме кръщавай ти мене! И да не вземеш да включиш телефона!
Трето действие
Апартаментът на Данчето.Звъни се. Влиза Вярка.
Вярка: Аз пак ли съм първа? Данка: Влизай и затваряй бързо, че ще изстине стаята! Вярка: /оглежда се/ Този часовник да не е спрял? Данчето: Брей, че си нервна! Спокойно де, няма тебе да женят! Вярка: Да не разбере човекът, че сме го лъгали и да се обиди. Данчето: Че какво има да се обижда. Ние за добро. Пък и като види Ленчето, ще му мине. Какво ще иска? Младо хубаво момиче. Аз тъй и не разбрах на колко години е тоя? Вярка: На средна възраст струва ми се. Данчето: Струва ти се! Казвах ти ребром да поставиш въпроса. Вярка: Ма не е удобно, како. Ако искаше, щеше да пише сам. Но аз от думите му съдя. Едни такива нежни, хубави като на млад интелигентен човек. Данчето:/презрително/ Думи.То ако човек вярва на думи? Тебе Ненчо нали с думи те излъга да му дадеш заем, та ще си видиш паричките на куково лято.Но и на мен, Вярке ми направи хубаво впечатление онова място дето пишеше че… Вярка: Че обича да отглежда цветя, нали како. Данчета:/ затруднява се/ Ами другото де… Вярка: Че обичал планината. Данчето:/възмутена/ Не, бе!Че си имал всичко. И апартамент и виличка.Такъв й трябва на Ленчето. Да не е някой голан, та да й вземе апартамента и да ни се тръсне после ние да я прибираме. Вярка: Не ми се вижда такъв човек. По скоро е безкористен, нежен./въздъхва/ Завиждам й аз на Ленето. Данчето: Какво ще й завиждаш? Да шета на мъж. Макар че…/хитро/Верче, де остана онзи вестник, кака. Вярка: Кой весник “Пенсионер ли” Данчето:/възмутено/ Ами, там има само дъртаци./смига й/ Онзи, онзи, другият, дето обявите бяха такива… по пиперливички. Вярка: Трябва да съм го хвърлила. Данчето: Мари, Вярке, ум имаш ли? Вестник хвърля ли се? Е, за колко работи може да потрябва. И нещо да си завиеш и за тоалетната да го накъсаш. Вярка: Ти ако искаш ще ти дам стари вестници. Данчето: Ти пак дай, но онзи ми трябваше. Да вземем и ние с теб да отговорим на някоя обява.Така де, само Ленчето ли? Вярка: Како, минало ни е времето. Данчето: Грешиш кака! За теб може да е минало, ама аз още не се давам. Малко червило, малко белило и да ги видиш, как преглъщат след мен. Ей тъй си ги въртях едно време на пръстчето. По двама по трима.Ти като не щеш, ще си потърся аз някой. Тю, забравила съм да купя кафенце. Вярка: Да ида аз, како. Данчето: Ти стой тук. Да посрещаш. Я, дай някой лев, че съм свършила пенсията. Вярка: Ами ако дойде човекът преди другите. Данчето: Ще го забаламосаш някак. Вярка:/чупи ръце/ Страх ме е, бе како! Данчето: Че какво толкова? Дай тук парите. У Вярке, ти си имало много, мари кака. Я дай пет лева, пък на пенсията ще ти върна рестото!
Излиза. На вратата се звъни.
Вярка: /отваря вратата/ Забрави ли нещо како./вижда Венко/Прощавайте, мислех… Венко:Добър ден. Вярка: Добър ден, но познаваме ли се?Да не сте сбъркали вратата? Венко:/излиза и гледа номера на вратата/ Нали това е апартамент осем? Вярка: Вие да не сте…? Венко: Аз съм. Вярка: А, Вие от обявата. Венко: Аха. Какво?Да не би да идвам в неподходящ момент. Или пък не съм разбрал нещо.То в писмото…/вади с треперещи пръсти писмото/ Вярка:/притеснително/ Заповядайте, заповядайте. Ама и аз каква съм, държа ви на вратата. Влезте де, влезте! Кой знае, какво ще си помислите за нашето гостоприемство? Венко: /влиза/ Не се притеснявайте, моля ви! Вярка: Заповядайте, седнете/гледа притеснено през прозореца/
Венко сяда на стола и пак притеснено става. Вади от вътрешния джоб на сакото си малко букетче от незабравки и го подава на Вярка.
