По Еньовден

Първо действие

Топла лятна вечер. На зелена поляна три самодиви играят хоро, хванали се за ръце.В средата най- хубавата, Калина, извива снага.

Трите самодиви:Самодивско хоро вием

                               Вием и извиваме

                               Млади момци мамим

                               Млади момци бильобери

Калина:                Иху, иху, иху

Трите самодиви:Билките им  да  откраднем

                              Билките, още душите

                              във сенчици да ги превърнем

                              На самодиви верни аргати

Калина:               Иху, иху, иху

На сцената излиза Дойчин и ги наблюдава внимателно, сложил ръце на кръста.После развеселено се втурва сред танца им и грабва Калина на ръце.Самодивите се разбягват с писък.Калина се отскубва от него.

Калина:/ сърдито/Що правиш тук, Дойчине? Аз не ти ли казах да не идваш тази вечер?

Дойчин: И защо мари, Калино? Белким е по различна от другите?

Калина: Наближава Еньовден.Не иде човешко същество да е наблизо до самодиви.

През това време другите три самодиви са се събрали и надават ухо на разговора.

Първа самодива: Не иде, я. Ще вземе да развали магиите ни.

Втора самодива: Да угаси огъня ни.

Трета самодива: Да изпие силата ни.

Калина:/заповеднически/ Бягай от тук, Дойчине!

Дойчин:/весело и упорито/ Тук стоя.

Трите самодиви лекичко започват да го заобикалят и да се приближават до него.

Първа самодива: Защо го пъдиш, посестримо?Нека се хване на самодивското хоро!

Втора самодива: Да видим, дали ще ни надиграе.

Трета самодива: Пък ако не ни надиграе, роб да ни стане.

Калина: /тупа с крак/ Назад!Вие какво, посестрими./показва си ръката на която има пръстен/ Забравихте ли, коя е тук господарката? Да не искате с косите ви да помета поляната? /обръща се към Дойчин/Казах ти да се махаш,  Дойчине.Не ли виждаш? Не е за човеци тук?

Дойчин: Че откога се думам човек аз, Калино?Колко години стана вече в тази пустош. Човек ли съм, звяр ли съм и аз вече не зная.Самодива любя.Мляко от диви кобилки пия. В самодивско езеро се къпя и на, сърцето ми рипа да се хвана на хорото с твоите посестрими.

Калина: Не е то хоро като другите. Магия струваме.Магия черна.Да зачерни я някоя нива, я някое село.Пък на теб може да ти се разтвори сърцето и да ти стане жал.

Дойчин: Че за какво и за кого?Знаеш ти никого си нямам освен теб.Пък ония доле не ща да ги видя, не ща да ги чуя.Толкова зло са ми сторили, та  все ми е тая кого ще зачерняте.

Трите самодиви пак започват да се приближават около Дойчин.

Първа самодива: Не го спирай, сестрице!Виж го какъв е левент И колко зло носи в сърцето си. Силата ни ще стане двойна.

Втора самодива:Само за теб ли да е мари, Калино?Не насити ли му се вече?

Трета самодива:Ела при нас, Дойчине.Да ти покажем туй що и от Калина не си видял.

Дойчин: /развеселен/ Що ли не съм видял от нея?Но знам ли? Като ви гледам игривите очета,  скачам в най- темната дупка.

Подгонва ги, а те весело се разкрещяват и разбягват.

Калина: /ядосано/ Вие нямате ли си друга работа, та сте тръгнали да се задявате?Утрото скоро ще дойде, а ние още нищо не сме свършили. Искате ония доле да добруват цяла година ли?

Първа самодива: Море сестро.На това добруване ли му викаш? Кукумявката ми обади, че голяма суша е сполетяла нивята.

Калина: Вярно ли?

Втора самодива: Вярно мари, сестрице. И на мен бухалът ми рече същото.

Трета самодива: Тревата съхнела, добитъкът измирал, а по небото ни едно облаче не идело.

Калина: Що ще речеш, Дойчине?

Дойчин: /безгрижно/Нека!

Първа самодива: Болест налегнала и людете.

Втора самодива: Бесове тръгнали по селата.

Трета самодива: И помощ от нийде не идела.

Калина: А, Дойчине?

Дойчин: /злобно/Нека!

Калина: /към самодивите/Ние да си свършим нашето.Хайде къш! Вървете по поляните! Намерете горчиви  и отровни билки, та туй, което е започнал дяволът, ние да го довършим.

Първа самодива: А ти що ще струваш тук сама с Дойчина?

Калина: Мен не ме мислете.Луната ще издоя.Пък Дойчин ще ми помага.

Първа самодива: То и ние можем с Дойчин…

Калина:/властно/ Можете, но кой ви пита.Да ви няма!

Втора самодива:/недоволно/ Ех да не беше пръстенът у нея нямаше така да се големее.Посестрими тук, посестрими там.Душата ни ще вземе тази Калина.

Трета самодива: /заканително/И нейният ред ще дойде, сестрици.

Излизат

Дойчин: Бързо изгони посестримите си.

Калина:/обръща се гневно към Дойчин/ Те искаха душата ти. Едвам ги удържах.

Дойчин:/присмехулно/ Гаче ли… друго искаха.

Калина: Какво, бре?

Дойчин: Мъж искаха те.

Калина:/ядосано/Мъже колкото щеш.Ей го де селото.

Дойчин: Е, види се не требват им такива мъже- без воля, без сила.

Калина: И що. Само ти ли си им на сърце?

Дойчин/дразни я / Аз я. Не ги ли виждаше, как ме изпиваха с очи.Ех, Калино, Калино само ти ме гониш и ми не даваш сърцето си.Ще взема да си намеря друга самодива.

Калина: Само посмей.Очите й ще избода. Косите й ще оскубя.Черна магия ще й сторя, пък и на тебе, Дойчине, няма да ти се размине.     

Дойчин:/вижда че е прекалил/ Е позапри се, де!/прегръща я през кръста/ Де ще намеря друга такава като тебе.Гаче ли си горски поток.Де що минеш всичко завличаш. И моето сърце така си завлякла, Калино.

Калина: /сопва се/ Ба, белким не идеш, кога само мъжката нужда ти призове. Не ли виждам, че сутре все към селото гледаш.

Дойчин:/гузно/ Какви ги говориш? Не требва ми мен селото.

Калина:/ обикаля го/ Не ти ли требва, Дойчине? Защо тогиз се застояваш на хълма ката заран и очи не сваляш от селото дорде всички стада тръгнат на паша.

Дойчин:Ти да не ме следиш?

Калина: Аз да те следя? Изтрябвало ми е.Не ли знаеш, че всичко ми обаждат?

Дойчин: Виждам аз, виждам. Две очи ме изгарят денем, където и да отида.Вода ли от герана да река да напълня две рибки ме поглеждат из дълбинето. На горски пън га поседна две мишлета ми играят из цървулите.

Калина: /презрително/ Привижда ти се .Не излязам аз на слънце, че лъчите му ще ме изгорят.

Дойчин: Пък и чувам. Все един глас ме следва - иху, иху.

Калина: И на мен ми се присчува. Ала не гласът ти, Дойчине, а мислите.

Дойчин: И що мисля аз мари Калино? Знаеш ли що ми минува през ума?

Калина: /клати глава/ Знам аз, знам. Тегли те тебе надолу

Дойчин: Като знаеш, кажи де!Гледал съм селото. Ще го гледам я. Мисля, как да го затрия.

Калина:/ радостно/ Това ли било, Дойчине?Ох пък аз се бях уплашила да не ме оставиш ти мене.

Дойчин: Че как ще те оставя, Калино.Лика и прилика сме си ние двамцата.

Калина: Така е Дойчине. Двамата да се хванем цялото небо можем да съборим. Цялата земя можем да изгорим. Та колко му е  едно просто село да затрием. Сал да не ти е жал.

Дойчин: Жал ли? Не зная я аз тази дума.Белким ти я знаеш?

Калина: Мене остави! Аз съм друго. А ти си човешко същество.Тия долу са твоя кръв.Ще ли трепне ръката ти, кога вземем да ги морим?

Дойчин: Не ща да ги зная. Както и те навремето мен.Зли човечета живеят там доле, Калино.Дребни и страхливи.На добрината със зло отвръщат.По корем са готови да се влачат сал от прахта да не излизат.Червеи мръсни.

Калина: Викаш, по зли са от нас самодивите.

Дойчин: Вие самодивите вземате наведнъж душата на човека. Пък те цял живот.

Калина: Викаш, по лоши са от зверовете горски.

Дойчин: По лоши. Зверът ще изяде тялото ти наведнъж, щото е гладен, пък човека ръфа месото ти,  ей тъй, щото му е кеф.

Калина:/приближава се съчувствено/ Голямо зло са ти сторили, а? Що толкова?

Дойчин: Не ми се приказва. Много вода изтече от тогаз.А гаче ли беше вчера.Гаче ли…/маха с ръка/Но ще си отмъстя аз. Никой не е вдигнал ръка срещу Дойчин без да е изсъхнала.

Калина: И те добро не са видели като са те прогонили.Не ли чу посестримите ми? Суша и  мор гази селото.

Дойчин:/като ужилен/ Никой не ме е прогонил мене. Сам си тръгнах.Сам, Калино, да го  знаеш. Пущинака избрах за дом.Щото моят беше кукувиче гнездо.

Калина: Не се гневи. Ще да им отмъстиш.Аз ще ти помогна.Сега, сега му е времето. По еньовден. Магиите са най- силни тогава.Няма и да разберат, откъде им е дошло.

Дойчин: Не го искам така аз. Искам да ги гледам, как се гърчат с пресъхнали уста  в пепела. Да се смея и да им казвам Туй  зло ви го сторих аз, Дойчин, че и от вас добро не съм видял.Едно само. Знаеш ли кое е то?

Калина: Кое?

Дойчин: Щях ли да  срещна теб, Калино.Помниш ли първия път?

Калина:/кокетно/ Ех, Дойчине ти пък все за първия път.

Дойчин: А, първия път беше най- сладко.Без малко да ме умориш с твоето хоро.Душата, па душата. Що ти трябваше толкова, мари Калино, тази отровена душа.

Калина: Много сила има в нея.Щеше да ми стигне за хиляда лета.Но не трябва ми вече. Имам теб.А? Имам ли те,  Дойчине?

Дойчин: И питаш още./продължава/ Пък после като съща дива котка.Де кога ме срещнеше фучеше и дереше.

Калина: Фучах, щото се не разбирах.Аз, господарката на тази гора, дето мало и голямо от мен се страхува, бягах от един човек.Щото, кога помислех за него, краката ми омекваха и губех злата си сила.Не припомняй ми, Дойчине, че и сега трябва да приседна.

Дойчин: А помниш ли  една нощ, кога месечината беше цяла изгряла и твоите посестрими души човешки ловяха, как ме повика  на тази поляна. Цяла нощ звездите гледах, ала не на небото, а в очите ти.

Калина: Не ли ти казах, не ми го припомняй! Че аз съм самодива, Дойчине. Не ми приляга да слушам таквиз думи. Пък ти ме караш да искам да съм кротка гълъбица, като момите  там долу.

Дойчин: Че кой те иска кротка.Такава ми харесваш Калино, каквато си. Дива, буйна, зла.Не ли ти думам, че сме си лика и прилика.

Калина: И не ти  ли се иска някоя от вашите?

Дойчин: Да не ти е изпила кукувица ума? Де ще се мери  тя с  теб.

Калина: Па нали ще е кротка?

Дойчин: Овчица речи.

Калина: И добра..

Дойчин: Глупава речи.

Калина: Па и прибрана, работна.

Дойчин: Сакаш да речеш-  добиче.

Калина: Но да си знаеш, Дойчине. Аз жена  няма да ти стана никогаж.Не е в природата на самодивите да слугуват на мъж.

Дойчин: Че кой иска това от теб?Не ни ли е добре така?Денем аз по мойта си работа, пък нощем….Само се пази от посестримите си. Много лошо те гледат.Що искат от теб?

Калина: Знам аз що.Пръстена.Че с него съм господарка на тази планина и на всичко в нея. Пък те трябва да ми служат и да ми се подчиняват.Ще ти река една тайна.Беше време кога бях една от вас.

Дойчин Ти ли?

Калина: Аз, я.Хубава бях, ама лоша. Все за мен другарка близка нямаше.Все за мен никой ергенин не струваше.Мама и тате вдигнаха от мен ръце, че нищичко не похващах.Пък после намислих змейова булка да ставам.Змея да търся. Как не ме кандардисваха да не тръгвам, пък аз не та не.Кога тръгнах ме хвана страх, ала на инат не се върнах. Тук горе никакъв змей не намерих, само това езеро.Ами сега, как да се върна? Много горда бях.И на яд се хвърлих във водите на езерото.Ала душата ми не отиде на небето.Зер не ставах за там с толкова злост, а остана тук на земята и ето ме, на, самодива. Дорде не изсъхне до капка злостта да не намеря мира.А пък тя като това езеро.

Дойчин: И нищо ли не остана от онази мома?

Калина: Остана ми името. И силата.Че няма по голяма сила от злото.Затова и пръстенът е у мен. Пък ония нека да се пукат.Що се умисли така?

Дойчин: Не ми излиза от ума историята ти. Белким и ти си била от нас.

Калина: Забрави!

Дойчин: Затуй, сигур ми легна отведнъж на сърце.

Калина:Замълчи ти казвам!

Дойчин: Аз отдавна исках да ти река, че те любя.

Калина: Не ща да чувам такива думи! Не са те за самодивското ухо.Ела, ела да надоем месеца

Дойчин:/прегръща я/ Остави го, Калино!Нека посвети!Да ти виждам цялата снага.Че не мога да й се наситя./полага я на тревата/ Дала ти е природата всичко що радва мъжкото око.

Калина:/усмихва се доволно/Тънка нишка плета аз, Дойчине.Тънка, ала здрава.Та като те вържа за мен,нивга да не я скъсаш.

Дойчин: Че кой ще се напряга да я скъса?Кой ще бяга от  късметя си.

Калина:/понадига се/Що струваш с мен, та такива горещи вълни ме обляха?Играеш си, Дойчине. С мене, самодивата.Ала да знаеш с огъня си играеш.

Дойчин: И що? Нека изгоря.Пак ще съм рахат.

Дойчин се навежда над Калина и я целува.

Дойчин: Не те ли боде брадата ми?

Калина: Боде, ала тъй ми харесваш.Брадясал, с  кървясали   очи.

Дойчин: Знаеш ти, как да ме запалиш.

Калина: Знаеш ли що? Ела с мен  в Калининото езеро! Да се поразхладим, че много  е душно. И там да ти покажа, що още мога да паля.

Дойчин: Харно.

Тръгват да излизат, но Дойчин се спира.

Дойчин: Кога се топнем във водите му, ще съжалявам, че ония с пресъхналите гърла не могат да ни видят.

Започват да се смеят.През това време на поляната излизат трите самодиви хванати за ръце,подкарали забулено с бяло платно селско момиче.Стигайки на средата момичето пада на тревата и се свива.Калина и Дойчин се приближават учудени.

Калина: Що е това сестрици?

Първа самодива: Ти ни изпрати за отровно биле, Калино.Ние търсихме, търсихме, но  не намерихме, че луната се скри.

Втора самодива: Трябва много да сте я доили с Дойчина.

Трета самодива: И си викаме, как ще се върнем при посестримата.Белким тя, каквато е зла, ще вземе да ни натири.

Първа самодива: И както си вървяхме…

Втора самодива: И както си мълвяхме…

Трета самодива: Нещо ни се бялна.