Венко: Това е за Вас. Вярка:/паникьосано/ Моля Ви, недейте! Всъщност… Венко: То е малко, но не зная сега, какво се подарява. Викам да не ме види някой. Вярка: /заобикаля масата/ Искам да кажа… Венко: Аз точно така си ви представях. Вие може да ми се смеете, но когато Ви видях на вратата, направо си отдъхнах. Вярка: Моля ви аз… Венко: Страхувах се да не би да ме посрещне някой изписана скубла. Пък ние явно сме от една черга. Не, не, оставете ме да говоря. Аз докато се реша. Цял час обикалях около блока и накрая си рекох, ако сте такава, каквато Ви представяха писмата ще ви предложа…/пада на колене/ Омъжете се за мен! Вярка: /ахва/ Господи, тук има някаква грешка! Венко: Зная, че е много неочаквано, но ако не го кажа сега, не зная дали ще намеря смелост после. Вярка: Моля Ви, станете! Ще дойде някой. Венко: Зная, че и Вие като мен си имате роднини. Но и Вие като мен, сте ужасно самотна. Двамата нямаме какво да губим. Аз от вас нищичко не искам. Само обич и разбирателство. Вярkа: Знам, но…
Влизат Рада и Иван и застиват на вратата смаяно.
Рада: Какво става тук? Вярка: А, како… Рада: Кой е тоя, Вяро? Ваньо намеси се, де! Венко: Това са сигурно Вашите роднини. Какво, аз не се срамувам и тях да помоля за ръката Ви. Рада: Какво? Верчето: Како, како сега ще ти обясня... Венко: Не. Аз трябва. Госпожо… Иван: Защо не седнем на масата? Рада: Каква маса? Вие, господине, да не сте сакат, че се влачите по земята. Вяро, да не е някой просяк? Ти с твоето калпаво сърце все такива пускаш тук. Венко:/става/ Аз наистина съм просяк, госпожо. Прося ръката на една Незабравка. Рада: Ма тоя е откачен. Иван: Да седнем на масата, Раче. Рада: Какво ще сядаме. Я, го изгони тоя оттук! Вярка: Стана грешка, како. Неволна грешка. Господинът е от обявата и ме помисли за Ленето./ обръща се към Венко/ Грешка, грешка стана, господине. Венко: Не разбирам.Не сте ли… Рада: /невярващо/От обявата? Тоя? Венко:/разтревожено/ Не сте ли … Незабравка. Рада: Не е. Вие очи нямате ли? Прилича ли Ви Вяра на годеница./смее се презрително/ Ха, Вяра!
Влиза Данчето.
Данчето: А вие сте се събрали вече.Това ли е господинът?/кокетничи и му подава ръка за целувка/ Аз съм лелята. Не Ви ли се вярва? Приятно ми е - Йорданка. Като певицата. Венко: Каква певица? Данка: Йорданка Христова. Рада: Я вие, господине седнете тук до мъжът ми, пък ние ще отидем да приготвим кафето. Венко: Моля ви, обяснете ми какво става! Рада: Потрайте, де! Хайде, Дано! Данчето: Ама како… Рада: Идвайте ви казвам!/ на излизане/ Той, тоя е много дърт, ма. Данка: Ама има апартамент, како. Вярkа: Моля ви се, ще чуе човекът! Рада: Какво като чуе?