Първа самодива: Бре си викаме, що ли е?

Втора самодива: Гъба мухоморка ли?

Трета самодива:Пък то било моме.

Първа самодива: Моме, но не от нашите.

Втора самодива: Лута се като загубено ягне.

Трета самодива: Та ти го докарахме сестрице. Белким се зарадваш.

Калина: Че какво има да се радвам? Докарали сте ми селянка.Що да я правя сега? Какво да и говоря?/побутва я/ Ей ти, коя си?

Момичето не помръдва.

Калина: Дойчине, я попитай ти! Нели е от вашите? Може пък да ти отговори.

Дойчин: /приближава се и прикляка до момичето/ Ей, моме, как ти е името?

Момичето:/ плахо надига глава и тихичко казва/ Даринка.

Дойчин: Даринка й било името.

Калина: И що ще тук?

Дойчин: Що дириш из тези пущинаци?

Даринка: /плахо надига глава/ Аз… змея диря.

Дойчин започва да се смее.

Калина:/намръщено/ Що рече, та ти е толкова смешно?

Дойчин: Рече .. рече.. дирела змея.

Калина: /започва да се  смее/Чухте ли мари сестрици? Змей й се приискало. И на нея.

През това Даринка става и си оправя дрехите.

Калина:/подигравателно/ И що ще правиш като го намериш?

Даринка: / с наведена глава/ Невеста ще му стана.

През това време бухал избухва и Даринка  се стряска.

Калина: /подигравателно/Змейова невеста ще става, пък от едно нищо се плаши.

Самодивите започват да играят около нея и да я плашат.Тя се върти на всички страни и се мъчи да се брани.Дойчин също се включва.Само Калина стои отстрани и гледа.Самодивите пеят.

Трите самодиви:  Бело ягне из гора броди

                                Из гора броди жално блее

                                Жално блее, сълзи рони

Калина:                 Иху, иху, иху

Трите самодиви: Не е било бяло ягне

                               Бяло ягне великденче

                               Най е било малко моме

                               Малко моме еньовденче

Калина:                Иху, иху, иху.

Трите самодиви: По гори ходело

                               Змей горянин търсело

                               Невестичка да му стане

                               Да му стане да му пристане

Калина:                Иху, иху, иху.

Даринка закрива лицето си с  ръце.

Калина: Я стига!/всички утихват/ И защо мислиш, че змеят тъкмо теб ще вземе, мари?Като те гледам, душа под наем носиш./обръща се към Дойчин/ А, Дойчине?

Дойчен: Само да чуе как пукат съчките под краката му и ще  хукне та да се не види

Даринка: Бре.

Първа самодива: Пък като види змея ще се вкамени.

Втора самодива: Сърцето й ще се пукне

Трета самодива: Не ли змеят само с едно духване ще я попари?

Даринка: Бре.Няма да смее

Калина:/залива се от смях/ И защо, мари? Белким ти ще го уплашиш

Дойчин: /дърпа я за фустата/Ей моме, да не си скрила някоя пушка кремъклийка под фустата си?

Калина: Пък може да е някоя магьосница та да угаси огъня що изкача от ноздрите му? А? Магии знаеш ли?

Даринка: Не знам но…

Калина: Не знаела. И  на що се надяваш тогава?

Даринка:/почти разплакана/Магии не зная. И пушка кремъклийка не нося. Ала нищо няма да ми стори змеят. Знам аз.Че  съм раждана по Еньовден

Калина: И що като си раждана по Еньовден.Змеят не придиря.

Даринка: По наше село думат, че коя мома е раждана по Еньовден, змеят я не закача.Сила няма пред нея.

Дойчин: Тъй ли думат? И кое е ваше село?

Даринка:/поглежда го изпод вежди/ Ей там, доле в полето.

Дойчин ядосано извръща гръб, а Даринка се стряска да не е казала нещо лошо.

Калина: И защо толкова ти се е приискало, змейова невеста да ставаш?

Първа самодива:Ех и ти, Калино, само питаш. Като че ли не знаеш? Богатство дири.

Даринка:Не..

Втора самодива:  Власт дири, власт.Че кой смее пред змей да се големее?

Даринка:Не ми трябва това.

Трета самодива: Може пък от глупост да е тръгнала.

Калина: Е кое от трите? Кажи! Или има четвърто?

Даринка: Не ми трябва мене, ни богатство, ни власт. Ни сама според волята си съм тръгнала.

Дойчин: А според чия?

Даринка: /гледа го доверчиво/Нарекоха ме от наше село змейова булка да стана и ме изпратиха със сто заръки да ходя да търся, но змея да намеря.

Калина: Че защо им е придумкало на вашите толкова за змея.

Дойчин:/мрачно/ Търсят си белята.

Даринка:/трепва / Гаче ли нещо иде.

Калина:Вятъра шуми, пъзло.Та кажи сега,защо им е на ваше село змейова невеста.

Даринка: Тежки дни настанаха за селото.Суша, мор.Казват че в планината имало змей, ама много се бил разлютил на людете, та не давал отвъд прохода  птичка да прехвръкне и кога облаци речели да дойдат към нивята, той ги духвал по надалеч от селото.

Дойчин:/тихо /От глупави хора, глупости.

Калина:Остави я нека приказва!С кого иначе ще се глумим?

Даринка: Само мома родена по Еньовден може да го усмири, да угаси огъня в ноздрите му и да разпали малко жал в сърцето му.

Калина: И думаш тази мома си ти?

Даринка:/тихо/ Аз не.Старите така казаха.

Дойчин: Те старите все така бръщолевят.

Трите самодиви се скупчват около Калина.

Първата самодива: Зазорява се вече, що ще сториш с нея, сестрице?

Калина: / с нежелание/ Не знам.Що ли?

Втора самодива: Да я натирим към Калининото езеро и да я удавим.

Трета самодива: Знаеш, по Еньовден водата иска приношение.

Калина: Не и  моето езеро

Трета самодива: Друг път няма да ни падне такова моме в ръчичките. Речи, Калино и наша ще е!

Калина: А, Дойчине? Посестримите искат душата й.Каквото кажеш ти, туй ще е.

Дойчин: Пускай я!Да си ходи там откъде си е дошла!

Калина: Да не ти е жал?

Дойчин:/мръщи се/ Жал ли? За тая мишка плашлива?Не знаеш какво хортуваш?

Калина: За един път ми се стори…

Дойчин: Не я ли виждаш, каква е нефелна?.Що ти трябва да се мърсиш?Да си тръгва за надоле.Пък дотам ако оживее, просто да и е.

Калина:Чуваш ли моме?Връщай се в село!

Даринка: Как тъй?

Дойчин:/изгубва търпение/ Ей тъй.Най- личната самодива ти струва добро и те пуска да си вървиш со кротце со благо.

Калина: Пък ако те заварим тук довечера, няма да ти простим.

Първа самодива: Вече съмва, Калино.

Втора самодива: Да си вървим, дорде не ни е изгорило слънцето.

Трета самодива: Да си починем, че ни чака Еньовденската нощ.

Калина: До довечера, Дойчине.На същото място ще те чакам.

Четирите излизат.Дойчин също тръгва да излиза, но вижда че Даринка не мръдва от мястото си.

Дойчин: Ти що стоиш такава? Не ли ти казаха да си тръгваш?

Даринка: Никъде не тръгвам аз. Змея ще диря.По месечинка не го намерих, белким слънцето  ми помогне.

Дойчин: Ти луда ли си, мари? Не разбра ли, че змей тъдява няма?

Даринка: /упорито/А, има то.

Дойчин: И още си  вярваш?

Даринка: Че защо не?Старите тъй ми рекоха.

Дойчин/гледа я известно време после му хрумва нещо/ Ами да те водя  тогава.

Даринка: Къде?

Дойчин: При змея. Къде.Нали това искаш?

Даринка: Но  ти каза…

Дойчин: Казал съм да те изпитам.Знам аз къде е змеят. Аргатин съм му.