В стаята остават Иван и Венко
Венко: Аз все още нищо не разбирам. Иван: Какво? Викай по силно, че аз недочувам! Венко: Нищо не разбирам, викам. Иван: То жените кой ли ги разбира?/присмехулно/ Къде си тръгнал да се жениш и ти пък? Аз да бях сам… Я дай да му ударим по едно! Тя, Данка е скрила тук едно шише, ама аз съм само глух не съм сляп. Всичко виждам./налива му/ А, ха наздраве! Не бой се, всичко ще уредят женорята! Пий де, пий! Ух, каква е люта! Като мойта Рада. Венко:/смутено/ Тя стана една. Оная, другата, коя е? Иван: Коя другата? Венко: Тази за която уж ще се женя. Иван: Дъщерята, коя. Венко: Пък аз си помислих… Жалко. Не се обиждай, но изведнъж ми се стори… Иван: Какво? Венко: Викам потегли ме сърцето към онази жена, слабичката Иван:/с неочаквана злост/ Ти на Верчето да не посягаш! Венко: Вярка ли се казва. Каква ти се пада? Иван: Каква ми се пада ли? Балдъза ми е. Три сестри са те пък тя/нежно/ е най - малката. Венко: То веднага се вижда. Ще извиняваш, ала твоята ми се вижда голяма усойница. Иван: На мен ли го казваш.?Усойница не, ами пепелянка. Аз на времето… Венко: Какво? Иван: Нищо, нищо. Сгреших аз. Много сгреших. Ха, наздраве! Венко: Кой ли не е грешил на младини? Ако не е била твоята, друга щеше да бъде. Като ще ставаме роднини да се запознаем. Иван: Какво ще се запознаваме, аз те познавам.Ти не беше ли Венко на бай Митьо? Венко: Откъде ме познаваш? Иван: На една улица сме расли, бе още преди да построят блоковете. Аз съм бате ти Иван. Венко: /гледа го известно време, после се пляска по челото/ Бате Иване ти ли си бе? Иван: Аз съм я, ха наздраве сега. Венко: Ей, а за да не те позная.! Как се срещат хората?Ти… Иван:… много съм остарял, нали? Венко: Е не чак толкова, но колко години не сме се виждали. Спомням се, все те имахме за пример и ние хлапещаците все по тебе ходехме. Имаше си ти едно момиче. Бяхме научили сигнала ви и току го подсвирквахме. Помниш ли?
Свива уста с намерение да го изсвири.
Иван:/хваща го за ръката/ Недей! Минали работи. Венко: Какво стана с нея, бате Иване? Иван: Нищо. Пий си ракията! Венко:Що така? Хубаво момиче беше. Не като оная проклетата, сестра й. Дето все се мъкнеше със вас. Нея който я е взел, аман му е системата. Ей, ама люта е ракийката. Иван: Аз я взех. Венко: Какво? Оная? /посочва към кухнята с глава/ Да не е тя... Иван: Тя, Рада, Верчето и Данка. Ти, Данка спомняш ли си я? Една сополанка беше! Е, лека полека ще се запознаеш с всичките роднини, годенико. Дай да ти налея! Венко:Чакай, чакай бате Иване! Как стана тази работа? Ти нали… с малката…? Иван: Рада направи цялата работа. Бабата не пускаше Верчето сама, че била малка. Пращаше Рада да ни варди.Тя тогава явна ми е хвърлила око. Пък Рада е като един питбул. Кога захапе отърване няма. Не миряса дорде не ме върже. Понапих се една вечер. Хубаво ми стана и направихме Ленчето. То за Ленчето хубаво, ама що и Рада трябваше да търпя цял живот. Изпи ме тя мене. Не съм мъж, а една баба. Пий де, пий! Венко: Недей ще вземем да се напием! Иван: Аз цял живот пиян ходя. Не знаеш ти какво е? С Рада лягам, за Верчето мисля. Пък Верчето не дава и дума да продумам. Тя кака си множо я уважава. Мислил съм си да се разделя с Рада и да взема Верчето, но нали си зная. Няма да дойде тя при мен през кака си. Венко: А тя? Не си ли намери някой? Иван: Не си намери. То и къде да си намери в тези женски училища? Но тя не затова. Идваха и я искаха.Тя като каза не, та не. Имала си свой живот. Пише си разни стихчета и други такива. Може заради мене да е,а? Е, смееш се ти. И Рада се смее. Тя не е толкова лоша, ще знаеш. Търпи ме. Пере ме, готви ми. А и Ленчето. Ха, наздраве! Ама ти нищо не пиеш. Пий, пий, че като дойдат женорята ще ни вземат чашките!