Даринка: И ще ме заведеш до пещерата му?

Дойчин: Чак пещера не е.

Даринка: Води ме тогава.

Дойчин: Да не се уплашиш?

Даринка:/въздъхва/ И да се плаша, файда няма.

Дойчин: Да знаеш, далече е.

Даринка: И накрай света отивам.

Дойчин я хваща за ръка и я  повежда

Второ действие

Обикновена селска одая.В стаята цари безпорядък.Влизат Дойчин и Даринка.Даринка смутено оглежда.

Даринка: Тук ли живее змеят?

Дойчин: Тук ами. Ти какво очакваше?

Даринка: Аз мислех…

Дойчин: Е малко е поразтурено, но нали знаеш змей, змей ама и той мъж.Пък аз тук не влизам. Навън ми е работата.

Даринка: /страхливо/Той кога си идва?

Дойчин: Знам ли?Всякога по различному.Но ти що стоиш?взема едно обърнато столче пообърсва го и  й го подава/.Седни де!

Даринка: А, що да сядам?

Дойчин:/сопва се/ Ами иди си тогава!

Даринка: /свива се/ Не, не. Няма да си ида аз. Да взема да поразтребя тук.

Дойчин: Че то от години не е чистено. Я не си прави труда.Какво, мислиш ще го умилостивиш .

Даринка: А не, но не мога да търпя така на разтуряно.Пък и що да правя докато го чакам?/трепва/ Май дойде, а?

Дойчин:/поглежда през прозореца/ Няма го още.Той кога идва, цялата гора го чува.

Даринка: /с разтреперан глас/Че толкова ли е страшен?

Дойчин: Ох майко, не ти е работа да го гледаш.Тялото му цялото в люспи покрито.Вместо нозе  с копита стъпва.

Даринка: /тихичко/ Пък може сърцето му да е добро.

Дойчин: Сърце ли?Де такова нещо у звяра.Зъл колкото сто дявола.Не ли ти думам?Не ти е мястото тук.

Даринка:Други моми  идвали ли са.

Дойчин: Намирали са се такива куражлийки като тебе, но змеят  им вижда сметката набързо.Само като разтвори уста и оня ми ти огън ги помита.

Даринка изхълцва тихичко.

Дойчин: Давай аз да те водя надоле.

Даринка:/тръгва, но изведнъж спира/Аз.. ще остана.Може пък онези моми да не са били родени срещу Еньовден, та затова.

Дойчин: Ти луда ли си, или си толкова смела?

Даринка: Нито съм луда, нито съм смела, бачо, но не ли ти рекох. От селото ме изпроводиха със заръка.Ако се върна без да я изпълня, всичко скоро ще загине.

Започва да чисти.Дойчин я гледа известно време.

Дойчин: Твоя работа.Животът си е твой.На кого ще го даряваш,ти си решаваш.За майка, за татко не ти ли е жал?

Даринка: Нямам  си аз ни тейко, ни стара майчица.Живеех при тетка ми. То затова.И други моми има раждане по Еньовден, но само мен изпроводиха.Нали няма кой да жали за сирачето?

Дойчин:/позаглежда я/ Колко лета имаш?

Даринка: Лани направих шестнадесет.

Дойчин:/учудено/ Че ти още не си живяла моме, пък курбан на змея ще ставаш.

Даринка: Колкото съм живяла, бачо, не беше живот. Откак останах сираче по тъмни зори ставам, в късна нощ си лягам.По чуждите къщи съм слугувала, само и само един хляб да има за мен и за тетка ми./радостно/Виж как светна одаята.

Дойчин: Така е като пипа женска ръка.

Даринка:/срамежливо/ Ами./оглежда се/ Пък да имаше малко платно, перденца щях да направя.

Дойчин: Като те слушам добро от това село не си видяла, пък заради тях живота си ще зачерняш.

Даринка: Право казваш, добро много не съм видяла, ама като тръгвах ме изпроводиха съседските деца.Така бяха изпосталяли миличките, жал да те хване.Нали само на гола чорбичка карат?Ала дойдоха. До края на пътеката дойдоха и с такива очи ме гледаха.Аз заради тях.

Дойчин: Заради дечурлигата?

Даринка: А и заради тетка.Пък и заради дядо Либен… И заради баба Дана.Хората, бачо, са различни. Един добри, други лоши. Не иде заради един да струваш лошо на  всички.

Дойчин: Малка си ти още.Не знаеш що е лошо.

Даринка:Бързо пораснах аз и от всичко съм виждала, ала мама ме е учила, че доброто се тачи на този свят и на онзи.

Дойчин: /маха с ръка/Ех, на онзи….

Даринка:/радостно/ Виж, намерих в долапа цяла кошничка с картофи. Да взема да сготвя една яхнийка.

Дойчин: Готвиш се ти за твоя жених.

Даринка: /помръква/ А, нали е живо същество. Като хапне може да се уталожат лошотиите му.

Сяда и започва да бели картофи.

Даринка: Той, картофи хапва ли?

Дойчин: Яде той, всичко яде.

Даринка: И ний така в наше село.Всичко ядем. И троскот даже.На тези картофки като на злато щяха да гледат.

Дойчин: Толкова ли са го окъсали?

Даринка: Ех, не знаеш  нашите теглила.А ти що аргатуваш на змея?

Дойчин: И аз като теб.

Даринка: Е, не си баш като мен.

Дойчин: Та що ми е по различното?

Даринка: Такъв личен момък пък се заврял в тези пущинаци.

Дойчин: Минал съм аз покрай личното.Я ме виж, как съм брадясал!

Даринка:/бъбри весело/ Тя, брадата, показва мъдростта на човека.

Дойчин:/задява я/ Много знаеш.

Даринка: Той, дядо Либен тъй казва, пък баба Дана ще рече “Дълга брада, къс ум”

Дойчин: Ей моме, дириш се белята.Бива ли тъй да се глумиш с мен.

Даринка:/смее се / Пък аз…/изведнъж помръква/Чух нещо,змеят  да  не е.

Дойчин: Де да беше змеят.Врана мари, врана грачи.

Даринка: Врана ли е? Не я обичам аз. По ми приляга на сърцето чинката.Знаеш ли, как сладко пее? Ти откъде си?

Дойчин: От ваше село съм .

Даринка:/изненадана/ От наше ли?Че как така не те познавам? Нито съм чувала за теб.

Дойчин: Малка си ти затова.Прогони ме мен лошотията и завистта на хората там долу.

Даринка: Кога е било?

Дойчин:Има няма вече осем години.

Даринка: /плясва с ръце/ Чакай! Чакай! Ти да не си юнака Дойчин

Дойчин:Че съм Дойчин, Дойчин съм, но чак юнак.

Даринка: Юнак ами.Всички тъй говорят./укорително/Пък аз каква съм. Да не разбера. /радва му се/ Жив си значи. Нашите, ако знаеха друго щеше да бъде.

Дойчин: Какво толкова?

Даринка: Е знае се. Не мен а теб щяха да пратят да се пребориш със/снишава глас/ змея./оглежда го/ Наистина ли си  Дойчин.В селото разказват…

Дойчин: Какво разказват?

Даринка: Разказват,  можел си да повалиш четиридесет конника наведнъж  

Дойчин: Бре..

Даринка: Разказват още сам срещу цяла войска си излизал.

Дойчин:/горчиво/ Сам я,  другите като са баби.

Даринка: И всички душмани треперели щом ти чуели името.

Дойчин: Туй може и да е вярно.

Даринка: Пък като си ни напуснал и сполуката ни напуснала./мълчи известно време с наведена глава/ Защо си ни изоставил, а?

Дойчин: /трепва/ Аз ли съм ви изоставил.Аз ли? А не разказват ли, как ме прогониха, какви люти думи ми говореха, как ме кълняха и проклинаха.

Даринка: Що думаш?

Дойчин: Нищо не знаеш ти, нищо.Хубав бях, кога  ги поведох и бихме душманите.Хора виеха. С китки ме закичваха. Песни пееха. По- добър от мен нямаше.Пък кога дойде голямата войска, се изпокриха.Аз съм я бил докарал с непокорството си.Че ако би първия път да сме се смирили, душманите щели да пощадят имотите им. Гаче ли имотът е по важен от честта?Бих  се срещу цяла войска да имат време да се скрият.Животът им спасих, ала имотите не.Пък те и на това неблагодарни.Рипнаха срещу ми. Жив да ме изядат.

Даринка: Не го казват тъй.

Дойчин: /сопнато/И как го казват?

Даринка: Казват, че младите искали да те последват, ала старите не давали.Пък докато се разберат и то свършило.

Дойчин:Все тая.

Даринка: После младите те дирели, а старите горчиво се каяли, но никой те не найдел прошка да ти искат.

Дойчин: Не ми трябва мен прошка от страхливи псета.Като те гледам, види се не са се променили.Все  някой друг да им върши работата. На, изпроводили едно крехко моме змеят да умилостивява, вместо да грабнат кремъклийките.

Даринка: То... с лошо все не става.Аз думах, ще му похортувам на змея. Тъй с добро дето и кремъклийката го не може.

Дойчин: Не става  само с добро.

Даринка: От опит глава не боли.

Дойчин:/подиграва я / Дядо ти Либен ли тъй казва?

Даринка: Па и той./плахо/ Да беше слязъл в селото, а?

Дойчин:/рипва/ Никога.

Даринка: То тъй с гняв само не се живее.Пък и що си без своите.Бил си най - личния момък, а сега си  аргатин на змея.Види се ти не можеш без тях и те без теб./трепва/ Той, той май иде.

Дойчин: Вятър се изви.

Даринка: То и по наше село само вятър, па и тръни

Става и отива пак при долапа.Отваря го и възкликва

Даринка: Я. Бохча с билки. Виж, виж колко са много.Що му са на змея?

Дойчин: Лекува си там... болежките.

Даринка: И комуняга има и вратига  и еньовче. Аз цяла китка мога да направя. На венче да я свия.Венче от 77 билки.За всяка болка по една. Дали ще му хареса на змея?

Дойчин: Знам ли.Ти опитай.

Даринка сяда на столчето и започва да вие венче.Дойчин шеговито й припява, а тя се усмихва.

Дойчин: Малка мома венче вие

                Венче вие билки сплита

                Комуника и вратика

                Здравец, млечник и тинтява

                Да омае свойто либе

                Да й грабни венче вито

                На калпака да го сложи

                Във сърцето да го носи

Дойчин: Стараеш се ти за своя жених.Не си го видяла още, а китка виеш.

Даринка:/помръква/ Аз, ей тъй, да минува времето, че душата ми се е стегнала от страх.Като така си хортуваме с теб забравям, пък като си помисля за змея сърцето ми се свива.

Дойчин: Нали беше уж куражлийка?

Даринка: Ба като теб не съм, но си давам вид./радостно/Виж пелинче.Много помага на деца, кога са урочасани.Пък това е перунка. И росен. И иглика. Гаче ли змеят  самодиви ще гони.

Дойчин: Много знаеш за билките.

Даринка: /гордо/Знам, я. Тейко ми ме учеше.Той, тейко, беше знахар, ала падна от една скала, кога искал да откъсне…билка.

Дойчин: Че защо толкова му е притрябвало това биле?

Даринка: За малката щерка на съседа.Береше душа, горката.Той, съседът, много лошавини беше сторил на тате, но като се примоли и тате тръгна.Като го намерихме, лежеше под скалата цял изпотрошен, ала стискаше билето./тъжно/Тъй си останах без тейко./радостно/ Но щерката на съседа се оправи.

Дойчин: Глупав е бил тейко ти.

Даринка: Добър беше. Виж, колко хубаво стана венчето. Да знаеш много сила има в него и пази човека от всякакви лошавости.

Дойчин: Таман за сватба/вижда, че Даринка помръква и решава да я развесели/ Пък аз мога на нишани да гадая.

Даринка:/плясва с ръце/ Че как тъй?

Дойчин: Тъй, тъй.Нали съм до змея? Все нещо съм научил. Дали да не ти погадая?

Даринка: Погадай ми, де.Погадай ми на... женитба.

Дойчин: Гледай сега/взема едно менче с вода и пуска вътре билки/ Хайде топни си ръката и грабни една.

Даринка: / бърка в менчето и вади билка/ Босилек. Речи сега, какъв ще ми бъде стопанина.

Дойчин:На стол седи,кесия върти.

Даринка: Ще да е богат ли?

Дойчин: Такъв ще да е, като за тебе.Бъркай пак за друг нишан.

Даринка:/бърка / Здравец. Аз не ща само да е богат. Ами... и да е хубав.

Дойчин: Грабна главнята, хукна из махалата.

Даринка: Пък той  ще да е гидия.

Дойчин: Гидия ами.Хайде за последно.

Даринка:/бърка и вади трън/ Трън. У как не се убодох.Да питам, да питам... Кога ще се задомя.

Дойчин: Шита риза, не дошита.

Даринка:/помръква/ Ще рече скоро. /блъска менчето/ Не играе ми се на нишани вече.Пък ти да беше се избръснал. Белким ще ни кумуваш.

Дойчин: Жал ми е за теб, Даринке.Отивай си ти!Със змея аз ще се разправям.

Даринка: А, ще вземе да ти направи нещо.Ще го чакам.

Дойчин:/ядосано/ Ех, упорита си, мама му стара.

Даринка: То само туй ми остана я.

Дойчин: Тук ще стоиш, а.Е, добре.Аз тогава да взема да се избръсна.Види се ще празнуваме тази нощ.

Даринка: Ами...

Дойчин излиза, а Даринка дава воля на страха си.Коленичи и се прекръства.Гледа през прозореца, кърши ръце.Влиза Дойчин гладко избръснат.

Даринка: /гледа го с възхищение/ Божке, все едно не си същия човек.

Дойчин: /смутено си прокарва ръка по лицето/Що, не ти ли се нравя?

Даринка: /срамежливо/ Как да не ми се нравиш.И по млад ми се видиш и… по хубав.

Дойчин: Да бяхме в селото, щеше ли ... да ме вземеш?

Даринка: Да бяхме в селото... и да ме поискаш...

Дойчин:/гледа я продължително/ Що не ми пристанеш тогава вместо на змея?

Даринка:Аз… дума съм дала.

Дойчин:/презрително/ Дума? Тук горе думата не струва.

Даринка: Не е то тъй. Нели каза одеве, че честта е по- важна от всичкото. И доле и горе един бог гледа.

Дойчин: Змей та змей.Види се любиш го ти него.

Даринка:Не сърди се де. Че и без това ми е тежко на сърцето./почти се разплаква/ Да знаеш само.../преглъща мъчително сълзите си/ Я ръкавът ти се е скъсал.Да беше си съблякъл ризата та го зашия

Дойчин  съблича ризата си, а Даринка започва да шие ризата, навела ниско глава, за да не вижда Дойчин сълзите й.

Дойчин:/гледа я/ Отдавна не ми е било тъй спокойно и  тъй хубаво.Види се жена ми е трябвала

Даринка: Ти нали си имаш жена?

Дойчин: Ти пък.

Даринка: А, разбрах аз- оная самодивата.

Дойчин: За Калина ли ми говориш? Не е тя жена за мен. Как пък досега не съм го разбрал./отново се заглежда в Даринка.

Тя свършва със шиенето и понечва да облече ризата на Дойчин.Внезапно се озовават съвсем близо един до друг, лицата им пламват и Дойчин бързо я целува.След миг Даринка се опомня и бързо се дръпва.

Даринка: Аз май... чух змея да идва.