Влизат трите жени.
Рада: Ха така, ние кафе правим а вие се наливате тук. Иван: Аз по малко Раче, нали човека е дошъл за хубаво. Данчето:/сервира кафето/ Заповядайте, заповядайте! Дано го пиете сладко, че съм сложила три лъжички. Венко: Много ще ми са. Данчето: У, много за душманите./навежда се над него./ Тук нещо сте се поизцапали. Рада я дърпа да седне. През това време Вяра унило и мълчаливо седи на стола, а Венко я гледа изпод очи. Всички сядат около масата. Седят известно време мълчаливо.
Венко: /покашля се/ Аз много се извинявам, но кога ще дойде дъщеря ви. Рада: /сопва се/ Ще дойде, де. Какво сте се разбързали? Дорде си изпиете кафето и… Венко:/покашля се/ Аз…. Да не стане грешка, че бая съм на възраст. Данчето: У, никак неВви личи. Венко: Пък вашето момиче трябва да е още малко. Рада: Не е в първа младост. Венко: То от писмата толкова не личеше. Аз си казвах на моя възраст ще да е, но нещо съм се заблудил. Рада: Вие какво взехте да го усуквате. Ще се жените или не? Вярка: Како, недей така! Данчето: Ще се жени човекът, нали господине? Рада: А, идвате в чуждата къща, давате надежди на хората и изведнъж…. Венко: Аз… Рада: Писъмца разни, приказки за разбити сърца и изведнъж взе да се дърпа, човекът. Аз такъв резил няма да търпя. Ваньо, кажи и ти нещо! Стига само си се наливал! Иван: Какво? Рада: Какво, какво? Не ще да се жени?! Венко: Искам. Рада: Искаш ли? Данчето: Иска бе, како. Венко: /става и отива до Вярка. Тя смутено го гледа/ Вие може да ме познавате. Но аз Ви зная от много години. Не се чудете! Колко град сме! Но това не е толкова важно. Аз винаги така съм си представял моята другарка. Дори когато мълчи, все едно че ми говори. Пък писмата. Аз повече вярвам на очите и сърцето си. Рада: Какви ги говори тоя? Венко: /не й обръща внимание/Аз… опитвам се да Ви направя предложение. Рада: Какво? Тоя се смахна. Ваньо, кажи му! Иван: Ще му кажа я, защо да не кажа. Добре си решил Венко! Ти, Вярке, не се колебай. Той е хубав човек. Аз от малък го зная. Рада: Вяро, опичай си ума! Помисли за Ленчето! Данчето: /дърпа я за ръкава/ Верче, питай го братя има ли? Вярка: Моля ви, спрете! Какво сте ме нападнали? Кой е казал, че аз трябва да се женя? Господи! Иван: Верче, слушай ме! Вярка: Не, батко!Тъкмо тебе няма да слушам. Една твърда дума не съм чула от теб. Все другите вместо теб са решавали цял живот. Какви съвети ще даваш сега! Рада: Така! Добре ти го рекна Вяра. Вярка: Какво каза ти, како? Да мисля за Ленето. А ти някога за другите мислила ли си?/обръща се към Венко/ Защо толкова бързаш? Аз не мога така. Познавал си ме? Но аз не те познавам. Венко: Страхуваш се. Веднага го разбрах. Какво ни пречи да опитаме? Нямаме какво вече да губим. Ей от това трябва да се страхуваш. Че нямаме вече какво да губим. Данка: Може пък приятел да има. Ти го попитай, кака! И аз нищо няма да искам като тебе. Ей тук ще дойде. Ще гледаме заедно телевизор. Кафенце ще му правя.