Дойчин: Змеят ли? Няма го още. Но чуй какво ще ти река! Един за друг сме, Даринке, сърцата ни го говорят.Стани ми невеста.Стани ми стопанка.

Даринка: /кърши пръсти/Ох, не мога.

Дойчин: Не можеш или не искаш.

Даринка: Бог ми е свидетел, не мога.На змеят съм обречена.Селото трябва да спася. Пък после, ако ще и да се убия.

Дойчин: Значи оставяш се на змея пък мен на самодивата?

Даринка: Оставям и двамата на бога.

Дойчин: Тъй да бъде.Ей го змеят идва.Но що е лют, що е сърдит, да не си му насреща. Даринке, още можеш да бягаш.Тук имам една тайна врата.Аз ще  го залъжа.

Дойчин излиза.Даринка се втурва импулсивно към тайната врата.После спира, слага си венеца и търпеливо зачаква, стиснала очи.Влиза Дойчин.Тя отваря бавно очите си

Даринка:/ тихо/ Той..къде е .

Дойчин: Мислех си, че си избягала вече.

Даринка: Аз…  не ли...змея чакам

Дойчин:/разперва ръце/ Ето ти го змеят.

Даринка: /гледа го изпод вежди/ Ти.. що искаш да ми речеш.

Дойчин: Искам да ти река, че аз съм змеят.

Даринка: Подиграваш ми се, пък аз...

Дойчин: Друг змей освен мене тук няма.

Даринка: Че защо върви такава приказка?

Дойчин:Кога дойдох в този пущинак, струпах къща най- горе, на непрестъпното. Па завардих  прохода.Ха е минал поганец, ха съм го претрепал, та селото да има мира.Па те го измислиха това за змея.Отпусни сърцето си, Даринке. Няма змей.

Даринка: И защо така ме лъжеше ти мене?

Дойчин: Виках, да те изпитам.Пък и много ми се искаше да те задържа повече, че драга ми стана ти на сърце.Но ти като рече змей, та змей.Е що? Белким не се радваш.

Даринка: На сърце ми олекна, ала що ще прави селото сега.Зер една надежда имаше. В змея.

Дойчин: Селото трябва само да се оправя веке. Ти... ти можеш да си ходиш.

Даринка: Пъдиш ли ме?

Дойчин: Не, но нахалос са те обрекли.Като няма змей няма и оброк.Иди си в селото с мир.Пък... ако решиш тук да останеш..

Даринка: Каквото кажеш...

Дойчин: Аз чакам твоята дума.

Даринка: /решително/На змея са ме обрекли. Къде да ходя другаде.

Дойчин пристъпва към нея хваща я за двете ръце гледа я с обич и й говори нежно.

Дойчин: Белким такава ще бъде ориста ни. Да няма кой да ни венчае. Като зверовете и ние. Да не мога с пендари да те окича. На другарите да те покажа. Три деня песни да слушаме. И  хора вити да водим. Ех, коба прокоба.

Даринка: Недей тъй, Дойчине! Не се коси! Има за нас грижа господът, че не ли ти каза. На най- високото място сме. Най- близичко до него. Той ще ни венчае. Слънцето ще ни кумува. Еньовденската зуница хоро ще извие. Горските птички ще ни попеят.Пък и аз с тях.

Дойчин: И няма нивга да проклинаш, че си се сама заточила по тия пусти върхари.

Даринка:Най- сладко му е на човек дома, кога любов и сговор има. Па не пита тогава накрай света ли е, ами където и да го е отвял вятърът бърза да се върне в него.

Дойчин : Е тогава...

Потегля я в стаята, където му е леглото

Трето действие

Вечер.На поляната  трите самодиви играят танц. Калина е седнала настрани и унило върти пръстена.

Първа самодива:Да тръгваме, Калино!

Калина: Къде, мари?

Втора самодива: Към нивята, къде.Нощта срещу Еньовден е.

Трета самодива: Да им изпием силата...

Първа самодива: Да им откраднем плодородието...

Втора самодива: Да им овършеем късметя.

Калина: Ще тръгнем.Почакайте още малко!

Първа самодива: И защо? Той няма да дойде.

Калина:/сепва се/ Кой няма да дойде?

Втора самодива:Дойчин, кой. Нели него чакаш?

Калина: Ще дойде.

Първа самодива:/присмехулно/ Ще, ще.

Калина:/кипва/ Ще дойде ви казвам.Дума ми е дал.

Трите самодиви се хихикат.

Първа самодива: Думата му, Калино, вече не е твоя.

Калина: /хваща я за косата/ Какви ги хортуваш? Казвай дорде не съм ти оскубала косата косъм по косъм!

Втора самодива: Не гневи се тъй, Калино!Пусни посестримата!

Калина: Казвайте да не подхвана и вас!

Трета самодива: Щ е ти речем. Всичко ще ти речем, но да не се разгневиш още повече.

Калина:/пуска първата самодива/ Думайте!

Втората самодива: Враната ми рече, че онова моме при Дойчин останало.

Калина:Враната.Тази клюкарка.Една вярна дума каже после сто лъжливи.

Първа самодива: Вярно е мари, сестрице, и аз повечеря видях момето на прозореца му.

Калина: И така да е. Що от туй? Може за малко да е останала, колкото да си събере ума. Много я изплашихте вие.  Пък и  да му оправи къщата.Зер женска ръка трябва там.

Втора самодива: Не само женска ръка, Калино.

Трите многозначително се смеят.

Калина:/ядосано/ Я млъквайте!Ще взема да се ядосам.Не ли я видяхте какъв сикиндрик е? Белким ще ме замени с нея?

Първа самодива: Не знаем, не знаем. Враната дума...

Калина: Що пак?

Първа самодива: Невеста му станала.

Калина:/вика/ Невеста?

Самодивите изплашено хукват на различни посоки.

Калина: /извън себе си от нерви/ Що приказвате, мари? Или всичко е от завист. Море, знам аз как ви текат лигите по Дойчина.

Трета самодива: Ти, Калино, ако искаш не вярвай, но Дойчин тази вечер няма да дойде.

Първа самодива: И утре.

Втора самодива: Пък и вдругиден

Калина:/упорито/ Ще.

Първа самодива: Да сторим облог тогава

Калина: Що ви трябва.Ще го загубите.

Първа самодива: Страх ли те е?

Калина: Какво, мене ли?Не знаете вие, що приказвате.

Втора самодива: Приказваме си ние, приказваме. Пък Дойчин сладко си спинка.

Калина: Да струваме  облога. Що искате?

Трите самодиви се съвещават известно време после пристъпват  страхливо към Калина.

Първа самодива: Ако Дойчин е разлюбил Калина...

Втора самодива: Пък е залюбил Дарина...

Трета самодива : Да ни дадеш, сестро..

Калина: Думайте де!

Трите самодиви в един глас: Пръстена

Калина: /подигравателно започва да настъпва към тях/ Пръстена, а? Пръстена им се приискало.Че той ще ви стане ли, ма? Силата му ще можете ли да владеете, вещарки проклети?

Трета самодива: Пък ти го дай! Да видиш тогава!

Първа самодива: Ба,  ще го даде.Не видите ли сестрици, страх  я е. Няма вяра тя на Дойчина.

Калина:Не е вярно.Не е.Люби ме Дойчин. Не го ли знам.Като паленце ходи подир мен.Все в очите ме гледа.Една дума да му река и в езерото ще се хвърли.

Първа самодива: Хе. До вчера.

Втора самодива: Днес друга му замая главата.

Калина: И до вчера и до утре.Мой е Дойчин.Чухте ли, мари.Врекъл ми се е. /тръсва глава/Ще сторя облога.Ала и аз искам нещо от вас, кога го загубите.

Втора самодива: Само речи.

Калина: Косите ви искам.

Първа самодива: /изплашено/ Как така косите ни?

Калина: Ей така.Ще взема една сабля и ще ви обръсна до голо.

Втора самодива: Де се е чуло и видяло такова нещо?

Трета самодива: Та що е самодива без коси?

Калина: Не знам. Вие ще речете.Пръстен искате./смее се ехидно/ Аз пък коси искам.

Трите самодиви сбират пак глави

Първа самодива: Дали пък враната не е сбъркала?

Втора самодива: Вярно казва Калина.Дойчин е като едно кученце около нея.Да се откажем, а.

Трета самодива: Не се отказвам аз.Сгоден случай имаме сега да накажем Калина.Малко ли ни е тъпкала.Що рече тя, всичко да става.

Калина:/провиква се/ Косите, а? Жал ви е за косите май.

Първа самодива: Момето и Дойчин са от една черга.Странни са човеците.За родата си живот  дават.

Втора самодива: Що губим.Косите растат.Докога да слугуваме на Калина?

Трета самодива: Да се решим, сестрици!

Приближават се към Калина.

Първа самодива: Даваме косите си, Калино.

Калина:/безгрижно/ Давам пръстена си, посестрими.

Втора самодива: И що сега?Дойчина ли ще чакаме цяла нощ?

Започват да дразнят Калина

Трета самодива: Ние тук ще си чакаме, пък той ще спи прегърнал Даринка.

Първа самодива:Я  спи, я гали бялата й снага.

Втора самодива: Пък тя се гуши в ръцете му и го гледа в черните очи.

Калина: Аз само да река и той  тутакси ще дойде.

Трета самодива: Че речи де, сестрице!

Калина: Мълчете, мари! Скоро ще е тук.

Първа самодива: Да поспиме, а сестрици. Да посънуваме, как Дойчин пие нежната гушка на Даринка.

Калина:/провиква се/ Дойчине!

Втора самодива: Не идва, на.Запушила му е тя ушите с нежни думи, омайни.

Калина:/ходи нервно из поляната/ Дойчине!

Първа самодива: Не ти остана глас, ма Калино.То цялата гора те чу.Сал Дойчин нехае.

Калина:/извън себе си/ Дойчине бе, обеснико!

Появява се Дойчин.Сънен и разгърден.Трите самодиви смутено се скупчват.

Дойчин: /сопнато/ Що си се развикала, ма?

Калина: /нервно/Викам.Викам, щото не идваш.Де беше?

Дойчин: В леглото, де.Нощно време е.

Калина: Какво като е нощно време?Не си ли спомняш? Даде ми дума, че ще дойдеш тази вечер.

Дойчин:/смутено/Тя нашата, Калино...

Калина: Що?

Дойчин: Нашата... няма да я бъде вече.

Калина:/хвърля се към него/ Какво  несвястно хортуваш ти?

Дойчин: Чу го. Няма да ти го повтарям.

Калина: Чух аз, ала не разбрах.

Дойчин: Не съм свободен вече. Невеста си имам.

Калина: /ужасено/Невеста/трите самодиви весело играят / Що думаш, Дойчине? Глумиш ли се? / забелязва,че е обръснат/ Я, и брадата ти  я няма. Оная  ти е сторила зла магия.

Дойчин: Злите магии ги владееш ти.Стори ми тя магия.Да.Сърцето ми омая с любов.

Калина: Ах, дяволицата му с дяволица. И аз как се оставих да ме заблуди.Такава една тиха. Такава една кротка. Викам, нефелна трябва да е. Пък тя жив въглен.

Дойчин: Няма да говориш така за невестата ми!Устата ти разбивам. /по спокойно/Примири се, Калино!

Калина: Да се примиря.Не знаеш ти, що съм заложила.

Първа самодива:/приближава се и лукаво говори/ Пръстена Дойчине, пръстена

Калина: Не пръстена.Не пръстена ми е в ума.Не мога без мъжка  ти ласка.

Дойчин: Друг ще си хванеш.

Калина:Друг ми не требва.Няма такъв като теб, дека е от луд по луд и от див най- див.

Дойчин: Хей затова бягам от теб.Че ти събуждаш само най- лошавите работи у мен.Аз не съм такъв човек

Калина: Не си ли?

Дойчин: Не съм.

Калина: Добре.Какъвто и да си, ти си мой.Не помниш ли?

Дойчин: Помня.Всичко помня, но при теб не се връщам веке.

Калина: И с какво тя е по-добра от мен?Погледни ме, Дойчине, не си извръщай главата! Къде ще намериш по-хубава от Калина?

Дойчин: Хубава си, Калино, дума няма. Ала нямаш нежността на Даринка. Дар божи е тя. Кога ме погледне с онези големи очи, иде ми да се загубя в тях.Гърдите й като две малки ябълки петровки, ала да чуеш как тупка сърцето й, като на една сърничка.Косите й меки, меки като свила, сами дърпат ръката ти да ги погали.Кога спи на устата й усмивка играе, като на едно дете, невинно/усмихва се с нежност/ Пък тя си е и дете още.

Калина: Ти не си свикнал на такава кроткост. Не ли ми говореше, че бягаш от нея.

Дойчин: Говорел съм... Ех,... щото не съм я познавал. Буйната Калина харесвах, дека беше като върхушка. Тъй ме завъртяваше та без дъх и сили  остаях. По корем  се влачех, пленник  й бях. Пиех, пиех и все жаден  ходех.Пък Даринка е като тих полъх на ветреца.Само гали лицето ти, а щом те целуне по устните  нектар горски сякаш капе. Сила ти дава и душата ти разтваря за хубавото....

Калина: /прекъсва го/Ще ме оставиш, значи?

Дойчин: Казах ти.Връщане назад няма.

Калина: /през зъби/ Добре.Добре. Щом така си решил По веке няма да те  моля.Хей, сестрици, ще ви река нещо.

Трите самодиви се приближават.

Калина: Искате да властвате над Калина.Че защо ви е? Не ме ли молехте да ви дам Дойчин?Ей на, ваш е. Само да речете.

Трите самодиви  сбират глави.После приближават до Калина.

Първа самодива: Наистина ли ни го даваш?

Калина: Белким ще лъжа.

Втора самодива: Да го вземем сестрици. По- вече чини от пръстена.

Трета самодива: Просто да ти е пръстена, Калино.Вземаме Дойчин.

Дойчин:/смее се/ Тъй ставало то. Ха елате, де!

Калина:/страховито/ Ще дойдат, ще дойдат.

Започва да прави заклинания с пръстена

Калина:           Пръстен златен,

                          тварите на ада събери

                         Силата на непокорния  вземи

                          Да повехне да угасне

                          И нощта във ден да не прерасне

Дойчин загубва волята си.Трите самодиви го наобикалят и затварят ръце около него. На сцената се появява задъхано Даринка

Калина:Водете го!Мен ми вече не трябва.

Появява се Даринка.

Даринка: Стойте!

Всички изненадано се обръщат.

Даринка: Пуснете Дойчин!Пуснете ми стопанина!

Калина: Бре, бре, бре. И що ще сториш, ако не го пуснем?

Даринка: Що струва птичката, кога котка посегне на малките й?

Калина:Хвърля се без разум в устата й и тя хам, изяжда я.

Даринка: Ще те задавя аз. Всичко ще сторя, но ще отърва моя Дойчин.

Калина: Ах ти, малка нахалнице.Неин бил. Че откога?От една нощ.Пък с мене е бил хиляда нощи.

Даринка: Хиляда нощи, но нито един ден.Дните отброяват живота човешки, не нощите.А ти колко дни имаш с него?

Калина: /презрително/ Дните му бяха зачернени.Дойде тук  отчаян  от себе си и от своите.Аз го лекувах.Нощем.

Даринка: С какво го лекуваше? Със злост? Душата си му напълнила с лошавости. Див си го направила според себе си. Звярът по добро сърце да носи от неговото.

Калина: Тъй му беше  добре.Зер от доброто, добро ли е видял?

Даринка: Лекувала го била.Разболяла си го ти него. Ала добре че сърцето му е човешко, та от една хубава дума се обръща. Що ли разбираш ти от това?Нели си самодива?