Не й обръщат внимание.
Иван: Няма да сгрешиш, Верче. Рада: Как го разбра? На две ракии ли? Всички сте един дол дренки./презрително/ Мъже ! Иван: Не съм мъж аз. Ако бях, още навремето щях да те оставя и да си оправя живота. Рада: Тъй значи. Аз съм виновната. А кой ми наду корема? А? Кой? Чункиш тия работи стават от небето.Чункиш щях да се оженя за такъв неудачник като тебе. Вярка: Како, недей! Рада: Какво недей, какво недей! Мигар ми е било лесно да го гледам цял живот, как лигите му текат по тебе. Все с тебе да ме сравнява. Каква си била добра. Пък Рада груба, нахална. И как пък не, като цял живот аз трябваше да се блъскам за работата за жилището и за всичко останало. Каквото потрябва все Рада. А той си стои на топличко под крилото на жена си с тоя свой заешки нрав. Аз цял живот се мъчех да му покажа, че не е сбъркал като взе мене, но все не успявам. И с това твоето батко, та батко.Съсипахте ми живота, Вяро! Уморихте ме! Вярkа: Недей, како! Ще вдигнеш кръвно!Не си слагай на сърцето нещо, което може и да е било, но отдавна е забравено! Ако е било писано, щяхме да се вземем с батко. Не е било. Аз него цял живот съм го уважавала. А пък тебе обичам. Нали ти ни отгледа? Мама все по къра беше, а ние с кака Данка като пиленца около тебе. Къпеше ни, хранеше ни. Данка: Вярно тъй беше, како! Помниш ли, Вярке ония филии с мармалад от сини сливи? Само тя умее да прави такова сладко от сини сливи. Пък аз наскоро купих едни джанки… Рада: И никога с Ваньо? Вярка: Како, ти пък. .. Иван: Раче, как можа да си помислиш такова нещо? Рада: Не знам. Все мислех. Все ми се привиждаше. Впрочем кого лъжа. Аз съм виновна. Не трябваше да заставам помежду ви и господ ме наказа. Аз, Вярке, много пъти съм си мислела да ти поискам прошка и зная, че ще ми я дадеш. Но той, той никога. Че ти заради мен остана сама. Вяра: Не му мисли, како!Откакто навърших пълнолетие мой си е живота. Имах други цели имах други амбиции. Училището изпълваше живота ми. Пък там само колежки. За кого да се оженя? Не се обвинявай! Венко:/покашля се/ То грешката може да се поправи. Рада: Тоя какво само се меси. Да внимаваш, Верче, с него! Голям коцкар ми се вижда. Но иначе може наистина да е добър човек, както казва Ваньо. Данка: Какво толкова му мислиш, кака? Все в нашия град ще си. Не е като чак в Канада. То и аз да бях срещнала някой. Вие, господине да бяхте помислили за балдъзата си… Вярkа: Аз отдавна познавам душата Ви, господине. Четях писмата които получаваше Ленито. Едни такива хубави, светли. И завиждах на Ленето. Виках си такъв човек да бях срещнала навремето./горчиво/ Изпуснах всички влакове в живота си . Дали пък да не яхна поне една мотриса? Данчето:Вярке! Венко: /скача/ Аз…ама наистина ли. Да се запознаем тогава! Казвам се Венко.
Влиза Елена.
Елена: Здравейте! Извинявайте, че позакъснях. Ха, бай Венко, ти какво правиш тук. Данчето: Ама вие познавате ли се, лели? Елена: Той е онзи, /намига/ съседът. Рада: Онзи, проклетият! Елена: Не е проклет,бе майко. Венко: /сочи Елена/Това ли е годеницата? Елена: /смее се/ Каква годеница? Венко: Ти ли ми писа писмата? Елена: Е нали знаеш, бай Венко./шепне/Нали двамата….? Венко: Имам предвид, тези които получавах. Ти ли си ги писала. Ей, момиче.. Рада:/смутено/ Е, не беше точно тя./тросва се/ Но то все същото. Елена: Какво става тук? Ще ми кажете ли, какви сте ги забъркали? Иван: /вижда че на никой не му се говори/ Че кажете й де! Майка ти и лелите ти решиха да те женят чрез обява. Елена: Ха така! Иван: Намериха една. И после започна кореспонденция. Оказа се, че на другия край на въженцето бил бай ти Венко. Елена: Но писмата, кой пишеше писмата, които бай Венко получаваше.Не съм аз, бай Венко, честна дума. Вярка: Аз. Елена:/прихва/ Ти ли, лелче?Ти ли си загадъчната непозната? Госпожица Незабравка. Вярка: Откъде знаеш? Елена: Ами че аз… Венко: /хваща я за ръка и я дърпа настрани/ Моля те не й казвай, че ти си писала писмата. Тя смята, че съм аз и много ги харесва. Да не я разочаровам. Тъкмо се съгласи да ме вземе… Елена: Гроб съм. Но и ти ще си мълчиш, че изключвам телефона. Майка все си мисли, че е повреден. Елена: /високо/Ами че аз съм чела някой от тях. Ние с бай Венко сме си близки. Рада: Че откога? Венко: Грижа се за детето аз понякога, когато има нужда от помощ и… Елена:…когато котаракът кенза по стълбищата, той чисти след него. Елена: Та всъщност леля Вярка ти е писала, бай Венко. Виждаш, че съм чиста вода ненапита. И какво сега. Венко: /към Вярка/Значи истинската ми годеница си ти. И това ако не е щастливата карта на съдбата. Вярка:/подозрително/ Да не си картоиграч? Венко: Опазил ме бог! Вярка: И аз съм малко вярваща… Елена: Ами вие сте си лика и прилика. Иван: И както се казва хаерлия да е. Ха наздраве. Вярка: Ами ти, Лени. Не оставяй така самичка като мен! Пиши си с някого! Елена: Че аз си пиша, бе лельо. Само че не с писма. Много старомодно е. За това има компютри и имейли. Славчо си пристига другата седмица. Тогава ще видим. Рада: Няма какво да гледате! Вземай пример от леля си Вярка! Данчето: Пък аз, лели, ще ти гледам на кафе, дали ще стане работата. Рада:/иронично/ Много познаваш ти! Данчето: За Вярка как познах. Рада: То нали беше за Елена, мари? Данчето: Може да са си разменили чашите, како. На честен кръст. Сватба имаше там. Рада: Ти, Дано, много уйдордисваш. Ако беше такава познавачка щеше да разбереш, къде отидоха петтях лева. Елена: Какви пет лева? Вярка: Како, ама ти още ли за тези пет лева. Данчето: Бря, ако имах пет лева щях да ти ги дам, та да мирясаш. Елена: Майко, да не говорите за онези пет лева, дето ми ги даде да платя телефона. Рада:/сконфузено/ Тъй ли било то? Данке, да прощаваш! Обаче кафето ти не познава. Иван: /ослушва се/ Ш,ш,т. Камбани! Чувате ли камбани звънят? Вярка: Батко, какво ти става? Рада: Тоя човек съвсем откачи. Иван: Как да не чувате? Глухи ли сте? Празнични камбани звънят. Елена: Ами да! Камбаните.Чувам ги, татко. Вярка: И аз чувам. Венко, нали?
Венко кима усърдно с глава и я прегръща през рамо.
Рада:/сърдито/Какво току пощръкляхте? Данче, само ние с тебе ли сме нормални. Данка: И аз чувам, како. Камбани. Сватбени камбани звучат. Ма то кафето всичко си каза. Е, как не чуваш? Рада:/несигурно/ Май нещо.../изненадано/ Ето, сега ги чувам.
Всички се заслушват. Чува се празничен камбанен звън. Край |