Калина:/слага ръце на кръста си/ Самодива съм да. И като самодива го любех. Да видиш как кипваше кръвта му, кога захващах самодивския танц.

Започва диво да играе.Танцът й все едно примамва всичките черни сили.Като една вихрушка е, която завладява всичко наоколо си.После спира задъхана.

Калина: Що ще речеш сега. Можеш ли тъй и ти?

Даринка: /сломено/ Не мога.

Калина:/смее се презрително/ А що можеш?Как ще задържиш такъв змей като Дойчина?

Даринка:/колебливо/ Ризите му ще шия... Къщата му ще гледам. Деца ще му родя. Песен ще му попея

Изгряло е ясно слънце

Огряло е бели двори

Излязъл е млад юнак

Конче си води по двори

И си на невеста говори

Невесто мари хубава

На далеч тръгвам на гурбет

Ала сърцето ми тук остая

Във дома и при дечиня

При твойто лице хубаво

При твойта снага бяла

Даринка: Аз туй мога.Туй ми е силата./предизвиква я /Гаче ли е по голяма от твоята.

Калина: Говориш тъй, щото венецът те пази. Я го свали та да видим тогава, коя е по силната!

Даринка: Що! Ще го сваля./сваля венеца и го хвърля в реката/защо ми е да ме пази, кога си зачернила Дойчин.Що да правя аз без него на тази земя./моли се/ Вземи мен,  пък него пусни!

Калина: Душа за душа, а? Защо пък не? Ще си върна Дойчин.Пък теб ще погубя. Той ще страда малко и ще те забрави.

Даринка: Няма да ме забрави той.

Калина: Не познаваш ти мъжките сърца. Любят от ден до пладне.

Даринка: Не е такъв моят стопанин.

Калина: Всички са такива ти казвам.А ти си решила да се убиваш заради него.Жал ми е за теб.И аз не знам защо.Слушай, стани ни посестрима.Ей тая планина цялата твоя ще бъде.

Даринка: Самодива да стана?

Калина: Волна птичка да бъдеш.Земни грижи да нямаш. Сто такива като Дойчина да водиш.

Даринка: Животът си давам за Дойчина, но душата си е моя.Пусни го, Калино!

Калина:Толкова ли го любиш, че да се погубиш за него?

Даринка: Не питай!

Калина:/ започва да я обикаля/ Душа за душа, живот за живот.Може пък и да се съглася.

Даринка: Да му дадеш на Дойчин после  тази паричка, от мама ми е. Аз я бях скътала за този, що ще залюбя.В менчето исках да я пусна, кога дойде Еньовден. И да му кажеш... по-  добре нищо  не казвай да не  натежи сърцето му.

Вижда, че Калина се е обърнала с гръб и раменете й се тресат.

Даринка: Ти... се смееш.Подиграваш ми се.

Калина:/ обръща се и тогава се вижда, че плаче/   Да ти се подигравам ли? Иху.Аз съм за смях./извива се/ Иху! Де се е чуло и видяло самодива да плаче? Ала как да спра, като съм толкова сирота.Проклета да съм, че не мога истински да любя.Цялото време да  имам, а   да ми не требва.Всички да са ми слуги, а за един сал  господар да мечтая.Иху!/решително/  Какво пък живот за живот.Душа за душа.Хей, сестрици, скоро елате!

Влизат трите самодиви.Даринка пристъпва към тях.

Калина:Пуснете Дойчин!

Първа самодива: А, не беше облога такъв.

Калина: Пуснете го ви казвам! Друга душа ще ви дам.

Втора самодива:Коя? Тая ли?/сочи към Даринка/

Трета самодива: Не ни трябва тя, сестро.

Калина:/преглъща сълзите си/ Няма да е тя.

Първа самодива: И коя ще да е?

Калина сваля пръстена и го вдига високо над главата си.

Калина: Вземете пръстена… и мен.

Самодивите я наобикалят

Първа самодива: Полудя ли, мари, Калино?

Втора самодива: Оглупя ли?

Трета самодива: Или  ни се подиграваш?

Калина: Вие пък.И да ви кажа няма да разберете/обръща се към Даринка/Омръзнаха ми нощята Да знаеш, как ти завиждам, че ката заран срещаш слънцето.Готова си да го загубиш от любов. Пък аз го загубих на инат. От едната горделивост./поглежда към небето/Затова, боже, съм тъй  наказана./обръща се към Даринка/ Живейте! Деца гледайте и си за Калина спомняйте! Е, що чакате, посестрими?Давам ви кон за кокошка. Ще се откажете ли?

Трите самодиви я наобикалят и я повеждат.

Даринка:/втурва се след нея/ Сестрице!

Калина само я поглежда тъжно и самодивите я отвеждат.

Лунен лъч осветява тялото на Дойчин.Даринка се спуска към него.

Даринка: Дойчине, Дойчине.

Дойчин се надига.В ръцете си държи венеца на Даринка.

Дойчин: Сънувах... лош сън/Даринка го прегръща/ Че са ме оплели самодивите.Исках да те повикам, ала глас не излизаше из гърлото ми.Краката ми бяха все едно окаменели.Само очите си можех да въртя.

Даринка: Лошият сън свърши, стопанино.

Дойчин: Пък после по реката дойде до мен твоят венец от 77 билки.Помниш ли, как го плете?Уж за змея.И ми дойде силата. Та се събудих.

Даринка:/смее се през сълзи/ Ще се събудиш я. Няма все да спиш.

Дойчин: Трябва да е много рано, та слънцето още не е изгряло.

Даринка: Теб чакаше то. Ей го на, протяга вече ръцете си към нас.Дълъг ще да е този ден.Свършване няма да има.

Дойчин: И да свърши, нощта няма да е страшна, невесто, че ще сме си двамата.

Даринка:Стани, Дойчине, да си измием лицата в слънчевата роса, че жива вода е тя.

Дойчин: Виж либе, как слънцето рипа.

Даринка:Рипа та играе.Радва се, че е дошъл Еньовден.На и кукувицата онемя.

Дойчин:Ще онемее я, всичкото зло ще онемее.

От горе се спуска слънчева люлка.Двамата сядат на нея

Даринка: Ей го там наше село.Да знаеш що е сега.Мало и голямо е наизлязло.Хора вият...

Дойчин: Огньове палят...

Даринка:Сребърен кръст в менче топят

Дойчин: Пък ей там - Калининото езеро.Знаеш ли невесто що съм намислил?

Даринка: Каквото да е, все ще е хубаво.

Дойчин: Намислил съм да слезем в селото.

Даринка:/плясва с ръце/ Наистина ли?

Дойчин: Да докарам мъжете до калининото езеро, та да прокопаем канали до нивята .Да пуснем водата по тях и да напоим житата.

Даринка: Ще ли да стане това?

Дойчин: Ще. Ако се хванем всички заедно.

Даринка: Ох, Дойчине всичко хубаво, ала мъчно ми е за Калина.

Дойчин: Не я мисли ти нея.Гледа ни тя отнейде и ни се радва

Чува се глас Иху, иху, иху.

Дойчин: Само се чудя.Пред бога си ми невеста, а пред хората?

Даринка:/закачливо/ Пред хората съм змейова булка.

Слънце рипа та играе

С две остри саби у ръце

Еньовден светъл настая

Еньови моми срещат го с венче

Ой Еньо, Еньо, касканжи Еньо

Ой Еньо, Еньо таняни Еньо

Буйни огньове запалват момците

Ръсят момите със жива вода

В житни ракойки сплитат кръстците

Берекет молят за тучни нивя

Ой Еньо, Еньо, касканжи Еньо

Ой Еньо, Еньо таняни Еньо

Еньова буля подкарва хорото

С песен прогонва старото зло

Еньовче малко благославя сеното

За колак сладък сбира сено

Ой Еньо, Еньо, касканжи Еньо

Ой Еньо, Еньо таняни Еньо

Край